Towel Day - Don't Panic

петък, 17 декември 2010 г.

Един снежен ден


Май имаше филм с това заглавие. Както и да е. Въпроса е че навън е Зима с главно З.
Сутринта се събудих и това, което видях беше огромна пряспа! Да, и то на покрива на съседите! Помислих си, че няма да мога да се измъкна от къщата. Изведнъж до ушите ми достигна шум от лопата за сняг и осъзнах, че баща ми си е у дома и прави пътечка до кокошарника в дъното на двора (е все пак живея в бивше село). Това значеше, че ще се ходи и на работа, и на училище. И така нахлузих ботушите, сложих ръкавиците и хукнах към работа. А там ме очакваше картинка по интересна и вълнуваща от турска сапунка в прайм тайма на БТВ. Всички мъже от фирмата бяха впрегнати да ринат сняг с лопати и да правят път за бусовете и пикапите, които само чакаха да тръгнат на разнос. Прибрах се в офиса и гледайки от прозореца се смях от сърце! Картинката беше невъобраЗима. Всички бяха нарамили я лопата, я метла и правеха коловози и пътечки за автомобилите. И знаете ли кое е още по-смешното? 5 минути след като свършиха и влязоха отново имаше нужда от ринене.
Снега не престава да трупа, но и те не престават да ринат. Със замръзнали ръце и глави покрити със сняг всички продължават упорито процеса.
Дано все пак снега не затвори пътищата. Нали все пак довечера съм на Коледен бал! Трябва да удостоя всички с присъствието си :)
А въпреки моите притеснения дали ще мога да се прибера у дома довечера снега продължава да трупа. Трупа и затрупва всичко и всички. Заличава мръсотията и пошлостта. Премахва лошотията и оставя само чиста покривка, толкова ярко бяла, че заслепява очите, а на слъцето спектъра й се разтваря и по нея танцуват всички цветове на дъгата.
Ето това е Зима! Не онова, на което бяхме свикнали последните години. Това е Зима.

вторник, 14 декември 2010 г.

Първи сняг

Не знам от къде сте. Не знам как е времето при Вас, но пък при мен е отвратително. 500-те метра, който трябва да мина от спирката до работа сутрин, днес не ми се сториха по-дълги, но пък в края им приличах на истинско Йети. От глава до пети бях покрита със сняг, който започваше да се топи и да ме мокри. Преди малко, пък реших да погледна през прозореца. От горкичкия сняг не беше останало почти нищо. Снежинките във въздуха се бяха превърнали в ситен дъжд, а снежната покривка (която със сигурност не бе дълбока) сега почти я нямаше. тъжно е как една бяла Коледа може да ти се изплъзна толкова лесно.
Всеки ден се събуждам и виждам снега по покрива на съседната къща. Всяка вечер заспивам с поглед взрян в същия този покрив, но вече гол и тъжен. Кога и при нас ще завали като хората? Кога ще газя в преспите с новите си ботушки?
Искам сняг бе хора!!!

събота, 11 декември 2010 г.

Шест

Да шест изпревари всички други числа. Пререди се нахално и зае едно хубаво място, така че да вижда добре.
Какво по хубаво за един отруден човечец, от това да му "треснеш" на масата още един работен ден. Една събота, която е можел да прекара със семейството си, мързеливо пред телевизора или просто излежавайки се до късно. Но, не! Те не заслужават почивка. те трябва да работят като мулета и за дърпат дисагите по склона на горе. И защо? За да не работи на 31 Декемвири, иначе един Официален Неработен ден. Та днес всички българи отработваме един Неработен ден от грегориански календар.
Ето така работната седмица става със ШЕСТ дни! О, имам една още по-добра идея! Хайде всички да станем невярващи! Да ни анатемосат от всички възможни религии и църкви на целята. Да станем единствената държава на Земята без официална религия и по този начин няма да има смисъл да почиваме никога! НИКОГА!!! Виж поне учениците ще имат лятна ваканция, депутатите ще имат пролетна, лятна, зимна и болнични, а обикновенните хора, които са около 70% от държавата ще работят всеки ден, докато не издъхнат върху бюрата си. И после, за да не се губят работни часове, веднага след училище ще се крадат деца от училищата, за да започват да работят.
Ако се купят и походни легла и надуваеми душеци (от онези плажните), може и да няма нужда да си купуваме къщи и апартаменти, да даваме излишни пари за наеми и ремонти. А фирмите за разнос на храна ще преуспеят!
И това е само един от възможните варианти за нашето бъдеще и това на децата ни. Нека даваме на депутати, парламентьори и тем подобни да си живуркат, а ние да работим и в събота.

вторник, 7 декември 2010 г.

Два

Два. Два часа. Два развода. Два слона. Два лева.
Два загубени часа.
Всъщност това ми се случва за втори път днес. Странно е как в един-единствен ден може да се загуби толкова много време. Толкова полезно и същевременно толкова незабележимо. Днес загубих, пък и все още губя, точно 4 часа, вършейки напълно безполезни дейности, от които няма да спечеля нищо. Абсолютно нищо. Какво обаче да се прави!? Имам ли избор. Говорим все пак за училище. А можете ли да си представите час по информационни технологии с учител, който няма опит с дадена програма и все пак се опитва да ти обясни как да направиш емблемата на БМВ като веккорна графика. И аз не можех. Да до днес. Явно приказката, че човек се учи докато е жив е прекалено истинска. А какво прави човек в два ПОРЕДНИ часа. Това е масово самоубийство. Това е китайско средство за мъчение. Това е наказание от Бога. Всъщност не, по лошо е! Не, не мразя самия език. Дори го разбирам, проблема е в преподавателя. Натрапването на чуждите идеи и характер е ми се нрави особено, а в този час, това е ежедневие.
Какво ли е да чувстваш, че имаш нормален учител!? (Да знам, държа е като разглезена ученичка, но нали все пак затова съм седнала да крада от училищния интернет).
Та бях стигнала до някъде ... и разбира се забравих до къде. Како и да е. Трябаше да е заключение. Но пък беше хубаво ... Радвам се, че днес успях да се свържа с уж безплатния учиищен нет и той не спря за пореден път. Радвам се и че издържах поредния петък на мъчения, които май все пак беше досатъчно забавен, за да бъде запомнен.

петък, 3 декември 2010 г.

Един

Вървях сравнително бързо. Отново закъснявах за автобуса, а не ми се чакаше още час на спирката. На всеки две крачки ускорявах темпото, но нещо все ме спираше. Нощта ... пресилено ще е да кажа, че беше нощ. Наистина, беше тъмно, но пък градския часовник показваше 5.47. В ушите ми кънтеше Simple Plan, после се намеси и Джъстин Бийбър, а накрая за цвят и Кейти Пери.
Всъщност градския площад не е чак толкова дълъг, колкото излиза от описанието ми, но обстановката те кара да забравяш накъде си тръгнал. Коледната украса е светната. Малките дървени къщички по виенски модел отново са наредени в една дълга и стройна редица и магазинерите от вътре приканват със стоките си. Бонбони, шапки, гирлянди, халва, мед от парка около Русенски Лом, еленски рогца, наушници, шалчета, ръкавици във всякакви модели и цветове, лули и дори тарабка с наточени ножове. Всичко това чака да бъде купено и подарено.
А хора не липсват. Хладния северен вятър не е толкова силен както преди няколко дни и всички са излезли да се порадват на празничния базар. Тук там се срещат забързани мъже и жени. Те са онези, които се връщат от работа, те са онези, които нямат търпение да се върнат вкъщи при семействата си.
Но тези хора са малко. Тълпата върви бавно и протяжно, спира се, оглежда, мери, избира, тръгва, отново се спира и процеса продължава от единия край на площада до другия. Едни просто губят време до предстоящия концерт в театъра, други са запленени от красивите коледни играчки, трети просто убиват време до вечерната емисия новини. Стари, млади, деца, старци, жени, мъже, влюбени, разлюбени,ученици, работещи ... всички са там.
А аз бързам за автобуса. Или пък не! Мога да хвана следващия, мога да изчакам в кипящия град в града. Мога да разглеждам докато се наситя на светлинки и блестящи предмети. Мога да остана така още дълго.
Мъглата едва забелязваща се преди малко става все по-гъста. Края на площада започва да се замъглява. Поредния порив на вятъра ме блъсва в лицето. Водните капки се оцветяват от мигащите цветни лампички. Всичко изглежда магическо. Отново поглеждам градския часовник. 5.50. ХА! Само 3 минути. Едно дете врещи и дърпа майка си за близалка или поне за един от онези предизвикателни руски бонбони с пълнеж.
Отминавам бавно. Влизам в малката пресечка в дясно. Тъмна и глуха за сравнение с врящия и кипящ площад. Вървя. Сядам на спирката. Качвам се на автобуса. Прибирам се у дома. И знаете ли какво!? Този свят остава зад мен. Сякаш не е съществувал, сякаш не е оставил нищо в мен. Този блещукащо-цветен свят живее някъде там отвъд тъмната уличка и спирката, отвъд автобуса и стените на дома ми. Този свят ще остане там докато не намеря сили да го посетя отново. И защо не още утре сутринта ...

