Понякога чувам

А имам ли право!?

Имам чувството, че вече цяла вечност стоя полу-седнала на леглото и наблюдавам как времето отминава. Нямам часовник. Нямам стрелки, които да отмерват ударите. Вместо това усещам ударите на басовете от музиката на съседите. Обичайното тик-так е заместено с бум-бум-бум ... Времето продължава да лети. В слушалките ми се лее музика, но почти не я чувам. Само усещам ... с всяка своя фибра усещам отмерването, поредното бум отминава, но идва ново, и ново, и ново...
Меланхолично ми е. Някак сякаш всичко в мен е заспало. Но някъде в далечината, там зад хоризонта, небето започва да червенее. Там, някои или нещо чака своя край ... или начало. Главата ми бумти. Няма музика просто едва осезаемото бумтене. Поредния епизод на Отчаяни съпруги се върти безспир на лаптопа на съквартирантката ми. Въпреки музиката долавям отделни реплики, безлични думи и викове по някакъв Майк или нещо също толкова значимо за моята вселена, колкото и масовото производство на китайски ветрила за кафявите мечки.
Хммм, след по малко от 11 часа ще трябва да се изправя пред група непознати и да говоря за устройството на човешкото сърце. А, ако не искам!? Не искам да се занимавам с тези материални, далечни от интересите ми неща. Искам да видя душата на човек. Да се докосна до Същността. Не ми трябва сърцето. Дали телешко, човешко или свинско няма значение. То винаги ще си остане само 1/5 от нещата. Ако липсва душа, то е безполезно. Просто помпа, която работи 0,6 секунди и почива 0,2 за един удар.
Бум, почивка, бум, почивка, бум, ...бум, ...бум...
Също като басовете от долния етаж ... или моето собствено сърце, което бавно измерва края на вечността.

Неочаквано

Усещах, че е зад мен, въпреки че не го виждах с очите си. Сякаш всичките ми клетки бяха намагнетизирани и просто бяха насочени към него. Не исках да става така, но тялото ми не ме слушаше, то отговаряше на някакъв импулс, които не можех да контролирам. Бях седнала на ръба на масата с гръб към него, поредния отчаян опит да изградя стена между телата ни. Когато той се надигна, аз настръхнах. Какво щеше да направи сега!?
Не ми се наложи да чакам, за да разбера. Усетих ръцете му да ме обвиват в силна прегръдка. Гърдите му се надигаха бавно и се отпускаха. Как можеше да диша нормално при тези обстоятелства, за мен това бе невъзможно. Бузата му се подпря на главата ми, но не остана дълго така. Скоро той се понадигна и леко целуна косата ми. И отново, и отново, и отново. Беше приятно и не исках да спира. Малко след това започна да обсипва с милувки и слепоочието ми, а после и бузата ми. Докато се усетя вече се бях предала и не давах никакъв отпор. Чувствата ми ме бяха завладели и не се движех, за да не разваля магията.
Когато ме пусна си помислих, че всичко е свършило. Нали казват - всяко чудо за три дни. Вярно, моето се събираше в три минути, но пък си беше чудо. Все още бях замаяна когато усетих, че той не се е отказал. Просто заобиколи масата, която досега беше единствената ми защита, и ме хвана за раменете. Движеше дланите си нагоре-надолу по ръцете ми и само ме гледаше в очите. Когато чух гласа му се стреснах, не очаквах, че могат да съществуват думи подходящи за ситуацията, но ето че се намериха.
- Искаш ли да те целуна.
Боже, защо ме питаш! Не знаеш ли отговора!? Не, не, не, не. Не исках, но част от мен вече не издържаше. Искаше да опита. Просто да разбере какво е чувството. Само заради любопитството, нищо повече.
- Не знам
Какво казах? Не, това не бяха мой думи. Не, не искам, остави ме намира. Явно мозъка и устата ми бяха магически разделени едни от други и не получаваха сигнали помежду си. Когато изрекох думите, обаче, почувствах облекчение. Досега в главата ми бучеше нещо неизречено, нещо което искаше да излезе, но сега то притихна.
Видях как главата му се накланя бавно към мен. Тогава загубих всяка връзка със света и вселената. Чувствах единствено докосването му. Устните му бяха върху моите и само това имаше значение. Не мислех, не се налагаше, нямаше нужда. Точно когато отговорих на целувката му, той се отдръпна. Сложи ръце на бедрата ми, погледна ме в очите още веднъж и ми се усмихна. Няма да обяснявам какво почувствах след тази усмивка. Просто се разливах върху масата.
Не знаех какво да направя, но явно той беше наясно. Пусна ме и просто се обърна и се отдалечи. Видях гърба му облечен в тъмно синя тениска да прекосява стаята. Ами сега!?
Да го последвам или да остана?

Към края

01:23

Това показва часовника, но в главата ми звучат "любимите" ми парчета на Емилия, Преслава и Галена. И това е само от съседната стая. Иначе Макарена и хитовете на Слави Трифонов (но само тези от началото на '90-те) са любимите музикални тракове на момчетата от долния етаж.
Странно ми е да живея така. До преди месец не се съобразявах с това колко силно ще си пусна да гледам някой филм, защото мога да преча на някого да спи или пък щях да точа водата в банята поне половин час преди да вляза под душа, за да не замръзна. Въпреки това съм щастлива. Дори преливам от ... вълнение, щастие, радост и т.н.
Иначе си представях живота на студента по друго яче. Може би малко по-самотен поне в началото и по-забавен и труден.
Тази част със самотността я прескочих още докато чаках на опашката, за да си получа номера на стаята си. Още там се запознах с бъдещата ми съквартирантка и с още около милион неориентирани първокурсници като мен. Оказа се, че въпреки, че не познавам града или дори една-единствена личност, пак съм по-добре от други. Запознах се с минимум 100 човека и въпреки това запомних само 2-3 имена (да поясня вече мога да позная имената на поне половината от колегите ми, за другата половина не отговарям :).
После очаквах онази част с трудното. Нали се отделям от гнездото. Май трябваше поне да ми е мъчно или нещо от този род. Предполагам, е съм социопат (от онези, които са неспособни на човешки чувства). Нямаше дълбока мъка, сълзи или дори дълги и просто неповторими разговори със семейството или приятелите. Кратко "Как сме?" и после червената слушалка. Няма драми, май съм неспособна на такива чувствени излияния.
Накрая имах очаквания за процеса на работа. Знам, тъпо е! И затова пак се хванах на собствената си въдица. 3-4 часа пиша и после пак живот. Мола и Макдоналдс се намират на около 10 минути пеша от общежитието и само чакат да бъдат преоткрити. Всичко от което мога да се нуждая се намира на един хвърлей от вратата ми.
С колежките от петия етаж се събираме на домашно вино и не се сърди човече. Какво повече би могъл да иска един студент!? Представях си нещо коренно различно. Нищо общо с реалността. Но знаете ли какво!? Не се оплаквам, по хубаво е.

