Towel Day - Don't Panic

сряда, 29 август 2012 г.

Моля те, кажи ми истината


И така официално приключих целия нов сезон на Истинска(та) кръв и официално го предавам в твоите ръце. Не, съм сигурна дали ще ти хареса. Със сигурност, обаче, не беше точно в моя стил.  Не всъщност ще ти хареса – мноооого кръв, аристокрация, кръвосмешения, разни бременни феи, та дори и няколко индивида маскирани като Обама. (Ти май го харесваше, а!?) Както и да е. Реших да си излея душата в писмен вариант (и то насочен точно към теб), защото така май ми е по-лесно. Не се налага да гледам никого в очите, да си кривя душата, че лъжа безобразно и дори малко мазно на места, няма да се изчервявам или пък да увъртам, за да пропусна нещо „уж“ маловажно.  И така започвам…
Честно казано мислех си, че все нещо ще се промени … поне малко. Не искам грандиозни разлики в ежедневието, а просто нещо по-така. Казвам го по една единствена причина. АЗ СЪМ НА АБСОЛЮТНО СЪЩОТО МЯСТО КАКТО И ПРЕДИ ЕДНА ГОДИНА. И да знаеш говоря и психически и физически. Буквално съм седнала на мястото, на което прекарах почти цялото минало лято. Искаш описание! Добре, няма проблеми. Седнала съм на пода в стаята си и, облегнала съм се на леглото си и гледам разни безсмислени филми на части. Реално погледнато не съм мърдала от тук от много, много отдавна. Не лъжа те! Всъщност миналата седмица помагах на един базар в общината. Май ти бях споменала нещо. Но пък 2-3 часа дневно не променят нищо. Заседнала съм като куче под ограда. Започнах да си мисля, че май съм маааалко социопат. Липсват ми разни чувства, като страх например. Защо, за бога, не ме е страх от нищо. Нямам проблеми с буболечки, влечуги, мрачни, тесни помещения,  мишеподобни, птици, телесни течности,  растения, суеверия, политика, религиозни предубеждения или какъвто и да е друг вид често срещана фобия.  И не е само това. Започвам да развивам „алергия“ към разните му там нормални човешки … ъм излияния!? … май не се сещам за по подходяща дума описваща ревящи, влюбени пикли и прекалено загрижени баби или дори просто влюбени, които се натискат на обществени места. Май загрубявам. Обвивам се в свой собствен … мазол. Ако бях на подходяща възраст (пък и е по-лесно да се говори за другите, вместо за себе си) щях да кажа, че влизам в критическата. Честно казано, така и се чувствам. Винаги съм предполагала, че някак си съм пропуснала пуберитета и съм навлязла в странна форма на зрялост с известна липса на зрял мозък. Сега си мисля, че май и кризата ще ме застигне бързо. Имам някаква странна нужда да се доказвам пред света, че съм млада и независима и че мога всичко, ама наистина всичко. И въпреки това не мога. Искам купони, дискотеки, алкохол, екзалтирани викове наоколо и все пак няма да е лошо и да полегна следобед.
Странно ли е!? Имам предвид чувствала ли си се така някога!? Така сякаш утре няма да те има и че ТОЧНО днес трябва да оставиш следа в своята среда, просто така, за да знаеш, че е там и ако нещо ти се случи, тя ще запази спомена за теб. Винаги съм се смятала за що годе разумен човек т.е без очебийни повреди в главния. Може би там някъде и грешката. Все пак нали затова се харесахме в началото – и двете сме по свой начин откачени. Някак си се допълвахме по нов начин. Все пак на всеки анимационен герой му е нужно другарче, което да ветрее след себе си, когато бърза за някъде (в нашия случай май причините бяха строго установени - храна и книги). Това ми липсва. Да знаеш напоследък не казвам лесно такива неща. По скоро мълча и мисля. Понякога се опитвам да изключа. Просто така да спра, защото главата ще ме заболи, но не мога. Връхлитат ме разни вдъхновения, съдбоносни заключения и никога удовлетворения. Сякаш вече не изпитвам наслада от разгадаването на загадката. А нали това беше най-важното загадката!?