вторник, 30 ноември 2010 г.

Една лъжа

Беше в час по Етика и право. Значи са минали около 2-3 години от тогава ... Имахме задача за часа. Доста проста на пръв поглед, но с един "трап" по средата. Трябваше да измислим 3 (три) лъжи, които да изглеждат "Пълнокръвни". И така заехме се всички да мислим и да премисляме какво да излъжем. Накрая почти всички имаха по 3 (три) истински лъжи. Реши обаче учителката, че ще е забавно да ги четем един след друг. Чете първи, чете втори, чете трети .... всеки се диви! на лъжите на другия. Идва моя ред. Излизам с празен лист и гордо заявявам: " Не обичам да лъжа! Ако измисля лъжата по рано после винаги се разубеждавам и се отказвам от нея. Казвам истината и често това ми навлича неприятности. Ако все пак ми се наложи да излъжа това става на момента и никога с умисъл." И най-спокойно си седнах. Ето ако от това намерите по-цинична лъжа моля да ми се обадите по телефона!!!
Лъжа под път и над път, лъжа приятели и непознати, лъжа за добро или лошо, лъжа имайки полза или пък изобщо без такава. И най-лошото от това е че съм много добра. Гледам те в очите и без да ми трепне окото ти казвам, това което реша, че трябва да чуеш. Това е моят вид истина и знаете ли кое е ме безпокои? Това че лъжа с най-голямо удоволствие. Мога да измамя всекиго, но съдбата на лъжливото овчарче така и не ме сполетява.
Едно време баба ми ми разказваше тази басня и явно е очаквала тя да има ефект над мен, но въпреки това днес трудно се намират изпечени лъжци като мен.
Да, да знам, че всеки които прочете това и ме познава лично веднага ще метне с ръка и ще каже, че пак преувеличавам. А така ли е наистина!?
Можете ли да докажете, че това което дрънкам безпирно е истина!? Можете ли да сте сигурни в мен? По никакъв начин!

неделя, 14 ноември 2010 г.

Да обобщя

Обобщавам последната седмица, разбира се.
За една седмица живота на човек може да се промени много. За такъв период от време могат да се случат толкова на брой и различни неща, че накрая все някой ще си тръгне с главоболие и ще напусне сцената. Да, но както винаги това не се случва на мен. Малко е жалко особено след като винаги очаквам с нетърпение приключенията и новите неща в скучното ежедневие. Разбира се с времето се свиква и вече не се разочаровам при "вида" на новата седмица, задаваща се с бавна и протяжна крачка.
Изминалата вече седмица не ми донесе нищо ново (но това се очакваше). Вярно, имаше два момента, в които си помислих, че нещо може и да сепромени, нещо може и да изкочи от шапката. Нещо като заек или поне пеперудка, но на пук на съдбата се оказаха пингвини. по точно семейство пингвини с две малки пингвинчета. сладки и опаковани в два пощенски плика с указание за кого и от кого са. Мистерията се разгада , мъглата се вдигна, оказа се че пингвините не са от магическа шапка, а от човек, досетлив и явно добре познаващ ме.
Всъщност бях решила днес да обобщя само, това което АЗ правих тази семица, но явно това никога не ми се отдава. Защо обаче така и не разбрах. Винаги започвам от началото и стигам до края, но явоно по пътя се отклнявам на не едно място. И за да не се отклонявам повече продължавам само по права линия.
Филмите на седмицата:
Алиса в страната на чудесата - Филм като филм! Е, да ама не ... тази лента ме накара да се разчувствам. Накара ме да си спомня коя съм била и каква съм станала. И един съвет не бъркайте този филм с нова интерпретация на книгата. ТОВА Е АЛТЕРНАТИВНО ПРОДЪЛЖЕНИЕ! Не мислете, че ще разберете смисъл на филма с едно гледане. Това не е филм за момиченце в непознат свят, а търсене на самия себе си в обстановката, в която те поставят околните. Във филма няма измислица има само реалност.
Година първа - Ето това обаче е една измислица с хубав край. Жертвопринушения, царски особи и изобщо хумор за разядка! Какво друго да иска един човек ...
5 от филмите за Барби - Детско нали? Отново грешите. Има магия навсякъде около нас и само един образ като Барби може да представи околния свят по този вълшебен начин. Вярно, че живота не винаги е лесен, но ако не се отказваш, ако се бориш ще получиш, това което заслужаваш.
Чиракът на магьосника - Ха. Посмях се. Пордвах се. Почудих се на историята. Замислих се за митологията. Обърнахсе на другата страна и продължиш да си пея саундтрака. Бих казала само - филм с много неизчистени линии, филм с проблеми в сюжета, но филм който си заслужи гледането.
Музика на седмицата:
Имам странния навик да слушам една и съща песен до припадък или поне докато не я науча наизуст. Такъв беише случая и със следващите няколко парчета (макар, че няколко от тях вече съм слушала).
Can You Feel The Love Tonight - Не гледайте анимацията, заслушайте се в текста, почувствайте емоцийте. Красиво е нали?
OneRepublic - Secrets - Отново саундтрак. Отново нещо, което си заслужава.
OneRepublic - All The Right Moves
Avril Lavigne - Official Alice

Rihanna - Only Girl
Katy Perry - Firework

понеделник, 13 септември 2010 г.

Какво научих това лято?

Явно продължавам с лятната тема. Та нали още ми е лятно настроението :) И така, какво научих това лято? Много странен въпрос, който си зададох преди няколко дни и то съвсем случайно. Реших да обобщя:
Научих няколко много полезни клавишни комбинации, които използвам почти всеки ден (мишката ми се прецака :)
Научих се да ползвам EXCEL на едно доста високо ниво.
Разбрах защо не трябва да се опитваш да дишаш докато правиш кълбета под водата в басейна.
Научих къде се намират доста от частите на колите.
Научих, че много от тези части са доста скъпи.
Научих, че със сигурност не мога да пея.
Но въпреки това, когато грача с весела компания могат да се получат много добри "парчета".
Научих, че телбода е смъртоносно оръжие особено, когато се намира в ръцете ми!!!
Разбрах, че дори от далеч, можеш да се забавляваш с приятелите си.
Научих, че ярко зеления бански се забелязва мнооого отдалече.
Разбрах защо обикновенните хора не се пекът с къси панталонки (все още изпитвам на гърба (ъъъ краката) си резултатите от този урок:)
Научих колко им е трудно на всички работещи да не заспиват следобед, а да продължават да се трудят.
Научих ползата от лепящите се бележки.
Научих, че понякога е добре да си държиш устата затворена, но урока с обяснението как става този номер все още не ми е известен.
Научих се да правя справки на почти всичко, на което може да се направи справка.
Научих се да сглабям картонени кутии и кашони и вече съм доста добра.
Научих, че да работиш и да пишеш в Скайп са две взаймно изключващи се дейности и то в полза на Скайпа.

неделя, 12 септември 2010 г.

Едно лято

Цяло лято си мълчах и мълчах и най-накрая реших да кажа нещо. Нооо защото все още го карам мързеливо Ви представям нещо научено в детската градина - разказ в картинки. Цяло лято прекарано и почти привършено с много добро настроение. И за да не се измарям с говорене започвам.























вторник, 24 август 2010 г.