Представям Вииии .... Жорко

Това е Жорко. От две седмици живея в общежитие и единствения постоянен обитател в сградата той. Жоре, спасяваш ми живот, брат. Когато съквартирантката ми я няма, ти си единствения, който ми прави компания и гледа тъповати сериалки с мен. Преклон пред теб и твойте ... гащи.
Всъщност до скоро Жорко нямаше бельо. С колежките дори не бяхме сигурни, че той е момченце, но в процеса на работа над неговите гащи решихме: Това ще е Жорко! Единствения въпрос останал нерешен след 3-часовите спорове за гащите, беше дали израстъка на главата е нос или ухо. Ако някой има предложение, моля да го изпрати на адрес:

Велико Търново
П.К. 5000
ул. Арх. Георги Козаров 1
Студентски общежития блок №3
стая 206

или поне напише един коментар. Спешно се нуждаем от съвет, защото на Жорко му предстой солариум и нова прическа (цветни боички и моливи).

!!!

I'm watching you

Поздрав

Тази песен ме тормозеше в продължение на месеци. Всеки път когато я чуех по радиото тя се набиваше в главата ми и така и не разбрах как се казва. До днес. Направих няколко предположения и накрая успях.
"Еврика" е викал Архимет.
"Black Velvet" му отговарям аз.

Подарък за рожден ден

С огромно закъснение (от 2 дни) искам да честитя рождения ден на сестра ми. Малкото порасна, както метафорично, така и буквално, защото със своите 175см се извисява над простосмъртните люде.
Честит да ти е рожденият ден! Да пораснеш голяма (ама този път само метафоричната част). Да станеш на 15 си е голяма работа. Не съм сигурна, че помня моя 15-ти рожден ден, но явно просто не е имало нищо за помнене. Надявам се, че твоя да е минал по-паметно и да си го спомняш мнооого дълго време, защото лошото на рождените дни е че никога не се повтарят.
Подаръка за този ден го измислих преди месец и просто нямах търпение да го взема, защото като цяло си е голяма зарибявка. Достатъчно е човек само да го види, за да се засмее и веднага ще каже че е може би най сладкото нещо на този свят.

По релсите

Бях пристигнала по-рано на гарата и се налагаше да чакам докато дойде влака. Исках да се прибера възможно най-бързо и да забравя всичко. Съквартирантката ми ме побъркваше като постоянно носеше момчета в стаята ни, хазяйката днес за четвърти път ми напомни, че като се върна трябва да ѝ дам наема, а и наближаваше важен изпит. Трябваше да се откъсна поне за малко от тази неразбория. Не че като се приберях в къщи щеше да е по-различно. Братята ми щяха да започнат да ме разпитват, баща ми да сумти шумно, а майка ми да ми опява колко съм далече и колко рядко ѝ се обаждам. За мен нямаше спокойно място на света. Всички кътчета бяха заети.

В далечината се чуваше тропота на колелата. Всички чакащи пътници се приближиха към перона и зачакаха влака да се появи из зад завоя. Ето го и него. Червения локомотив се носеше по релсите и бавно намаляше скоростта. Когато спря от вратите се изсипа толкова народ колкото се опитваше да се качи. Мъчно се провирах през тесните вагони с големият си куфар, но се налагаше да го правя, защото възпълна жена зад мен постоянно недоволстваше, колко туткави могат да бъдат младите хора. За да се отърва от опашката си, влязох в първото празно купе, което видях. Вдигнах куфара над главата си и зачаках влака да тръгне. На гарата обаче имаше още пътници и явно пак щяхме да тръгнем със закъснение.

- Здравей.

- Ъъъ, здрасти. - На вратата стоеше момче и гледаше малко глупаво към мен. На лицето му грееше огромна усмивка и белите му зъби блещукаха на светлината.

- Може ли да остана с теб? Няма други празни купета, а в съседното една жена се оплаква от влаковете. Чудя се защо ли не е тръгнала в автобус!?

- Да, разбира се че може. - Пък и как бих могла да го спра след като вече се беше настанил.

Следващия половин час и двамата прекарахме в тайно наблюдаване. Аз му хвърлях погледи от време на време, а той извръщаше очи и се правеше че гледа пред прозореца, когато се засичахме. Познавах го по външен вид. Съквартирантката ми беше излизала с негов приятел и двамата много искаха да ни съберат на едно място, но винаги нещо се случваше и някой отсъстваше от "сбирката". Лия - съквартирантката ми, ми го беше показала един следобед, докато минаваше под прозореца ни. После тя се раздели с приятеля си и плановете ѝ пропаднаха.

Времето минаваше бавно и от случайно хвърлени погледи преминахме, на Усмивки, а накрая вече говорехме свободно.

- Аз имам по-голяма сестра, но разликата ни е дванадесет години и винаги съм чувствал, че съм единствено дете. А ти?

- Двама братя. По-голям и по-малък. И двамата се правят на мои защитници, но само за пред момичетата. Винаги са ме използвали като средство да "доставка" на нови приятелки.

- Защо не сме се засичали до сега?

- Всъщност щяхме, ако поне веднъж бяхме отишли на някоя от срещите на Ник и Лия, които бяха така любезни да ни канят всеки божи път, когато излизаха.

