понеделник, 16 септември 2013 г.

За Септември


От къде да започна. Най-добре ще е от началото, но въпроса стои по скоро така: къде точно е началото?  Решението да дойда тук или с първата среща. Или пък дори със ставането от леглото в онзи ден. Защо не от всичко по малко …

Реших да дойда по няколко причини.
Първата от тях беше, че не исках да се връщам в къщи за трето поредно лято и да се чудя какво да правя със себе си и живота си. Не че съм стояла на едно място, но всичко е различно когато си далеч от семейството и не можеш да разчиташ на никого. Да - по трудно е, но аз исках предизвикателството на чуждото място. Липсата на приятелите, непознатите улици, новите колеги… всичко това ме привличаше като … като много силен магнит.
На второ място исках страхотно лято.  Нови запознанства, нови приключения, невиждани гледки и всякакви подобни измислени и недоизмислени феномени и явления.
После бяха парите. Като на всеки нормален студент парите никога не ми достигат. Трябват ми пари и лятната работа е едно от най-лесните начини да се сдобия с такива.
И ето го решението и на трите проблема - работа на морето! Какво толкова. Малко работа, малко веселие и на есен с нови сили започвам семестъра с позитивизма зареден през летните месеци.
Е не всичко се оказа такава приказка, но все пак в плана ме беше вместено 14-часовото работно време (10 от които на слънце) и убийствената умора, която го следваше неуморно. Въпреки всичко, цялото това преживяване почти е приключило (донякъде много се радвам) и не  съжалявам за нищо.
В началото ме местеха от обект, на обект. Всяка седмица бях на различно място с нови хора. Беше забавно признавам, но и това омръзва. Колкото и приятно да е накрая ти писва да се запознаваш с нови хора, които едва ли ще видиш повече.  В крайна сметка започнах да се оплаквам и накрая ме "закотвиха". Нещата изглеждат малко по различно разгледани в детайл, но това беше началото в общи линии.

И така в един ясен и доста горещ юнски ден се оказах, както се казва на пъпа на града. Странен израз не мислите ли!? Въпреки това подходящ за местоположението ми в дадения момент. От моята страна на дългата пешеходна алея бях само аз и няколко пейки, но за сметка на това от другата страна кипеше живот. Сериите там са доста гъсто разположени и моята контактна личност реши, че трябва да се разположи добре в новата си среда. Скоро познавах всички. Точно срещу мен беше Котката (най-скорошното му описание беше - висок, изключително слаб и брадясал или поне така го описваше майката на колежката от дясно), момичето до него … хмм нямам думи за нея освен, че ако не беше тя щях да се самоубия ритуално още първата седмица. Това беше основната група. Да, малко сме, и не бяхме само ние. Останалата част от контингента беше плаваща т.е все някой идваше и си отиваше. Ние бяхме като тримата мускетари - винаги там и винаги заедно.  При нас винаги беше забавно. Прииждаха хора от съседните сергии или просто наши познати, които имаха почивка. Децата от квартала бяха постоянно присъствие (понякога доста шумно и дразнещо, но все развличащо).
И така до началото на септември. Тогава малко по малко всички започнаха да си тръгват. Първо Котката, после част от "плаващите", едно-две деца и така докато не реших да направя списък с хората, които ще ми липсват (малко или много). Списъкът е пред мен. В настоящия час в него се намират точно 18 имена, но бройката се увеличава всеки изминал ден.
Всеки ден поне една прегръдка, поне една целувка за сбогуване, поне едно "Ще се видим следващото лято" или "Ще поддържаме връзка", което и двамата знаем, че няма да се случи.
Скоро ще дойде и моят ред. Но чудя се само едно ще има ли кой да ме целуне по бузата, да ме прегърне силно и да каже "Няма да те забравя, ще си пишем". Седя сама на стола и се чудя, а покрай мен няма никой...

понеделник, 5 август 2013 г.