Празнота

От известно време се крия от света и това някак си ми харесва. Крия се като последния страхливец и отказвам да разкрия местоположението си на заинтересувалите се хора.
Избягах от онзи мой свят, в който живееха онези еднорози и русалки, там където се подвизаваха мечтите и лудите ми сънища, и там където просто стоях и тихо съзерцавах, сякаш застанала в поза лотус в средата на плитко и спокойно езеро. Избягях и сякаш го изоставих някъде далеч в миналота си.
Избягях и от близките срещи с познати и приятели. Избягах от удоволствието да седна, когато си поискам и да гледам невъзможно глупав филм. Избягах от възможността за избор. Избягах от себе си.
Превърнах се в онези омразни, иначе роботи, способни да стоят на бюрото си по 8 часа на ден, пътуват с градския транспорт до жилището си, гледат тъпи сериали вечер и накрая заспиват рано, защото на следващия ден отново са на работа.
Ето това е ежедневието ми. И въпреки всички сиви моменти и всички така скучни нещо, които върша, аз не се чувствам скучна и сива.
Ноктите ми са лакирани ярко розово, нося късо потниче с огромен синеок жираф отпред, и слушам БГ радио по радиото в офиса. Избягах от един спокоен, но измислен свят и влязх в нов и непознат за мен, забързан, разпокъсан, жесток, строг и отдалечен свят. Влязох там и знаете ли какво? Не ми се излиза от там! Въпреки напрежението, умората и недоспиването аз се забавлявам точно толкова, колкото и преди.
Чувствам се добре. Чувствам се странно. Чувствам се някак пълна с живот.
Последните няколко седмици бяха трудни. Смених професията си около 7-8 пъти и пак бях удовлетворена. Превърнах се в професионален пловец, ветеринарен доктор, счетоводител, дарител на кръв, слънчасал летовник, фотограф, навигатор, възглавница и какво ли още не.
Мисля си, че живота ми отново се нуждае от промяна. Май е време за обединение. И както се пееше в саунтрака на моята най-любима анимация


Огледай се около теб,виж отвъд,
можеш да направиш неразривна връзка,
света около теб не е такъв какъвто изглежда,
душите разкриват неща отвъд най-дивите ти мечти
Толкова неща, които никога няма да видя
Толкова избора, които трябва да направя
Това може да е моята съдба
....
Ако духа ти е силен
можеш да бъдеш избрания
Мога да гледам света
и под друга светлина
Знам какво се иска
за да постъпя правилно
И НЯМА ДА СЕ ОТКАЖА ДА СЕ БОРЯ
(разбира се много груб и изрязан превод)
Реших да напиша всичко това просто като предупреждение. Преди известно време взех решение да събера двата свята (звуча като Хана Монтата). Събирам и после край !!! каквото се получи. Ще си ям кашата такава каквато я харесвам, а не такава каквато ми я направят. Слагам точка, край или каквото там се иска от мен. Може би скоро пак ще се чуем, може би не. Незнам , скоро ще разберем.

сряда, 14 юли 2010 г.

ПЪЛЛНА СККУККА

Мислех си да пиша много отдавна. И времето този път ми стигаше, но пък не ми стискаше. И ето сега вися си в офиса и чакам някой да ми даде малко работа, ама няма и аз просто вися тъпо и гледам празното пространство с умен поглед.
Ако някой има идея да я сподели МОЛЯ ВИИИИИ СКУЧНО МИ ЕЕЕЕЕ!

сряда, 7 юли 2010 г.

Минава и заминава

Доста време мина откакто за последно се чухме, но мисля, че времето не е загубено. Нови изживявания, нови запознанства, нови места, нови мисли, брътвежи и мечти. Това ни донасят "скучните" "забравени от бога" дни, които вървят бавно по-пътя си. Понякога си мисля, че един такъв 24-часов отрязък от живота ми е напълно безмислен и убийствено жесток към мен, но по-късно, когато мине време, в главата ми се уталожат онези мрачни и общо взето гадни мисли, разбирам, че си е заслужавало да ги изтърпя.
Не мислите ли така? Как през главата на някого може да минат толкова много лоши неща, които да се вселят в душата му, а тези малко, но щастливи моменти ни обягват. Може би човек е устроен по-този начин - да чувства и приема само злото, а доброто да държи колкото може по-далеч за да "пази" душата си от него.

петък, 2 юли 2010 г.

И още един си отиде

Отиде си и дори не остави нищо след себе си. Дойде бавно и макар и очакван от около 9-10 месеца той донесе само самота и тъга. Премина първо бързо, стрелкаше се като рибка в аквариум, после забави темповете си и накрая (или по точно сега) едва се ниже бавно и протяжно. Този ден наистина беше почти незабележим.
Нямам предвид, че няма да го запомня, а че просто няма това няма да бъде поредният блестящ момент в паметта ми. Е имаше си и златни моменти ... и какво от това? Днес свърших работата си както трябва, изпълних една своя ,макар и маловажна (всъщност тук греша - няма маловажни мечти), мечта, завърших нещо започнато много отдавна. И какво? Бавният и протяжен ден продължава да умира. Слънцето следва своя ход, сякаш вече уморено от еднообразната гледка и просто копнее за мекото си и чисто легло. И аз го предпочитам пред мръсотията и низостта на изостаналия ни свят. Един такъв свят изпълнен с забързани лелички, сърдити чичковци, важни господиновци и наклепани с грим и други помади госпожици.
Днес на четири пъти се хванах да бързам, защото закъснявах и погледнах часа на телефона си поне милион пъти. Колко по-добре се чувствах когато не ми трябваха такива техники, за да бъда в крак с времето. Къде отиде тази епоха, в която беше напълно нормално да спреш на пътя някого и да го попиташ колко е часа? В кошчето за боклук ето къде. Ама не кое да е кошче. За нея има отделено отделно кошче. Не може просто така да изхвърлиш нещо в боклука. Вече си има контейнери за всичко! За хартия, за стъкло, за метал, за биологични отпадъци, защо да няма и за вече забравени неща.
Хайде да изхвърлим и всичките си ценности и морални задръжки там заедно с нормалното и спокойно ежедневие, щастието, вярата и много други такива "вредни" и "дребни" "безполезни" елементи от живота си.
Май официално още един ден си отиде. Време е да си вървя. Май нямате нужда от мен ... поне за сега.

четвъртък, 1 юли 2010 г.

Изненадаааааааа

Бях решила да започна лятната ваканция снещо друго, но явно някой горе се е изказал по различно и ми се налага да отложа проведената от мен анкета за друг път. Та за моя и всеобща изненада днес сутринта открих, че моето котешко домашно животно отново е бременно.
Как открих ли? Много просто! Тя започна да ражда! Та засега си имам НОВО котенце (второто поколение за тази година). Впрочем някой да иска да си осинови едно мнооооого сладко женско котенце, родено преди около 10-15 минути, цялото е шареничко. Ще си получите доставката след около месец. Обещавам ще е пухкаво и и и и .... абе искам да се оттърва от негоооооооо. Някой да ми помогнееееее....

неделя, 27 юни 2010 г.

За последните две (ЛУДИ) съботи!

За две седмици могат да се случат мнооооого неща. При мен обаче не беше така. Първо на първо аз не правя нищо особено, за да си заслужа приключението. Или както казва капитан Скръц неприключението си живее в хармония с мен. Та въпреки това тези 14 дне не бяха пълна скука. Имаше два момента, които си заслужиха вниманието ми, а както ставя ясно и на Вас.
Момент №1!
Всичко се случи на 19.06.2010 година. Времето беше не много горещо, но не е прекалено хладно. Пеех в хора на училището и се наложи да отида на училище в събота, за да изпълня моята част от репертоара си. След монотонното клатене и провикване останах в задушливата стая, за да доизгледам церемонията, от която ми хареса една реч състояща се от думите: "Хайде най-накрая да започваме!" Та след това излязох с колежката да се поразходим из розариума. Да, обаче този розариум се намира на другия край на града и се поналожи да се разходим доста свястно. Стигнахме и се очаровахме от цялата нацъфтяло-почти прецъфтяла феерия от рози. Времето беше чудесно, птичките пееха, черниците тъкмо бяха узрели. Невероятен ден (развален по-късно от други събития свързани с косачка за трева, моите ръце и една доста пообрасла морава).