- Значи ти си тази Лора, за която Лия толкова много говореше. Да знаеш доста комплименти получи и честно казано всичките си ги заслужаваш.

Май започнах да се изчервявам. Това само по себе си беше достатъчен комплимент. Познавах Лия и знаеш какви глупости може да наговори за някого само за да изпълни целта си.

- Благодаря. Жалко е наистина, че не сме се срещали по-рано.

Продължавахме да говорим и говорим, а времето, което ни оставаше заедно се скъсяваше неимоверно много. Не исках да спира. Нито влака, нито разговора, нито тишината. Въпреки, че се намирахме в купето, въпреки постоянното обикаляне на пътниците назад-напред и отварянето на вратата, ние винаги оставахме сами. Човекът пред мен ми беше позволил да вляза в неговото тихо кътче. Там нямаше контрольори, билети, изпити, братя, съквартирантки и хазяйки. Всичко, което можех да видя беше тишина и спокойствие.

Още две гари. Още две гари и щяхме да се разделим. Тишината щеше да изчезне, а приятния разговор да се стопи в суматохата. Още една гара. Още една гара и момчето до мен щеше отново да се превърне в този, с когото никога не успях да се запозная, просто силует преминаващ под прозореца.

Влака започна да забавя ход. Скоро спря и двамата слязохме. Той тръгна на дясно, аз на ляво. Вървях бавно към стоянката за такситата. Щях да хвана първото и да се върна у дома, където щях да прекарам двата почивни дни със семейството си. Някой би си казал, че водя невероятно скучен социален живот, но щом веднъж свикнеш, нищо вече не може да ти направи впечатление.

- Лора, чакай. - Зад мен се чу вик и за се обърнах. Той идваше към мен с бързи стъпки. - Чакай, не успях да взема номера ти. Ще ми го дадеш ли!? Много бих се радвал, ако някой път излезем да се видим отново, когато си свободна. - Дадох му номера си малко по обнадеждена, но почти сигурна, че никога няма да се обади.

Тръгнах отново към такситата. Слънцето вече залязваше и на мен ми се прибираше. Тъкмо отварях вратата на автомобила, когато телефона ми иззвъня от джоба. Вдигнах бързо и казах:

- Идвам си скоро, влака закъсня, не се притеснявай. - Очаквах майка ми вече поне три пъти да ми е звъннала да ме пита какво става и защо още не съм се прибрала. Гласа от другата страна, обаче, не беше нейния.

- Свободна ли си? Надявах се да отложиш още малко прибирането. Дано не са ти нужни много увещания, за да се убедиш, че това е най-доброто решение.

Обърнах се и на десетина крачки зад мен го видях с телефон в ръка и огромна усмивка на лицето.

- Мисля, че мога да се обадя, че ще закъснея още малко.

Към края

Новогодишно желание

Беше навечерието на Нова година. Даяна и приятелките ѝ бяха решили да прекарат последните часове на старата и първите на новата година в китайски ресторант. Странно и все пак логично. Едва ли много хора биха прекарали празника в опити да ядеш с пръчки и сърбане на спагети. Тук компанията от шест момичета грешеше. Ресторанта беше повече от претъпкан. Бяха сложени и допълнителни маси, а сервитьорите нямаха време да обслужат всички. Хубавото беше, че момичетата имаха резервация.

Даяна и Алина се забавиха на входа.

- Али, сигурна ли си, че идеята е добра? Не мисля, че китайския ресторант е много добър избор.

- Дай, спокойно. Нали точно ти искаше да се откъснем от учебниците за малко и да прекараме поне тази вечер без да мислим за лекции и изпити.

- Знам и все пак не се чувствам на място.

Другите момичета вече се бяха съблекли и тъкмо се настаняваха на масата. Цялата компания беше събрала пари, които трябваше да се изхарчат. Това беше условието на вечерта. Сумата възлизаща на издръжката на всяко едно момиче по отделно за повече от месец стоеше в бял плик в чантата на Алина и просто чакаше да бъде пропиляна за едното ядене.

Всичко се започна със супата. Тя беше много пикантна и ярко червена. Последваха я неизброими блюда с всякакви вкусотии и откровено казано дори и няколко не особено ядливи неща. За момичета, с общо тегло под 200кг, яденето изчезваше с феноменална скорост. Едва след като Елена обяви, че не може да диша темпото се забави.

Часовете до настъпването на Новата година се меняха бързо. След поредната наздравица с безалкохолно (още едно от условията на вечерта: Никакъв алкохол преди 12:00), Даяна просто трябваше да излезе. Стените вече я притискаха и въздуха не ѝ достигаше.

- Али, излизам на вън за малко. След малко ще се върна. - Прошепна тя на приятелката си.

- Искаш ли да дойда с теб.

- Не, няма нужда.

Дочули разговора другите подвикнаха след гърба на Дай:

- И да се върнеш преди полунощ. Тогава отваряме шампанското… - Всичко след това остана в ресторанта.

Времето навън беше ясно спокойно. В далечината се чуваха гърмежи от пиратки и възгласи на хора, но на улицата нямаше никого. Даяна вървеше напред към една градинка между сградите. През пролетта и лятото тя беше ярко зелена и пълна с деца, но сега беше пуста. По снега имаше следи от малки ботушки. Съборения и отъпкан сняг говореше, че по-рано през деня на това място е имало жестока битка със снежни топки. Снега на една от пейките беше съборен и момичето седна на нея. То гледаше към небето и макар, че не виждаше звезди знаеше, че са там.

- Може ли да седна до теб? - Гласът я стресна.

- Да, да разбира се. - Към Даяна се беше приближило момче с тъмно яке и сива шапка. То седна до нея и погледна към небето точно както тя преди малко.