Все същата позната история



Първа среща след раздялата. Тя се е приготвяла цяла вечер. Нов панталон, искрящ топ, високи токове, изправена коса (сресана по-старателно от обикновено), гримът е прилежно сложен, парфюмът с незабравим аромат. И накрая той не се появява. Защо!?
Първото нещо, което научих в курса по Основни социални умения, беше да не пропускам лекции. Поне по този предмет. Второто – въпроси от типа „Защо?“ не се задават, защото вменяват вина в запитвания. Този път, обаче, се налага да попитам следното нещо: Защо все пак полагаме толкова много усилия за среща с човек, с когото не искаме да се срещаме!? Нали, затова вече не сме заедно.
Започнах да размишлявам по въпроса днес, след като една от колежките ми ми сподели за нейната „среща“ с бившия. Тя беше изключително разочарована от неговото отсъствие. Задавала съм заветния въпрос и на други момичета изпадали в същата ситуация. Отговора винаги е стандартен и напълно безличен – „Защото така ще разбере какво е загубил!“
Драги момичета, как за Бога, той ви е загубил след като изобщо не ви е печелил!? Та нали точно вие се оплаквахте от недостатъците му, от лошите му навици, и това че все не ви обръщал внимание. Загубихте само Вие. Загубихте време да се преструвате на незаинтересовани, загубихте усилия за подготовката на „случайната“ среща, загубихте достойнството си преследвайки мъж.
Понякога се озадачавам от наивността на жените. Моята също – не съм по-различна, но някак си не я разбирам. Опитвам се – това е сигурно, но някаква част от пъзела липсва и аз знам коя е тя. Това е мъжа. Не може да съществува двойка при наличие на един партньор. Допитах се и до „другото“ мнение. В основни линии то гласеше: „Защо да трябва да се виждаме! Като се правя, че не я познавам е много по-лесно!“
Дами, на това ли се надявахте! Браво, много добре, позитивното мислене е нещо полезно… в умерени количества. Не е нужно да прехвърляме всичките си надежди и мечти за перфектната връзка на един топ и нов панталон. Дори в главата ми тази идея звучи малко плоско.
Нека да погледнем а нещата от следната перспектива – вие зарязвате мъжа, с когото се срещате. Два дни след това се появява т.нар. синдром на зарязващия (четох някъде за него, но честно казано точното име ми се губи). Стоите си най-спокойно на мивката например и изведнъж се сещате за всички хубави неща, които е правил за вас. За единственото цвете, което някога вие подарявал, за чифта ботушки, които купувахте заедно, за сребърната гривничка, която скрихте в кутията за бижута пет минути след като го зарязахте. Няма ги, обаче, мръсните чорапи, пиянските вечери в приятели, вдигнатата седалка на тоалетната, оплакването, че харчите много и хилядите други „лоши“ навици и привички на „вашия“ мъж. Той е идеалният мъж. И тогава решавате че сте направили най-голямата грешка в човешката история – да зарежете приятеля си!!!
Позната история, нали!?  И как иначе, нали всички сме попадали в такава ситуация. Тъжното е всъщност колко често се случва. Четири месеца бяха нужни на моя приятелка да се отърси от чувството за принадлежност към човек, с който имаше връзка два месеца. Странно съотношение, а? Отне ни (аз и още една наша приятелка) толкова усилия да я накараме да спре да ни обяснява колко е влюбена, че накрая се отказахме. Лечението – врачка. Не, не правя реклами сега. Имам лош опит с врачките, така че не съм им първи фен, но единствено възрастна жена и чаша кафе успяха да пречупят, иначе безкрайната любов.
Ха, ако в момента чете, момичето вече точи ножовете, но мила искам да разбереш, че историята беше основна съставка на поуката, а именно – жените сме много глупави животни. Само най-глупавите животни се хвърлят в огъня ей така, защото нямат какво да правят. Да, същото нещо правят и най-смелите, но смелите имат едно предимство – рискуват всичко с изключение на едно-единствено нещо – достойнството си.