Реших да се похваля и за вчера (26.06.2010)!
За 3 дни в Русе беше направен Еньовденски карнавал с маски, който събра доста народ на площада пред Съдебната палата. Хора облечени като клоуни, римски легионери и граждани, Зоро и Катрин-Зита Джоунс, гигантски цигари, паляцовци на кокили и дори кокер шпаниол-камилата Абдула. Какво повече можеш да искаш от един ден! Танци, музика, конкурси за костюми, бате Енчо (които явно обича луканка), народ докъдето ти стигат очите и мнооого забавление. Е не спечелих от конкурса за костюм, но аз мнооого се гордея с него, защото сама си го лепих (буквално, ама не с лепило. Споко само малко подлепваща лентичка). Наглади от общината се раздаваха и от томболата с маските раздавани на публиката, която много се радваше на всичко костюмирани деца и възрастни. Какво друго да кажеш освен да покажеш казва баба Данга! Ето за това още малко снимков материал.






неделя, 13 юни 2010 г.

Отдавна не съм писала. Вярно е че обещах и отново не изпълних обещанието си, но все пак съм зает човек (само да подчертая дебело, че в момента се смея с глас на себе си). Работата си върви добре, училището също, а аз се трепя по пътищата в тоя топлик. Между другото това е любимата ми температура. Чувствам се чудесно и чак се чудя как съм издържала цяла зима в тоя кучешки студ!
Бях решила да пиша още миналата събота обаче какво стана не знам. Все отлагах и накрая чак днес реших,че вече няма отърване. Муза обаче не ми липсва. Седя си аз в автобуса и ми просветват толкова много неща, че вече си ги записвам в бележките на телефона. Кога обаче ще седна да напиша нещо сериозно и аз се чудя. Може би скоро, може би не - кой знае. Сега ви оставям на хубавото време и отивам да се пека на слънце, защото съм по бяла от сметанов сладолед през зимата.

петък, 4 юни 2010 г.

Къде съм

Къде съм, къде съм. Ами на училище съм. Нямам време да пиша следобед. Няма време, казваше и едно човече от едно култово българско предаване. Като по-малка много го харесвах. Вече нещо ми е много скучно. Дали заради вързастта, дали заради тематиката, но не ме влече така както преди.
Както и да е.Реших да пиша защото имам малко свободно време. Освободиха ме от химия и сега ще диктувам разни точки някъде, на някого.Изобщо нямам идея къде, защо и как. Въпроса е че нямам химия. Не, че не харесвам химия, но не ми се слуша за алкални и алкалоземни елементи за пореден път. Нещо взе да ме изнервя цялото това повтаряне.
И така, работата върви добре, у дома нещата също са добре, малко съм изморена, но ще се оправя. Искам малко почивка, но явно ще я получа най-рано довечера. Ще си легна рано и утре ще спя до 12.30. АААААА добре ще ми се отрази.
Е свърши ми времето. Трябва да се заемам с работа. Ще се чуем скоро.

вторник, 1 юни 2010 г.

Хейййй здрасти, отдавна не сме се чували или писали или виждали или каквато и да е друга комуникация. Както и да е. От време на време се сещам за вес. Наистина не се шегувам! Просто напоследък нямам много време. Реших обаче, че никого няма да изоставям и ще продължавам да ви пълня главите с нови неразбории и теории.
О, да се похваля. Днес започнах работа. Е, не е кой знае какво, но на мен ми харесва. Пък и за тинейджър, обичащ да чете книги, нямащ собствен доход беше доста трудно.
Е ариведерчи! Ще се чуваме май. (или поне така се надявам, защото забелязах, че мойте обещания вятър работа)Остатъка от статията тук

неделя, 4 април 2010 г.

Извинявай

Здравей,
Надявам си да си добре въпреки всичко случило се напоследък. Питам, защото аз не се чувствам добре. Усещам една такава тъпа и гадна болка, ей там долу близо до диафрагмата. Точно там където винаги си е съществувала, но аз винаги съм я подтискала, защото иначе живота би бил немислим. Вече свикнах с тази глупава болезненост, но скоро отново усетих засилането и. Може би си въобразявам, но жестоко се съмнявам в това.
Реших да напиша това ... писмо. Наричам го така, защото всичко беше замислено като едно истинко писмо. Такова с плик, марка и дори с печат от пощата. Нещата, както сигурно се досещаш не успяха да опрат до там и затова реших, че това е най-удачния метод за разнасяне на съобщения.
Отлагах доста дълго да започна, то сигурно се вижда и с просто око, но все нещо не ми достигаше, за да го започна. Я интернет, я муза, я време. И все пак това са само оправдания. Не би трябвало да се заслушваш в тях, знаеш много добре, че съм добра в тях, а понякога дори прекалявам.
Искам сега да продължа по същество. Да говоря за това, за което беше и замисъла на цялата тази галимация. Извинявай! Всъщност това исках да кажа. Не знам защо го казвам. Не се чувствам виновна ... не чувствам се виновна разбира се, но не се чувствам чак толкова виновна за цялата ситуация. Някак си, вътре в мен напират думите, с който мога само да те обидя. Мога да ги изрека. Мога да кажа, че само ти си виновна. Мога! Но не мисля, че съм права. В една ситуация, каквато и да е било, никога няма само един виновен. Това е достатъчно за да знам, че и аз имам вина за случилото се. И въпреки това се надявам да ми простиш.
Колко егоцентрично нали?! Можеш да кажеш, че го правя заради себе си. Да, сигурно си права. Тази каша преля и може би за това съм виновна аз, но не мисля че го правя заради мен. Всъщност не знам защо го правя. Изминаха доста дни откакто започнах да пиша и всеки път, когато се опитвах да публикувам или изтрия нещо се чудех зато. Защо изобщо го правя. За мен, за теб или за някой друг? Не, със сигурност не е за мен. Не искам да се чувствам прегрешила, но все пак съм такава и затова трябва да си нося кръста до край. Дали е за някой друг? Че за кого по точно? Няма друг такъв човек, на когото бих искала да се извинявам (не че не мога да открия де) и то толкова горещо. Дали е за теб? Не мисля, че и ти печелиш от това. Не мисля, че по този начин изобщо някой печели. Може би дори губи част от ... не нямах предвид достойнството си, всъщност и аз не знам какво имах предвид. Исках да кажа че по този начин, може би, няма да постигна нужния резултат.
Извинявай! Не исках да правя така. Всъщност мога само да подозирам какво точно съм направила, но това ми е напълно достатъчно. Ето затова отново те моля за прошка. Искам да знам, че не ми се сърдиш (въпреки че съм сигурна, че ми се гневиш). Искам всичко да е както преди, макар да ЗНАМ, че щом водата е преминала веднъж покрай едно дърво, тя никога не се връща отново.
Знаеш ли, просто искам да те попитам как си. И въпреки това нямам сили да го направя направо. Сякаш нещо ме спира, някаква барикада от струпани боклуци - неща ненужни никому. Винаги ли е било така. Съмнявам се, но усещането е такова.
Надявам се въпреки всичко да си добре и нищо да не ти тежи. Скоро ще се видим. А и късмет.
Твоя
Йори

събота, 20 март 2010 г.