- Жалко, че не се виждат. Щеше да е наистина красиво.
- Да, жалко е. - Дай вече не гледаше звездите. Момчето до нея сякаш я беше пленило. Беше сладък, но факта, че се появи от нищото и седна точно на тази пейка, а не продължи по пътя си, я изненада повече. Двамата стояха така дълго време. Той наблюдаваше небето, а тя него.
- Извинявай. Не се представих. Влад , и не като граф Дракула.
- Даяна, приятно ми е. - Ръката, която пое в своята беше голяма, топла и мека. Би било доста изтъркано, ако не беше толкова странно.

Някъде над тях започнаха да гърмят фойерверки. Небето се освети от множеството сини, зелени, бели и червени светлинки. Наоколо се чуваха свирки, викове и всякакъв вид шумове издавани на хората, когато празнуват Нова година.

- Даяна, знам, че не се познаваме, но би ли ми изпълнила едно новогодишно желание? - В погледа му се четеше молба и може би още нещо, което момичето не разбра.

- Зависи. Ако мога да помогна - с удоволствие.

Влад обърна цялото си тяло към нея. Сложи едната си ръка върху кръстосаните ѝ крака, а другата на бузата ѝ. Ръката върху коляното ѝ стоеше сякаш, за да не може да избяга, но нямаше сили за това. Тя беше пленена от сивите очи на момчето и нямаше намерение да ходи никъде. Бавно, но сигурно Влад я придърпа към себе си и я целуна съвсем леко по устните. Даяна не беше сигурна дали изобщо нещо се случило, но мястото малко над коляното, на което стоеше ръката му до преди малко, сякаш леко пулсираше. Докато тя се осъзнае и разбере какво е станало момчето беше станало и с ръце в джобовете се беше отправило в посоката, от която се беше появило.

Даяна стана от пейката и викна към отдалечаващия се силует:

- Не ме попита какво е моето новогодишно желание.

Влад спря да върви и се обърна с лице към нея. Не беше очаквал тя да е толкова близо.

- Е, какво искаш ти за Нова година.

Дай хвана яката му и я дръпна към себе си.

- Мисля, че се досещаш...

Към края

За луната

Седнала съм на пода с лице към прозореца и наблюдавам. Всичко което виждам, обаче е луната. Гледам белия полумесец, а единственото, за което мисля е една от таро картите, които разглеждах скоро. Беше колесница, теглена от два коня - черен и бял. Също като страните на луната - едната светла и видима, а другата тъмна и обгърната от мистерия.
Не съм сигурна какво ми става, но ме побиват тръпки. Нещо познато се опитва да изплува, но не успява. Някакъв стар и подтиснат спомен иска да излезе наяве и да напомни за себе си. Опитвам се, наистина, но нищо не се получава.
Винаги когато погледна към луната ме побиват тръпки. Сякаш някой ме покрива с влажен чаршаф или нещо подобно. Цялата ми кожа е настръхнала, а аз просто стоя, наблюдавам и чакам.
Май просто въображението ми си играе отново с мен. Може и да е заради двойното количество вампирски сериали, който гледам напоследък. Или пък може би не...
Тайно се надявам, че там някъде далече в тъмнината има нещо неизвестно, което се спотайва и чака да бъде открито. Скучно е да живееш в свят, в които всичко е известно. Нали заради това испанците са тръгнали да търсят нови светове (или поне част от тях). Луната винаги ми напомня за това колко скучно е да си землянин. Знаем всичко основно, а останалото няма да стане достъпно докато не еволюираме в нещо по-приемствено или поне отворено за истината.
Надявам се, че там някъде истината стои под някой храст и чака да бъде открита. Не искам да знам със сигурност дали има нещо мистично, свръхестествено, окултно или митично. Искам само надежда.

(Лятна) Ваканция

"Лято е, време е за купони и море". Това гласеше текста на една известна поп-фолк песен. Да, лято е, но къде са купоните? Тази година е по "умряла" от египетски фараон по отношение на забавленията, поне покрай мен. Единственото което правя е да спя до 12, да ям по 4-5 пъти на ден и то не защото съм гладна, а просто по навик, и да гледам някой скучен филм, туна телевизора, ту на компютъра. Няколкото ми опита да се включа във всеобщото "забавление" бяха толкова жалки, че чак аз не си завиждам.
Вече втора седмица съм в отпуска, а най-интересното което ми се случи беше да отида до една приятелка и тя да ми гледа на карти. Не се оплаквам от преживяването, защото не се бяхме виждали от бала ми насам (края на май), пък и ми беше интересно да разбера нещо за бъдещето. Нали нямах възможност да го направя с онзи гадател-врачка-мъж, та поне сега разбрах, че мой приятел (мъж с женски вътрешни черти) ще ме предаде заради жена, която не познавам. Беше забавно да си блъскам главата да се сетя кой пък ще е тоя. Сетих се, спокойно и не няма да кажа, защото може и да прочете словоизлиянията ми и да ми се разсърди по-рано от предсказаното.
На те почивка, момиче! Това ти се полага.
Имам чувството, че съм по уморена от всякога. Разпадам се без причина. И психически, и физически.
Без значение остават моите брътвежи. По-лесно е да се отмине, да се продължи напред и да се забрави грозната картина на окаяните зад нас. Загърбвайки проблемите на другите не разрешаваме нашите. Наложи ми се да го разбера и сега вървя по пътя си напред, но често посядам и говоря със спрелите, помагам им и заедно се изправяме и продължаваме да се борим заедно.