петък, 2 август 2013 г.

И така от нищото

И така... Минаха седем (за не разбралите 7) месеца откакто писах. Нямам оправдание, няма и да се извинявам. Каквото е било - било. Не ми остана вдъхновение, за да напиша нещо, което да ми хареса. Та нали блога беше мястото, на което да споделиш нещата които те вълнуват! Това което ти дава крила (и не нямам предивдд енергийните напитки) или просто те зарежда с позитивни мисли, когато се налага. Да обаче по моя преценка всичко се прецака. Понякога започвам да съжалявам, че имам блог. И всичко е на базата, на това, че се намериха няколко полу-грамотни същества, които решиха че са интересни. А после се оказа, че не са. И  създадоха ново течение  - това на писането просто, за да бъдат четени.
Тази мода да пишеш за нещата, които се четат не ми харесва. Има нещо плоско и безлично в цялата работа. Сякаш продаваш себе си за пари. Само, че не тялото... не, още по мръсно е. Продаваш чувствата и душата си.
Точно това ме спираше толкова дълго време. Но се отказах. Никой не може да спре Супер Данче от това да говори :D За какво иначе ми е наметалото.  За месеците отсъствие набрах достатъчно количество пиянски истории, не толкова пиянски истории, трезвени истории и куп безлични и напълно безинтересни истории.
Оставям ги, обаче, за някой друг път. Сега ми остава само да се отдам единствено на размишления и слънчеви бани (поне това съм заслужила след преполовения работен ден).

петък, 18 януари 2013 г.

Един въпрос

Влюбвали ли сте се!? Разбира се, всеки нормален човек се е влюбвал поне веднъж. Влюбвала ли съм се!? Честно казано не. Понякога съжалявам, понякога не. Винаги съм искала само щастието, но да избегна разбитото сърце. Не съм сигурна защо, но някъде там, дълбоко в главата ми е заложена идеята, че влюбя ли се така както ми се иска, задължително ще свърша в някоя канавка, съществуваща единствено в депресивната част на болната ми тиква.
Това май е основната причина. Или поне ми се иска да е така. Май около мен никога не са се навъртали подходящи кандидати. Няколкото, които са успявали да проникнат през първата част от барикадите, просто се отказваха прекалено бързо. Защо? Питам защо се отказвате? Не е ли нужно човек да се бори за това което иска!? Аз искам много неща и всичко, което получавам е изстискано през безброй сита.
Влюбвала ли съм се!? Не съм сигурна. Понякога си казвам, че съм влюбена. По скоро влюбена в себе си, в начина по които говоря или дори в бенката на лявото стъпало. Понякога осъзнавам че да съм влюбена в себе си е мое задължение. После се запитвам дали си заслужава. Дали всъщност съм щастлива. Да аз преливам от щастие, позитивен човек съм и понякога се смея на неподходящи места. Обичам и усмивката си. Нямам трапчинки, или невероятни устни, нито пък прекрасни зъби. Обичам по скоро чувството. Чувството което ми дава надежда.
В такъв случай, Да! Влюбвала съм се, влюбвала съм се и то не в себе си. Имало е хора, които ме карат да се чувствам щастлива. Имало е и ще има още много. Въпрос на време е само да ги намеря.

четвъртък, 27 декември 2012 г.