Няколко филма за размишление

По принцип не пиша за филмите, които гледам, но не издържах, пък и подготвям този пост цяла седмица. Всъщност трябваше да го напиша доста отдавна, но нали се досещате, че моя велик мързел ме беше обхванал напълно. Та сега ще пиша за няколко филма, които гледах преди около седмица и на които дължа днешното си напрежение в корема. Това е разбира се съвсем друг въпрос и затова по-добре да започвам.
Само искам да отбележа с три (3) удивителни, че аз харесвам абсолютно всички филми и това, че съм харесала нещо не значи, че е нещо добро и заслужаващо да се гледа!!!
Та искам да започна с филма Шеруудската гора.
Това е един филм за Робин Худ, който представя класическата легенда по нов доста магичен начин. Преминаването от измерение в измерение, красива харпия, пъпчив мним крал и един великан с прякор "малкия". Въпреки, че основите на мита са останали същите, лентата ни предоставя доста доста разкривена версия.
Филм №2 разбира се е нещо, което наистина ми хареса. Мисля, че скоро сънувах нещо за него, но отново не помня нищо по въпроса. Говоря, разбира се за "Шерлок Холмс". Като начало само да кажа, че в моя мааалко болен мозък образът на д-р Уотсън винаги е бил свързан с пълен, сравнително възрастен чичко с монокъл. Ето този филм, обаче, разби всички мои представи. Хуморът, който лъхаше от екрана беше добре оплетен с криминалните главоблъсканици. Интересното е и че докато го гледах успях да направя паралели с друг американски филм и по-точно сериалката "Д-р Хаус", за който спокойно може да се каже, че е Холмс на медицината.
След тези "сериозни" размишления преминавам на нещо за развличане или просот "Новолуние". Най-накрая се реших да гледам продължението на "Здрач" (който между другото е абсолютно посредствен филм или накратко : мразя го!). Очаквах ... ами нещо, а отново получих нищо, абсолютно нищо. Образа на Джейкъб (тук би трябвало да се намира едно туптящо сърчице) беше "омазан" със странна гордост, саможивост и дори надменност. Бела изглеждаше дори по-глупава от Кристин Стюърд, а Едуард - малко циничен (на места) и понякога отвратителен (бележка за екипа: Хора има едно нещо наречено кола маска и то се използва тогава, когато актьора ви е толкова космат, че от космите на гърдите му могат да се плетат плитки, както и в дадения случай). Преди време получих няколко положителни критики от познати, обявяващи колко били плакали на лентата. Странното беше, че на опоменатите места аз се смят толкова, че ми бяха нужни толкова кърпички, че нямаше разлика дали съм плакала или смяла.
Следва една полу-аничация, която обожавам т.е Артур и отмъщението на Малтазар. Впървата част (Артур и минимоите) се бях влюбила. Гледала съм я повече от 20 пъти, но на това продължение нещо му куца. Сюжета беше доста орязан от действия, а с тази любов (между 12-годишни) доста се парадираше. Сякаш Селения и Артур бяха, не създадени един за друг, а направо свързани с белезници (отново повтарям 12-годишни). А бе тоя Люк Бесон да се осъзнае това е полу-анимация не сапунка я.
Следва ... Джеймс Бонд Квант утеха. Е време беше! Канех му се на този филм откакто излезе. И личи си, че филма е за Бонд Лентата е с добро качество, но нещо не схванах главната идея (може и да е нямало). Бяха заложили на ефектите и убииствата и затова сюжета беше някак изтикан на една страна и доста позакърнял.
Аватар - 3 оскара! Мисля, че това е дастатъчно (поне за сега). Сюжет наистина почти нямаше, но окото наистина се впечетлява лесно. Ефектите бяха невероятни и това около липсата на историята почти не се забелязва. Целият този свят създаден с една-едничка цел - да забавлява е завладяващ. Горите бяха превъзходни, животните - ... ами животни! Ето на случи се - влюбих се в поредното несъществуващо място.
Феята на зъбчетата е последния от филмите, които гледах. Ето това беше весело преживяване. Смях се от све сърце когато видях Скалата облечен с пачка и балетни обувки. Едрата му фигура доста добре се вписваше сред другите феи. препоръчвам го обачи като семеен филм за губене на време.

Това е за днес! Само забравих да ви поздроавя за пролетта, макар и с доста голямо закъснение. Аз ОБОНАВАМ топлото и сега започвам да се будя така, че да се надяваме ще се чуваме по-често.

понеделник, 15 март 2010 г.

Котката ми!

Ъъъъ искам да започна с едно припомняне. То се състои в това ето ТУК. Да, но това беше отдавна. Сега е време за ново ... замислям се какво точно да кажа. Ами ето ще го изтърся направо. Котката ми отново забременя! Дааа и на това отгоре, връщайки се днес от училище получавам изненада - раждаща котка в гардероба! Да, би трябвало да съм свикнала вече, защото това се случва за поне 17 път, но всеки път си остава шокиращо.
Да си кажем честно и Вие бихте постъпили така, ако вашата котка ражда за 17 пореден път за 9 години и то с минимум на котетата - 3! Доста е смущаващо и когато се налага да ги дадеш на някого, защото това са грубо пресметнати около 60 котета, към които си се привързал и после се е наложило да се разделиш. Тъжно е, но не мога да гледам 60 котки я! Това е непосилно дори за стара мома.
Та реших да пиша, за ад се похваля и за да си издействам малко поздрави. Котето е мъжко, малко и черничко. Като порасне може и снимки да кача, но засега ще си останете с това описание.

събота, 13 март 2010 г.

Трудно е!

Сериозно! Уморявате ме с вашите дразги и кавги. Уморявате ме с вашите неспирни простотии, леещи се като лава от супер вулкан. Уморявате ме, когато искам да ви помогна. Уморявате ме, докато само слушам. А аз слушам ли слушам. Май само това правя на последък. Наложи се да замлъкна - просто се занимавах с една "натресена" работа, която обаче много ми харесва. И не, мила, не съм тук да се оплаквам от работата. Изправих се за да ти кажа, всъщност да кажа на всички - "Писна ми!" Да!!! Писна ми от това да бъда вечната боксова круша. Писна ми да не знам какво АЗ искам, защото помагам на другите да го достигнат.
Не, наистина не се оплаквам. Аз обичам да помагам. Обожавам да помагам, но понякога е трудно. Трудно е да се грижиш за много хора наведнъж. Все се питам : Ами ако на мен ми се случи нещо такова? Ами ако ми се наложи да вървя по каменист път? Ще има ли кой да ми помогне? Оооо, поне в това съм сигурна! Да ще има, но всеки олисан в своя живот един ден просто ще ме остави сам-сама на пътя с кървящи крака. Без подкрепа. Без помощ. Без утеха. И пак аз просто обичам да помагам!!! Обичам да се чувствам полезна. Обичам да утешавам хората около мен. Обичам да наблюдавам, да изпитвам, да съчувствам, да усещам.
Но това значи ли да забравя за моите чувста, желания, мечти, сънища? Не ме карайте да се чувствам самотна просто защото вие не можете да постигнете своята заветна цел. Аз също обичам и искам да бъда обичана точно като вас. И да имах предвид точно Вас! Точно вие, тези които чрез дразги, караници и борби ме карате да страдам. Да! Да страдам, защото този път не ми позволявате да помогна. Не ме допускате до сърцата си.
Въпрос. Случвало ли ви се е да Ви нарекът "Душевно кошче за отпадъци"? Е, на мен ми се случва поне 10 (ДЕСЕТИНА) пъти в годината от поне 7-8 човека! И дори това ми е приятно. Обичам да надзъртам в сърцата на хората (с тяхно позволение разбира се). Там винаги е топло, закътано. Макар и понякога разхвърляно, мястото си заслужава да се посети. Та това "кошче", което представлявам доста наподобява стомаха ми т.е. прилича на бездънна яма.
Обичам да изслушвам хората, но понякога и на мен ми идва малко в горница! Просто от време на време искам да имам и свое място за изпразване. Място на което да споделя нещо и то да си остане там вечно, без да се питам кога и къде ще го видя отново.
Хубаво е да имаш приятели, особено такива, които те обичат! Приятели от които не се притесняваш! Приятели, които за нищо на света не биха те изоставили и пренебрегнали! Е, аз имам такива и много им се радвам. Лошото е че от време на време те успяват да ме разочароват и да ме накарат да пиша толкова лоши неща за тях, които биха ме накарали да обърна глава, ако бях в нормалното си весело състояние.

сряда, 3 март 2010 г.

Честит празник!


Честит Ви празник, българи! Днес отпразнуваме 132 години от Освобождението си. И интересното е че май не сме особено доволни от саможертвата на прадедите ни. Мисля си, че сме станали особено неблагодарни към жертвата им. Само в моят град наброяващ тогава 1-2 000 души има около 10-12 човека загинали някъде из Балкана и сигурно още поне 100, които са помагали с нещо. И какво? Днес никой вече не ги помни, а паметника им е избелял неподдържан и забравен! Голямо признание, нали? Вече си мисля, че празнуваме само за да има купон, танци и пиячка, а не за да си спомним за тези велики, незнаини българи дарили живота и смъртта си за Вас и мен като българка!
Гордеите се! Гордеите се с това, че сте част от тези самоотвержени хора. Не бъдете горделиви и сведете глава поне днес на празника в тяхна чест.

понеделник, 1 март 2010 г.

Честита Баба Марта!

Ха сега честита ни дошла сърдитка! Дано сте се окичили стабилно с нови новенички мартенички и дано са ви обсипали с пожелания за добър празник. При мен работата върви доста бавно, но скоро преживях неистов шок и реших да си почина, а освен това останах без интернет за повече от седмица. Обаждам Ви се просто ей така, колкото да видите , че съм жива и здрава. Иначе скоро ще почна да Ви посещавам по честичко, но сега съм маааалко заета с маааалко работа (мръсните муй чинии), но иначе няма кой да я свърши и ако аз не го направя не ми се мисли (общо взето няма да има в какво да се яде!) та времето ми стига точно до тук така че засега се сбогувам с не особено голямо удоволствие. Остатъка от статията тук

петък, 26 февруари 2010 г.