Колкото и да не вярваш, винаги ще те помня

Преди две седмици с баба ми си говорихме за нещо в кухнята ѝ. От дума на дума разговора отиде до някакви стари спомени за нейна приятелка, с която се надпявали като малки. Оказа се, че приятелката ѝ е починала преди повече от година и баба ми така и не разбрала. Зачудих се, ами ако (не дай си боже) някой мой познат умре, да кажем бивш съученик, как бих се чувствала, какви мисли ще минат през главата ми? Защо изобщо ми хрумна тази идея!
Не знам как да го кажа, защото както и да го сторя ще прозвучи глупаво, бездарно, повърхностно и тъпо. Случи се.
Никога не съм била особено близка с него. Всъщност докато учех с него изобщо не се понасяхме, май дори веднъж се сбихме. Въпреки това той не го заслужаваше. Да умреш на 18 години не е нещо което си заслужава.
Как се чувствам ли? Не знам. Не съм сигурна какво точно трябва да изпитвам. Да ми е неприятно - неприятно ми е. Да ми е тъжно - тъжно ми е. Въпреки това се чувствам не на място, сякаш нищо не е станало. С него се виждахме по 2-3 пъти в годината и не ми липсва присъствието му. Нямах телефонния му номер, или скайп, или фейсбук, нямах никакъв пряк или косвен контакт с него. Затова и се чудя какво ми е. Та аз го познавах и въпреки, че се недолюбвахме като цяло нямах представа, че може пък и поне малко да ми липсва.
Ядосва ме, обаче, факта, че всички от града са сложили черни панделки на личните си профили във всички възможни социални мрежи. Говорим за хора имали явни конфликти или дори такива, които до онзи ден просто не знаеха името му. Възможно ли е всички да се възползват от смъртта на един човек, за да се сдобият с малко популярност? Защо черното стана толкова модерно изведнъж? Явно да покажеш истинската си скръб като се наплачеш вече е банално и всички замениха сълзите с голямо R.I.P. и изтеглена набързо от гугъл панделка.
Да, аз го познавам. Не беше от най-добрите хора на тази земя, но въпреки това не заслужаваше да умре по този начин. Не заслужаваше и отношението, което му отдадоха неговите близки, роднини и дори непознати.

На тази дата

Преди няколко дни слушах тази песен. Сетих се за нещо станало преди много години в една малка кухня. Музиката звучи от радиото върху хладилника, леля ми, отново изсипала гримовете си на масата, се цапоти, а аз (около 5-6 годишна) обикалям и се правя на шут. Не очаквам да разберете. Не се и налага. Пиша не за вас, а по скоро за мен, защото тези чувства не могат да отидат другаде, освен тук или на някой забравен лист хартия. Честно казано предпочитам да е тук, защото на света има поне още един човек, които ме разбира - този който е загубил някой важен за него човек.
Август винаги е бил натоварен месец. Натоварен в смисъла на това, че половината рода има рождени дни тогава (същото е и през декември, но това е без значение сега). Всичко обаче е започнало с една жена - прабаба ми.
Повечето хора не помнят и бабите си, но аз имам късмета да познавам, както баба си, така и прабаба и пра прабаба си. Това е буквално малко повече от хилядолетие история, която ми е била разказвана, а аз забравям всеки ден, малко по малко. Жалко е колко спомени, преживявания и случки остават в историята без дори да са споменати.
Прабаба ми е родена на 20.08.1923 г. Точно тази жена е отговорна за повечето неща, които знам. Буквално съм закърмена с историите и приказките, които по цяла вечер ми четеше. Винаги, когато можеше ми разказваше за нещата които е преживяла - за живота в нейното село, за преместването ѝ в големия град, за сватбата ѝ, за втората световна война, времето прекарано в Македония, починалите ѝ деца и приключенията на всичките ѝ седем внуци и правнуци. Тя ме научи да готвя (и как да гася пожари в кухнята), да пея, да плета, да бродирам, да играя на карти, възпита ме да обичам книгите и всичко написано на хартия, помогна ми да осъзная някой важни неща и остана до мен много дълго време.
Отдавна не се бях сещала за нея и това ме кара да се чувствам зле. Толкова ли съм се отдалечила от света, който тя ми показа!? Нима в мен е оставила нещо важно, а то вместо да израсте и порасне, е закърняло. Осъзнавам, че вече дълго време я няма, но това значи ли, че е изчезнала напълно от живота ми? Значи ли, че всички онези уроци, които ми предаде са изчезнали в небитието, просто така са се изпарили?
Почти всички моменти от детството ми са свързани с нея. Помня как винаги преди да легне заставаше над леглото прошепваше тихо своята молитва и тогава лягаше. Много пъти съм я питала за какво се моли. Отговора винаги беше един и същи - за вас. Никога не съм разбирала какво иска да каже. Май и никога не съм се опитвала, но сега, години по късно осъзнавам, че за нея децата ѝ са били единственото важно нещо на света. Всяка нейна мисъл беше насочена към един от нас.
И досега понякога имам чувството, че ако отида до нейния апартамент ще я намеря точно там където винаги е била. Сякаш никога не ни е напускала. Седнала на ръба на леглото ще наднича през прозореца и ще пее нейните неспирни песни. Ще пее и ще се усмихва на нас - ние, които я обичаме.

Сънувах нещо откачено.

Преди три дни сънувах, че шия (не че в реалността мога) маншетите на едно наметало. Изведнъж се оказа, че това е мантията невидимка на Хари Потър и той дойде и си я взе като много учтиво ми благодари и ми се усмихна. Явно удълженото работно време преди отпуската и общата преумора си казват думата и пак вземам да изкукуригвам без време. Разказвам всичко това, защото днес се събудих и изведнъж ме връхлетя спомена за съня, които бях сънувала до преди малко. Преди малко реших да проверя какво значат събитията от него. Обикновено не го правя, но мисля, че е повече от очевидно, че по принцип ми е невъзможно да го правя. Просто все още не съществува съновник, в които да бъдат включени Хана Монтана, Робърт Патинсън, Хари Потър или там подобни.
Снощи обаче съня ми беше съвсем реален (или поне основната част). Стоях на масата, на която работя по принцип и колежката ми стоеше до мен и ми говореше нещо от типа на това колко високо кръвно има. После извади една каничка (от онези с мерните единици отстрани, за да си мерите брашното или захар у дома) и един нож и започна да точи кръвта си, после ми предложи да ме научи и аз да го правя, дръпна ми ръката и започна да ми пуска кръв и на мен. Въпреки сигурното отвращение което сигурно биха изпитали нормалните хора, аз дори бях любопитна какво ли ще е чувството и го направих с някакъв вид (извратено) удоволствие.
Преди малко се сетих за ялата история със съня и реших да проверя какво значи кръвта в такива ситуации. Резултата е че сега знам, че ще кажа някаква истина на близък човек, той също ще ми сподели нещо лично, но от него ще ме заболи, ще се почувствам зле и накрая ще успея в някакво начинание, но няма да мога да му се насладя.
Чудя се ... вярвате ли в подобни "тълкувания"? Дали един нормален човек (особено живеещ във времена на технологии) все още се осланя на вътрешното си шесто чувство, дали вярва на предупрежденията, който сам си изпраща и дали изобщо вярва в себе си и мислите си!?