Ново гнездо

На моменти си мисля, че съм си по-добре вкъщи. Имам предвид топличко е, мама и тати се грижат за мен, не се налага сама да ходя да си купувам хляба, не деля стая с още две момичета, не чувам съседките отгоре да се гонят в малките часове на нощта, котката спи някъде из краката ми и мърка колкото може по-силно. Звучи много добре, но само на пръв поглед.
Аз не съм канарче. Предпочитам да си се представям като врабче. Нямам предвид цвета на оперението или размера, а по-скоро свободата. Канарчетата живеят в клетки. Да, красиви са и имат храна до насита, пеят безгрижно по цял ден и се люлеят на пръчката си. Не, благодаря. Предпочитам да прелитам километри, за да намеря трохички, да се налага да поправям гнездото си всяка пролет, а зимата да се топля на пушещите комини. Въпреки това врабчетата са свободни. Могат да летят където им сърце иска, не се налага да се съобразяват с пречките на клетката.
Искам да съм като врабчето. С малко сърчице, което ще се пръсне от страх ако бъде затворено в клетка. Не искам да стоя вкъщи и да гледам телевизия до пръсване. Искам да съм на студа и да правя снежни човеци. Искам да съм далеч от познатите хора, които поглеждат и виждат вдетинен възрастен с комплекса на Питър Пан. Искам да съм далеч и когато непознатите ме погледнат да виждат усмихнат човек, обграден от снежна армия в градинката в парка. Искам сутрин да се налага да ставам и да си събличам пижамата. Искам да съм сама, не не искам да съм сама! Искам да съм самостоятелна. Аз пораснах!
Вече не мисля, че вкъщи ми е добре. И не искам да чувам коментари от рода "Да така е при всички, идва период в които всеки се нуждае от самостоятелност." Другите не са важни. Сега аз съм на дневен ред!!! Аз и само аз! Защо другите не казват нищо!? Мълчат и търпят, чакат нещо да се случи и да избягат. Аз не правя така. Боря се, или поне така си мисля. Трудя се за своето освобождение. Строя си собствено гнездо ... далеч от родното. Далеч от познатото, някъде из един парк населен изцяло с хора, които притежават само моркови за носове и пръчки за ръце.

сряда, 21 ноември 2012 г.

За преди и сега

    Преди ми беше много по-лесно да говоря с несъществуващата си публика. Да си представям, че там някъде във вселената има някой, който (дори по случайност) е прочел нещо и (дори) му е харесало. Днес някак си просто не вярвам в себе си. Сякаш нещо просто ми уби самочувствието за секунди. Просто го съсече с много остра брадва и го остави да кърви проснато в ореховата шума.Подхранвам настроението с депресираща музика и гумени червеи.
Когато преди три години започнах този блог, си мислех, че правя нещо за ... и аз не съм знаела май. Може би за себе си. Никой не е толкова отчаян, за да слуша моето безкрайно бръщолевене. (Казвам го като комплимент към себе си. Не познавам повече от трима, които да приказват повече.) Някак си реших, че ако погледна на живота си от друг ъгъл, той ще стане по-ясен или поне малко разбираем.
     Нищо от това не се случи. Не се оплаквам. Щом 20 години съм могла да живея без смисъл, значи мога да продължа още поне 100 :D. До скоро бях отчаяна романтичка във всяко отношение. И макар да не се вдъхновявах особено от пухкави котенца, кученца, пиленца или други животинки с разните му там видове панделки, но все пак можех да оценя жестове и усмивки. Изгубила съм това качество. не съм сигурна кое по-точно ме озлоби, но сякаш не виждам доброто у хората. Та за Бога, скоро ме нарекоха Круела де Вил. Да, същата онази с двуцветната прическа и афинитета към кожени палтенца. Кога станах мъжемразка и по-голям пенкилер от пенкилера.
     Казвам всичко това с усмивка на уста. Не ми се плаче или чупи нищо. Няма да изпадам в истерии или още  по-зле - в депресии. Просто се усмихвам. Май излиза така, че вътрешно съм се примирила с идеята за мрачното "Аз". Няма значение, често осъзнавам нещо напълно едва след като съм го написала.
     Здравейте! Казвам се Йорданка Великова. Руса и синеока. На 20 години съм и съм студент. Понякога съм резервирана, понякога твърде нахална, детското в мен преобладава. И въпреки това аз се гордея със себе си, със своите постижения и провали. Усмихвам се, усмихвам се защото ми харесва и защото, понякога, когато е трудно да стоиш с изправена глава, най-добрата реакция е усмивката.