Длъжна съм


Ама изобщо не се оправдавайте с това, че неможе да пишете! Това не ми пречи да го правя и то с удоволствие. Време е да се събудите от зимния си сън. Навън е топло и приятно Мечки! Та мое задължение е ОТНОВО да Ви поканя в Nuervi. Просто напоследък често не присъствам в ефира и когато се добера до него осъзнавам, че не правя нищо особено. Затова реших и аз да прикоткам (накратко зарибя) някой нов автор или поне гост автор. Търсим си авториии или гост авториии! За повече информация моля да си направите труда да посетите страницата, която само междо другото е доста приятна.

понеделник, 15 февруари 2010 г.

Стрували ли си?


Струва ли си да кажеш "Обичам те!"? Струва ли си да излееш душата си пред някого без да знаеш дали той ще ти отвърне? Струва ли си да говориш на някой, който не те слуша? Струва ли си да уважаваш някой, който не дава пет пари за теб? Струва ли си да бъдеш красив за някой, който няма да забележи? Струва ли си да бъдеш себе си? Струва ли си да живееш? Струва ли си целия този труд? Струва ли си да бъдеш самостоятелна личност? Струва ли си да искаш да бъдеш различен? Струва ли си да знаеш какво искаш от живота? Струва ли си за помогнеш на някого в беда? Струва ли си да похарчиш всичките си пари в една безумна покупка? Струва ли си да искаш да бъдеш обичан? Струва ли си да постъпваш неразумно и прибързано? Струва ли си да си играеш с огъня? Струва ли си да протегнеш ръка? Струва ли си да даряваш пари?
Странна работа! На всички тези въпроси отговарям с "Да". Независимо от последиците винаги има смисъл от действията ти. Може би не сега или утре, но някой ден последствията ще излязат на яве и ще се наложи да ги приемеш такива каквито са, без да можеш да избягаш от тях. Ето за това обичам да задавам такива въпроси. Те просто съдържат отговора в себе си. Те са тези неминуеми въпроси, пред които всеки от нас се изправя.
Има ли смисъл в тях това е ясно. Такъв не ти и трябва за да продължиш да живееш. Смисъла няма да ти осигури щастие, любов, късмет, усмивки, приятели или семейство. Всичко това зависи единствено от теб и то в настоящия момент.
Не отлагай днешната работа за утре, не защото тя ще се натрупа и ще стане повече, а защото така отлагаш своята съдба. Оставяш на страна и забравяш за ценностите и съкровищата, които се крият сред уморителното ежедневие. Загубваш нишката на пълноценния живот. И накрая просто загубваш себе си и забравяш защо си се изправил пред света с вдигната ръка и настояваш за истина.
Не се крии зад другите. Излез пред всички и настоявай за твоето изконно право - да бъдеш щастлив с тези хора, с които желаеш, сега и завинаги.
(Един съвет за неразбралите - Не се оставяйте на течението, а действайте. Така подобрявате шанса си за успех!)

неделя, 14 февруари 2010 г.

Празници

Днес бях решила да не пиша, но просто накрая не издържах! Това е просто, защото не разбирам смисъла от всичкото това суетене към чуждия празник! Това няма значение сега. Причината да престъпя решението си беше, че днес освен борещите се за предимство Св. Валентин и Трифон Зарезан се празнува и Сирни Заговезни. Като начало само да спомена на надяващите се, че от тук нататък няма да говоря за любов, вино, валентинки или лозя единственото, на което ще се отдам е обяснението ми за празнуването на Сирни Заговезни в гр.Мартен обл. Русе.
От сега да ви предупредя, че няма да споменавам за конеца, халвата, яйцето или други подобни, защото те са разпространени абсолютно на всякъде в страната и сигурно вече ви е писнало да слушате за тях. Затова и реших, че традицията в това малко градче, в което живея е доста по-интересна.
Та подготовката за празника започва около месец преди самия ден. Тя включва събирането на децата от квартала и обсъждането на плана за действие по нататък. В следващите 3 седмици те т.е. децата обикалят абсолютно целия град и чукат по вратите на абсолютно всяка къща (само да предупредя че градчето е малко и имаме единствено 5 блока с по 4-5 етажа) и от там събират следните материали : слама, стъбла на царевица, гуми (автомобилни, велосипедни, на трактор или др.), празни дезодоранти и дървени колове.
В последната седмица от подготовката събраните "неща" се донасят до определената за квартала голяма поляна и там се сглобяват в къща в височина 2 метра и размери около 2на 3 метра. Тя се пълни със всички останали материали и се затваря с изработена за целта врата. През следващата седмица "Чардака", както е името на къщичката се охранява ДЕНОНЩТНО. Има случай на деца които спят в чардаците си за да ги предпазят от посегателствата на децата от съседния квартал. Тези посегателства се проявяват в кражба на гуми и материали, разрушаване на чардака и дори по-ранното му запалване, което е един вид край на веселбата.
В самия ден на празника всички се събират около къщичката и децата мятат клечки кибрит към чардака като го запалват. Това се случва точно по здрач. След великото запалване всички са ДЛЪЖНИ да се нацапат с пепел за здраве. Известна е и играта да нацапаш всички други с възможно най-много пепел. Колкото по-оцапан толкова по-здрав казват старите хора от града.
Има поверие което казва, че тези огньове се палят за да се изгорят всички болести и лоши духове събрали се около хората през зимата, а цапането е един вид за да се сплашат вампирите (ох, да знам, че напоследък съм малко обсебена, но сега не беше нарочно) и вещиците и да избягат от населеното място.
Преди да си тръгнеш има още една важна традиция за изпълнение, която е задължителна за момчетата и препоръчителна за момичетата - огъня трябва да се прескочи отново за здраве и по-точно когато минаваш над огъня той изгаря всичко лошо по теб и то пада в пепелта и умира.
Днес децата, които изграждат чардаците със сигурност не знаят всички тези "бабини" глупости, но те винаги са ми били интересни. Ааа и още нещо. Днес по повод на празника се опитах да потърся нещичко в нета за празнуването на празника в моя край, но нищо не изскочи. Жалкото беше не това, а че не успях да намеря снимки, защото наистина си заслужава да се види. Вечер е още по красиво, защото над градчето се носи аромата на изгоряла слама и гуми, чува се гърмежа на дезодорантите хвърлени в огъня и радостта на децата при вида на чардака, който гори до сутринта на следващия ден, а щом погледнеш от по високо можеш да видиш и огнените езици на чардаците от другите махали.
Ето така празнуваме края на зимата и началото на пролетта в Мартен. Макар и тази година малко по-рано от обикновено надявам се всичко да мине както винаги - с викове и много пепел по лицето (която, вярвайте ми, се мие мноооого трудно).

събота, 13 февруари 2010 г.

По стъпките 2?