История без край

Стоях приведена над ниската масичка и гледах фееричната тъкан пред себе си със странен примес от погнуса и възхищение. Работех като наръчник в една шивашка фирма за лятото, а през есента щях да се преместя и да уча в университет. Чакането на резултатите за приема убиваше. Всичко ставаше толкова бавно и протяжно. Подаването на документите, чакането на класиранията, записването. Цялата работа си беше просто губене на време, но нямах избор, трябваше да мина по стандартната процедура.За да избегна напрежението от очакването си намерих и тази работа. Просто трябваше да стоя и да махам конците от готовите дрехи с една малка клъцка. Нито беше трудно, нито беше лесно. Все пак осемчасовото взиране в плата и безформените дрехи не е най-приятното и развличащо нещо на света.
Този ден трябваше да оглеждам поредната партида от грозно блатно-зелени блузки на дребни цветчета, направени от хлъзгава и прозрачна материя. Всичко ми се размиваше, а очите ми кой знае защо сълзяха. Мястото, на което се намирах, беше най-стратегическото в целия цех. Виждаше се абсолютно всичко, както вън през прозорците и вратата, така и из цялото помещение. Изведнъж чух вратата пред мен да се отваря. Чу се присъщото за нея скърцане на панти и хрущене на начупен метал при натискане на бравата. Не погледнах кой идва, защото през целия ден все се намираше някой, който иска да излезе "за по цигара" и се връщаше след половин час.
Аз продължавах да "чистя" грозната дреха, но някой твърдо беше решил да ми пречи. Който и да беше, той стоеше на пътя на светлината ми и затъмняваше всичко пред себе си тоест ръцете ми.
Станах, за да го скастря, но когато вдигнах поглед видях само две големи зелени очи. Следващото нещо, което помня беше, че не чувах боботенето на шевните машини, а само приглушено хихикане и две топли устни залепени за моите. Докато се осъзная какво става той просто се врътна бързо на пети и излезе от помещението, оставяйки ме само с дрехите и зяпнала уста. Най-близко стоящата шивачка ме попита през смях кой е той. Честна дума в момента си нямах ни най-малка представа, но имах намерение да разбера. Тези очи ми бяха много познати.
Пуснах бързо всичко на бялата маса и изтичах навън. На всяка цена трябваше да разбера за какво беше цялата тази работа. Когато се качих по стълбите и отворих врата не видях никого. Продължих напред по улицата, надявайки се той да е свил по една от близките преки. Оглеждах се, поглеждах във всеки вход на близкия блок, но не го виждах никъде. Когато стигнах до кръстовището се озовах на една от най-оживените улици в тази част на града. От него нямаше и следа.

* * *

Дълго се чудих как трябва да завърши историята. По-принцип обичам щастливия край, обичам да знам че любовта е възтържествувала над всичко друго и хората са щастливи. Този път, обаче, не мисля че героинята е нещастна. Напротив, тя има цел. Все пак реших да се допитам до вас.

Дали края е подходящ за това приключение?

Към края

Просто чувство

През последната седмица слушам много музика. Песен след песен се опитвам да избягам реалността и да вляза в онзи мой измислен свят, които ме спасява от сивото ежедневие. Слушам и пея до пръсване и въпреки това нещо ме притеснява. Всъщност не знам какво ме притеснява и може би точно затова пиша. Със сигурност не е глобалното затопляне, измирането на определени видове от флората или фауната или дори евентуален сблъсък с комета. Живота ми си е съвсем същия както преди ходя на работа, ям стабилно, спя недостатъчно и чета розови романчета и кримки до пръсване.
Всичко е същото с изключение на напрежението, което се усеща във въздуха. Хората продължават да вървят по пътя си, птиците летят и пеят неразбираемите си песни, влакове, коли, самолети, колелета, тротинетки, кораби - всички продължават само напред и не виждат нищо. Понякога имам чувството че единствено аз обръщам внимание на дребните неща. Онези, които уж ни разграничаваха от животните. Никой не успява да разбере какво чувствам, просто явно съм страшно сложна (това се доказва още веднъж от факта, че ясновидец не успя да прочете бъдещето ми).
Знам, звуча като куку или американски тинейджър, който си мисли, че е кой знае какво. Сигурно ако някой истински психолог почете някое мое словоизлияние ще реши да ме затвори някъде заради възможност за самоубийствени мисли. не, спокойно аз не се поддавам лесно на такива глупави мисли, май дори не съм си го мислила, но сега не това е въпроса.
А ето дори не знам какъв е въпроса! Напълно съм неориентирана, а имам компас и знам как да го използвам.

Носталгично

Всички животни са се изпокрили, дори и нахалното славейче, което по принцип не ме оставя да спя се е приютило някъде на завет и сладкото му гласче не се чува. За цвят на цялата атмосфера слушам саундтраците на Линкин Парк към Трансформърс и си припявам. Направо като идилия извадена от филм или книга. Въпреки спокойното, и почти необезпокоявано от флора и фауна съществуване, в момента се чувствам като притисната от нещо. Сякаш през цялото време някой стои над главата ми и ми диктува какво да правя, как да го направя и изобщо не ми дава обяснения защо изобщо върша всичко. Или пък се намирам във филма "Индиана Джоунс и храма на обречените" и тавана бавно, но сигурно пада над мен и онова малко индийче, а русата мацка не се решава да бръкне в дупката с буболечките, за да ни спаси. Усещам напрежението, просто не знам кога ще стане толкова много, за да ме "изтрещи" като гръм и да ми подпали опашката. Ако трябва да съм честна дори не знам какво точно предизвиква заряда. Може да е от вълната, от която бяха направени онези поли, които шиха шивачките във фирмата, в която работя, въпреки че се съмнявам. Като заговорих за Индиана Джоунс ми се догледа Междузвездни войни, ама старите серии, не тези нови изчадия на киното. Честно казано предпочитам Харисън Форд и Марк Хамил пред Хейдън Кристенсен с опашка, въпреки че не бих отказала и на Юън Макгрегър (просто има страшен мотор).
Апатията е обзела всички и е превърнала ежедневието в еднообразна пепелява каша от работа в задушно помещение, притеснение относно резултатите за университета и сън обезпокояван от странни видения. Всъщност напоследък почти не бях сънувала, може би защото бях изморена. Въпреки това онзи ден сънувах нещо много странно. Ако трябва да съм честна сънувах три напълно различни неща, единственото което ги обединяваше беше че ги сънувах аз.Иначе и след трите останах с много странно впечатление.
Като се замисля от много отдавна не съм Го сънувала. Много, много, много отдавна. Как ми се иска да Го видя отново. Ето това е вид фигура или троп които със сигурност не знам. Аз никога не съм Го виждала наистина, въпреки това искам да го направя. Това са думи на един изпаднал в отчаяние човек, които чака нещо, но и той не знае какво точно. Добре за да е всичко точно трябва да се изразя така "Как ми се иска да го сънувам отново", но не искам. Аз наистина искам да го видя. Да го зърна на живо, да говоря с него и после да помня поне в най-общия смисъл думите му. Не както в сънищата - само една или две реплики. Искам да разбера дали е свестен или пък е от онези идиоти, които не стават да сварят и яйце без да забравят да си завържат обувките.
Преди малко в главата ми изникна идеята че Търново е място където се събират много хора от различни краища на страната и защо не един от тях да е Той.Не ме бърка дали се казва Ник, Макс, Стоян или дори Елвис, важното е да се вписва в този глупав образ които не мога да изхвърля от главата си. Най-лошото обаче е че самият той започва да избледнява. Сякаш е нарисуван с флумастери, а после някои е разлял вода отгоре и картинката се е размазала. Спомням си очите, тялото, косата, ръцете, части от лицето, но усета е изчезнал. Няма ги топлите устни, ръцете обхванали главата ми, топлото чувство в стомаха, та дори и ръката поставена върху коляното ми е избледняла. Просто не я усещам. Знам, че съм сънувала точно това, че се е случило по същия начин, но самият допир липсва. О, как искам да усетя всичко отново.
Тези зелени очи са някъде там и наистина си заслужават да бъдат намерени.

Топло е

Не, не е топло, истинска жега е. Дори за човек като мен, който вирее чудесно в топлото време, атмосферата е прекалено нежежена. От всеки камък, всяка стена, сграда, паметник, от асвалта и паветата, от всичко се излъчва задух. В момента просто си умирам да е заветните 30 градуса, но не и повече! Бутилката с газирано, подпряна до мен на канапето е почти пресушена. Остават само около пет глътки и ще трябва да се поя с чиста водица, докарана по водопровода от язовир Йовковци.
Утре са и двата ми кандидатстудентски изпита. Мхммм, двата са един след друг. Исками се да знам каква ще е темата. Щеше да е къде-къде по лесно от това да уча цялата българска история.

Някъде там

Някъде там в далечината, през стени и огради, отвъд коритото на реката, се намира един град. Един вечен град изграден от хора останали в историята с великите си дела. Крепостта е все така величествена и всява чувство за може би грандоманските виждания на строителите, а във въздуха витае сигурността излъчвана от дебелите каменни зидове.
Тук съм обаче, не за да разглеждам забележителности и музеи, да пазарувам от мола (както обичат да правят всички русенци) или дори да се разходя по калдаръмената градска чаршия, в града съм, за да положа изпит по история на България. Същата тази история, която дълго време се е развивала именно тук, в този град, на съседния хълм. Странно е да чета от учебника и в същото това време да виждам резултата. За утре съм планирала да отида до самата крепост. Да усетя камъка под краката и ръцете си, да се разходя на същото това място, на което и нашите царе и царици (и дори единствения ни крал) са се разхождали и са обсъждали бъдещето на държавата. Там където са били едни от последните битки за независимост и първите за свобода. Там където се е състояло почти всичко важно в нашата история.
Всъщност не съм сигурна дали има втори такъв град на цялата територия на България. Дали има друго такова място, което да привлича с такъв магнетизъм, да притежава този възрожденски дух и въпреки това да остава толкова достижим за разбиранията на един съвременен човек.

Романтика - пфу!

Цял живот съм мечтала да дойде мига, в който ще открия истинската любов. Сигурна съм, че някй ден ще се смея на собствените си думи, но искам нещо необикновено. Искам нещо просто да се случи, а аз да не го очаквам. Просто смятам, че така ще е по-интересно. Искам да че връхлети и да не отминава.
Понякога се чувствам изключително глупава и то точно заради тези мисли. Кой нормален човек, който ме познава ще ме открие неочаквано, ще ме притисне до себе си и ще ме целуне въпреки публиката!? Искам някой които да ме държи в ръцете си и просто да ме подкрепя. Не желая подаръци. Не искам и голям красавец. Просто мечтая за ръцете и топлината. За подкрепата, за уважението, за добротата, за любовта. Понякога обаче си мисля, че искам прекалено много. От къде ще се намери такъв човек? Та дори и в мойте глупави романчета мъжете или се дърпат и не си признават чувствата, или са толкова лигави, че чак ми се доповръща. А в реалния живот е още по-зле. Всичко е с краката на горе, а аз искам малко любов.
Последните два дни са прекалено странни дори за мен. Всеки път, когато някой отвори вратата, аз очаквам нахълтване, на някой които търси мен. Той просто би могъл да дойде, да ме целуне и да си тръгне. Не искам нищо повече от него. Аз ще го последвам. Не трябва и да се съмнява. Въпроса обаче не е в самата мечта, а в реализацията. Колко от хората които познавам биха направили подобно нещо? - Не много! Колко биха направили подобно нещо с мен? - Николко!!! Става ми жал за самата мен. Чувствам се леко отритната и дори позабравена. Трагедия...
Как ми се иска да си имам някого. Как ми се иска да споделя тази “мечта“ с някого и той да ме разбере, да ми се усмихне мило и да каже, че просто трябва да почакам и всичко ще се сбъдне, не да ми се изсмее злобно и да започне да ми се присмива. Е, живота е тежък. Тежки са и проблемите свързани с него. Не, че това моето може да се нарече проблем, де. Въпреки това продължавам да се надявам на чудо. Дори и да спра да желая този фарс да се случи, не мисля, че ще мога току-така да спра да очаквам нещо, когато вратата се отвори.