Сигурно ви се е случвало да преживеете дежавю. Не всъщност съм 100% сигурна, че сте изживявали такова поне няколко дузини пъти. Е този път на мен ми се случи нещо малко по-различно, но с привкус на дежавю.
Връщах се аз от училище и отново се намесиха тротоарите. Все още затрупани от големите преспи те бяха почти непроходими или както обичам да казвам трябва да си цирков артист с голям коефициент на интелигентвост, за да оживееш след опита си да отидеш до кварталната бакалия, намираща се на 20 метра от входа. Беше около 19.25 и аз отново бързах за скапания автобус, който щеше да закъснее заради преспите.
Та пред мен се виеше абсолютно същата улица, която ме накара да забавя крачката си и предния път. Единствената разлика сега беше в това, че беше тъмно и високият мъж го нямаше.Тръгнах по тротоара като само вътрешно подозирах, че ще се случи нещо познато и така и стана.
След първите десетина крачки пред мен изведнъж изникна двойка държаща се за ръце. Въпреки тясната пътечка те успяваха да стоят един до друг и да се поддържат в хлъзгавия момент. И двамата облечени в черно от главата до петите се открояваха на фона на ярко белия сняг, който отразяваше уличните лампи и мръсния сив сняг избутан от снегорините буквално върху остатъка от тротоара.
Колкото и банално и изтъркано да звучи точно над светещият знак на Глобул стоеше оранжевата пълна луна и сякаш осветяваше пътя им. Казват, че за влюбения няма непреодолими препятствия, но едва когато видиш нещо подобно пред теб усещаш колко е истинско. Хванати за ръка те бяха по близко един до друг, от колкото биха били прегърнати. Връхните дрехи явно не им пречеха да се чувстват удобно.
Под ботушите на момичето се чуваше хрущенето на все още сравнително пърхавия сняг.
Студа, снега, дрехите, тесния тротоар, нищо не им пречеше да се чувстват влюбени. Нямаше значение кои върви зад тях или пред тях те просто бяха заедно, те бяха едно неразделимо цяло. Дългата до кокалчетата пола на момичето из шумя, когато се отърка в пряспата. Ето отново успяха да ме накарат да вървя бано. Просто нямаше начин да прекъсна точно тези хора, за да бързам за някъде, където няма да намеря нищо. Те просто се обичаха независимо от обстоятелствата и сигурно ще го правят още дълго.
Просто се чудех какво ли следва за тях? Явно си личеше, че не бяха повече 2 максимум 3 години по-големи от мен. Това значеше само, че живота е пред тях, но дали те щяха да останат такива каквито са сега? Дали ще го изживеят заедно или пътищата им ще се разделят и никога няма да се пресекат отново. Отговор няма да получа никога. Светофара светна зелено и аз продължих да вървя последните 15 метра с тях. Успях да се изравня и винях лицата им. Те не говорех, но се усмихваха, бяха щастливи. За тях нямаше значение какво ще се случи след 10 години, 10 дни или дори 10 час. Важното е че бяха заедно. Отново светна зелено и този път щом стигнахме от татък те продължиха напред, а аз свих на дясно към "любимата" ми спирка. Качих се в автобуса вече премръзнала и видях същите намусени физиономии както всеки ден. Тези хора не бяха като двойката отвън.
Те просто не разбираха света както трябва. За тях той беше само илюзия, нещо което не спира, само екран. За влюбените той беше нещо красиво, не само фон на който се играе, а част от пиесата, отделен актьор с отделна роля.
Ето това исках да кажа. Не знам може би просто ми хареса да виждам истината в непокворените очи на момчето и момичето, вместо лъжите на другите, които ме гледаха надменно и сякаш искаха нещо от мен. Обичам да преживявам подобни неща просто заради чувството, с което оставаш след като приключиш.
Аааа и един съвет за хората на които всичко това по-горе им се струва безсмислено. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого на когото държите никога не отказвайте. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого когото не познавате никога не отказвайте. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого когото не понасяте никога не отказвайте. Просто никога не се знае какво е намислила за вас съдбата.

петък, 12 февруари 2010 г.

Отдавна обещана + Любимец 13 от 9А


Как да започна историята без тя да ви се стори изтъркана, вече доста пъти преговаряна или просто досадна? Доста трудно ще стане признавам си. Няма да е лесно да се говори за следващите същества без да се появят поне една-две недоволни и още една-две ентусиазирани физиономии (ако изобщо имам толкова читатели напоследък :). И това разбира се по простата причина, че напоследък с думата "вампир" доста се парадира. Дааа и аз като всички луди и доста често глупави тинейджърки (ако така могат да се нарекат всички 13-14 годишни момичета, а и моля без обидени) от известно време харесвам "такива" работи.
Интересното при мен е че моят интерес датира от ... ами от доооста отдавна. Може да се каже, че има няма десетина години са минали. И не, не съм гледала "Дракула 2000" или Интервю с вампир", което е странно защото това са истинските класики в жанра.
Та цялата тази работа с "не-мъртвите" се получи след манията ми да чета детски приказки (и не ме питайте как са свързани приказките с вампирите, защото и аз не знам), които разбира се бяха доста често свързани с митологията. Май вече съм споменавала за тази моя наклонност, но сега е време да затвърдим знанията си! Та от митология, на митология достигнах и до славянската митология. Мххм точно нашите прадеди са измислили тези същества, не както сигурно предполагате някой малоумен западно европейски народ.
Стига с далечната история. Преди една година. Да, отново точно преди една година без да исках разбрах за нова продукция която нашумя доста бързо, заради невероятно секси вампира - Едуард Кълън. Мхххм говоря точно за "Здрач". Та на рожденият си ден получих книга № 1 и от тогава не ми върви.
Що бе? Що не ти върви? (Този въпрос е истински и зададен от братовчедка ми преди време) Ми не ми върви, защото сънувам. Ама сънувам странни неща - Вампири, Хана Монтана, Вампири, Зомбита, Вампири.
Мина пролетта ура
и аз забравих веднага!

Радвайте се на успеха докато е забележим!

И отново е февруари. Имам рожден ден точно след една седмица, а на лице е новата драма в живота ми! Този път тя носи името "Дневниците на вампира". Започнах със сериалка с българската "Бела" и завърших с "Ох, мамо, Стефан ме гони да ме яде!" и две от пет книги, които очакват да бъдат прочетени до два дни.
Лично аз се изморих да бъда като "глупава разгонена 13 годишна пуберка", но в този случай съм безсилна, защото не аз избирам маниите си, а те избират мен.

P.S искам да поздравя "Любимец 13" от 9а клас, защото цял ден не ми излиза от главата този рус пич дето ме гледа като, че съм умопобъркана идиотка викаща след него, че света ще свърши утре и затова трябва да си купи Библия и да влезе в моята секта, която смятам да основа на небето след като мине Страшния съд, разбира се.

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Смешка

Какво стана с великия екип, който се заформи преди около 2 седмици?
Ами нищо особено освен, че замалко да се разпадне и всички членове се изпокарахме типично в български стил. Да, въпреки, че мислех, че това няма да се случи при нас, защото сме приятели.Е да и отново сгреших!Тааа мина определения от учителката срок и АЗ останах сама да свърша всичката работа, защото другите двама изчезнаха от хоризонта и решиха да ми се оправдаят с болест.
Свърши ли всичко? Дааа, най накрая свърши. Привърши мъчението на душата ми точно преди около половин час. Двамцата ми другари се сетиха преди ... ами единия снощи, а другия преди около 1-2 часа (сами разбирате, че вече беше ТВЪРДЕЕЕЕ КЪСНООО).
И накрая, да имаме шестици! Колкото и смешно да звучи (а също и невъзможно) получи се и колкото и странно да се бяха стекли нещата аз се радвам, че въпреки перипетиите всичко мина като по вода.

вторник, 9 февруари 2010 г.

Информационно табло

Е беше време както се казва. И каква беше ТОЗИ път причината да не пиша? Пак красива накратко! За седмица и половина останах с екранна клавиатура като единствено средство за писане. Красиво е, особено в скайпа. Накратко аз се завърнах (и се надявам ТОЗИ път да се задържа малко повече в ефира).
Та какво ново освен клавиатурата?
Ами освен нея получих и огромно количество сняг, което ме задържа последните два работни дни у дома. На пръв поглед весело, но като се вгледаш по-задълбочено предпочитам да ходя на училище. Мхххмм и не, не съм луда, просто да стоиш в къщи с родителите си цели два дни, заринат от сняг не е чак толкова весело. На това отгоре още утре трябва да стана в 05.30 часа (да, сутринта) за да си хвана автобуса и да стигна до даскало, избирайки най-безопасния маршрут (които не съществува, защото ИМА снягггг!).
Освен неприличното количество сняг стоварило се върху Русе и околностите май интересни неща не са се случвали освен ... а затова утре! Знам, че съм гадна, но още обмислям как да съобщя на света за новата си прищявка (спокойно нищо лошо, просто нещо ми се стовари на главата внезапно и не говоря за тухла или керемида).
Та лека нощ народе! Вие ще будувате, а аз ще хъркам на топло, а котката ще мърка в краката ми. Хак ви сега на вас които не харесвате котки :)

четвъртък, 28 януари 2010 г.

Каним Ви на ...


Ами каним Ви на откриване. Да, колкото и странно да звучи аз съм член на екипа, създаващ Nuervi. За непросветените (най-вероятно абсолютно всички) това е проект създаден по идея на Nezzo.Та идеята тръгна от един пост преди около седмица (ами ето от ТУК)И така след моята доста закъсняла реакция МОЛЯ ВИ УДОСТОЕТЕ НИ С ВАШЕТО ПРИСЪСТВИЕ по късно ДНЕС.

вторник, 26 януари 2010 г.

What's up doc?


За пореден път съм тук. Имам предвид кабинета по информационни технологии. И не само стоя, но и нямам какво да правя.
За пореден път се разочаровам от компютрите, и то не защото не стават, а защото просто не мога да вляза в зоопарка си. Та сега от скука се надявам да развия някоя тема, в която смисъла на живота ще се разкрие с пълна сила пред мен. Ииии нищо!!!
Пак съм разочарована от себе си! Очаквах след половин минутния сън върху якето на Марио да ме накара да се вдъхновя, но неееее трябваше да ми се доспи още повече и да не мога да напиша нищо свястно, което заслужава да бъде публикувана (което между другото ще се случи).
Таааа .... След последната въздишка зад мен, означаваща "Офф, какво ме карат да правя?" се чувствам по-убито от всякога. И така минава времето бавно като песъчинка чакаща да дойде и нейното време да падне през отвора на пясъчен часовник.
И ето сега вече стана страшно. Екипа ми се разби, заради глупав спор. Ей пусти технологии! Да бяхте по-... Оффф малко по-...
Както и да е. Явно ще правя презентация сама. Нищо нали все пак от всяко лошо нещо следва нещо добро?! Може и шестици да имаме.

По стъпките

Още щом слязох от автобуса тръгнах след един мъж. В началото той просто ми пречеше да го задмина, защото вървеше твърде бавно, а беше доста едър. Но после ... после и аз последвах неговото темпо. Бавните, отмерени стъпки не ми се нравеха, защото аз никога не вървя бавно, винаги бързам и винаги закъснявам. Но този път, макар че отново закъснявах, не продължих с бързото темпо, а се поспрях. Може би защото темпото ми бе по-спокойно, аз виждах хората около мен с някаква странна яснота.
Ето срещу мен идва момиче "увито" в онези отвратителни шалове, приличащи повече на забрадката на пра-баба ми, с която си играех като малка. До нея има жена с толкова ярко розово червило, че сигурно пчелите (ако не спяха зимен сън) щяха да я нападнат за да прибират от тях прашец. Събеседничката и пък беше с огромни слънчеви очила и ярко червени, гумени ботуши. Двете явно бяха добра компания. Хмм покрай мен мина и група ученички, най-вероятно от прогимназията, толкова обилно намазали се с фон дьо тен, че дори носовете им не стърчаха а приличаха на пъпка по средата на лицата им.
Това разбира се е още една страна на днешната мода, която не разбирам. Не знам. Може би аз съм кривата в този случай, но просто не разбирам смисъла на цялата тази работа с тежкия, в доста случай грозен грим, предназначен например за хора с проблеми с кожата. А като си помисля за умрелите зайчета, мишки и маймуни, заради техните помади ми става жал, не толкова за животните, защото вече няма какво да се направи за тях, а за самите момичета, носещи буквално тази отрова върху лицата си.
След тях минаха и техните метросексуални приятели момчета. Аз попринцип съм човек с отворен ум и без много граници, но не приемам прекалената показност на даден феномен особено ако е подобен. Та дадените момчета, личеше си от километър бяха доста добре поддържани и с изправени коси (горкия баща получил искане за пари за преса за изправяне на косата). Та дотук добре и щях да приема нещата съвсем нормално и дори без да забележа нещо различно от другите, но... И да, това е моето любимо НО! Та, те, момчетата имаха съвсен същото количество фон дьо тен по лицата си като и приятелките им, явно и молива за очи и спиралата също си делят, защото и при двата пола беше явно прекалено и с двете. И не, не си мислете, че съм паднала от гората или съм някаква олигофренка, която не използва грим. Напротив!!! У дома има такива количества гримове, че със сигурност могат а се ринат с лопата. Нооо не съм съгласна тези гримове да се използват по този по-горе указан начин. Накрая (да най-после) забелязах, че и трите момчета бяха с така изскубани вежди, че сигурно нямаше да ги видя и с телескоп насочен към лицата им.
Ето пак се разпалих на тази банална тема, но не мога да си мълча, когато видя момиче, стоящо на улицата и носещо жълт чорапогащник, черно яке, оранжеви наушници, зелена шапка и розови ръкавици. Някак не ми се връзва в цялостната картина. То и аз нямам особен вкус, но не съм чак толкова откачена.
И ето докато се усетя бях задминала двуметровия мъж, които следвах. Пак не успях да се удържа. Нищо винаги има още един опит. Накрая вече бях пристигнала до училище и вече виждах, целещите се с сняг малки деца. Да, ето още един не добре използван момент.

неделя, 24 януари 2010 г.

Борба за надмощие


Какво става по време на Първата световна война? Сбиват се два велики съюза - Антантата и Централните сили.Какво става по време на Втората световна война? Сбиват се два велики съюза - Оста Рим-Берлин-Токио и Съюзническите сили. Резултати от двете най-големи войни за последните 2-3 века : милиони умрели, милиони останали без дом и препитание, всъщност няма човек намиращ се в Европа, който да не е засегнат по някакъв начин от войните, било то заради роднини участващи в боевете, убити близки или просто криещи се от постоянните бомбардировки.
Днес на 24 януари 2010 година се "намираме" на векове от тези войни, но още усещаме последиците от провелите се тогава сражения.
Има само няколко неща, който мразя наистина много и за тях мога да говоря много. Това са
№1 Несправедливостите, но от тези в който си сигурен, че си прав, но ответната страна не ти дава шанс за доказване на твоята теза.
№2 Войните, но защото знам, че бихме могли да минем и без тях и защото те унищожават потенциала и всичко човешко у нас.
№3 Караниците, но само глупавите от тях. По принцип обичам да се карам, ей така просто за спорта.
Мразя тези тъпи спорове между приятели, които ги разделят, заради глупости, които не си заслужават. Мисля си, че просто трябва да говорим с хората на които държим по-открито и не толкова сдържано. Накратко се обявявам против странното държание на индивидите, отказващи да приемат действителността такава каквато е всъщност.
Истината е че винаги съм поддържала идеята за едно обединено цяло, което си знае мястото и работата, но напоследък се промених и това доведе до верижна реакция.
Кои са двете сили за които аз говоря сега?
Двама мои приятели на които държа, но това не променя ситуацията в което са в момента.
Резултати: Все още е рано за тях, но се надявам, когато всички узреем за тях те да са това, на което се надявам.

четвъртък, 21 януари 2010 г.

Компютъъъъъъррр


Какво прави един блогър три поредни седмици без компютър? Ами брой ги и гледа празното място на кутията с жален поглед! Е, добре, че не съм типичен блогър, защото иначе щеше да стане доста напечено в къщи с две тинейджърки "гладни" за интернет.Вместо да изпадам в паника извадих стария компютър поддържащ единствено Windows 98 и играх карти до ... ами докато не станах толкова добра, че ми писна да побеждавам в 3 от 4 игри :) Та заветния момент дойде и аз отново съм с моя ... хммм, моята звезда.
Като се замисля тези 3 седмици не бяха толкова дълги, но успяха да ми помогнат да свърша малко работа отлагана отдавна. Започнах да чета отново и дори успях да прочета три книги, на които отдавна се каня, но все нямам време. Успях да пооправя стаята си (нещо което вече не си личи) и дори се забавлявах от сърце както преди. Май съм станала още малко по откачена, защото като ставам сутрин все ми липсва я крак я ръка, но иначе съм добре.
А щях да забравя : НЯКОЙ ЗАБЕЛЯЗА ЛИ СНЕГА НА ВЪН!!! ЩОТО АЗ ДА!!! И Е УЖАСНО!!! Сега се намирам в криза с обувките, които когато обуя сякаш не съществуват и стъпвам нараво в снега. Та снега е ужасно нещо и както вече не веднъж съм казвала : МРАЗЯ ГОООО!!!
Сега по-спокойно. От тук нататък се връщам и ще пиша отново по-често, за съжаление на някого :) Мисля скоро да се завръщам в ритъма които бях по загубила по празниците и дори да го позабързам, но затова има време.
И един малък упрек като за финал. Абе вие да не сте заспали бе? Мечките вече ще се будят пък вие местата им от сега се опитвате да откраднете. Сякаш е паднала бомба и е убила всички и сега няма кой да пише. Та това беше.