За една счупена антена, едно розово (оранжево) романче и един празник. Част 2

Един от първите ми спомени изобщо е как лежа в леглото с прабаба ми и тя чете. Винаги беше нещо различно, но най-много ми харесваха онези съвсем тънки розови книжлета, с корици покрити със снимки на жени по бански и мъже с просветлели от слънцето коси. Като малко по-голяма вадех всички тези малки книги на пода и ги подреждах по това колко ми харесва момичето отпред. Никога, дори за миг, не съм се и замисляла какво е съдържанието изписано върху тънката хартия. Спомням си и леля Гинка от съседния вход да идва у дома, за да донесе на прабаба ми новата си розова придобивка. После смениха кориците. Мисля че станаха зелени. Съдържанието обаче беше същото. Направиха и други серии например Страст или Суперроманс. Ха, като се замисля всички баби в блока притежаваха поне две-три романчета и си ги разменяха пред балкона.Ако трябва да съм честна до преди по-малко от година никога не бях и чела подобни книги. После в програмата ми бе заложено да имам два поредни часа английски. Така и факта че не четях нищо в розово се промени.
Всъщност няма значение дали съм чела или не. Няма значение дали цвета на корицата е розов, зелен, син или оранжев. Няма значение дали книгата е в обем от 90 или 300 страници или пък (по западен модел) се нарича с модерното ЧикЛит. Единственото което помня е прабаба ми легнала до мен. Нощната лампа свети, а аз съм сложила главата си върху нейната ръка. Чувам я как диша, усещам топлината и, знам че след малко ще започне да заспива, а розовото нещо ще се наклони напред към лицето и. Усещам всяко нейно движение и заспивам спокойна под дебелия юрган.
Не знам къде са отишли тези книги. Нямам си и идея на кой таван са се озовали или в кой кашон лежат. Искам просто да ги видя, да ги наредя на пода и да ги подредя според това колко ми харесва модела на корицата. Искам да усетя текстурата на страниците, да ги отворя, да ги разгледам, да усетя аромата на кожата и, който се е пропил в порите на хартията. Искам просто да си я спомня.

Днешният улов

Да врабче. И да с голи ръце. Я сега да видим кой е майстор и кой ще остане гладен :)

За една счупена антена, едно розово (оранжево) романче и един празник. Част 1

Тя стоеше на рамото ми и плачеше. Беше толкова уплашена, че ме беше прегърнала през кръста и не спираше да хлипа. Не съм от страхливите, напротив, мога с гордост да кажа, че не ме е страх от почти нищо, но от вида и - плачеща и трепереща от страх, ме побиха тръпки. А трябваше да я оставя, трябваше да разбера. Нали точно за това бях отишла там! Не съм виновна аз , че е чула нещо, което не е искала ... Чувствах се зле, но все пак я оставих сама на неудобното канапе. Тръгнах по пътеката и когато стигнах почуках на вратата. Отвътре се чу глас и аз влязох. Първите му думи бях: "Искаш ли да знаеш кога ще умреш?" Побиха ме тръпки. Замислих се дали все пак искам да знам или предпочитам това да си остане мистерия както до сега. И докато мисля думите сякаш сами излязоха от устата му: "Мислиш, че имаш много време? Не се заблуждавай! Остава ти точно един месец..."
Тогава картината прекъсна и се събудих обляна в пот. От години не бях сънувала кошмари, но това ме изкара извън нерви. Единствената тема, която някога ми е била болна е тази, а точно тази вечер трябваше да се сещам. На следващия ден трябваше да отида на гадател, а точно вечерта преди това сънувах, че ми казват кога ще умра! Ха, на ти напрежение. Според поне (със сигурност има и още) една от съученичките ми имам слаба психика. Ха, ела да живееш с моето семейство и ще те видя какво ще стане с твоята след време! Давам ти около 3 дни. Може и по-малко да изкараш. Както и да е. Слаба или не, нервната ми система се крепи някак си. Или поне се опитваше.
Стана 12.30, свърши 5 час и грубо казано си вдигнахме дупетата и отидохме до офиса на гадателя. Първото момиче стоя 15 минути, второто 10. Аз излязох след 1. Не няма правописна грешка. Още от вратата мъжа ме погледна и каза, че заради скрита тайна в семейството аз не предавам сигнали. Ха, ето ти слаба психика. Та аз съм счупена антена. Лесно предвидима, бързо подвижна и леко счупена. И после върви и питай защо не съм наред и се държа като 10 годишно хлапе.
А аз просто исках да се обнадеждя. Исках някой да ме успокои, че всичко ще бъде наред. Исках някой, пък бил и този непознат, да разпръсне облаците и да ме накара да се почувствам по-добре. Нещо ме гложди. И аз самата не знам какво ... Надявах се да получа отговори, макар и да знам, че те ще са плод на нечие болно желание за изкарване на лесни пари.
Просто исках нещо за което да се хвана, а получих само новината, че явно нещо не ми е наред ...
Дали пък не трябваше да остана с нея и да я успокоя? Защо изобщо ми беше да я оставям сама. Та тя имаше нужда от мен.

Един ден в снимки

Още вчера споменах, че изобщо не ставам за фотограф. Това обаче не ми пречи да си снимам на воля (и да показвам произведенията си на горките хорица, които нямат друга работа). Избрах именно този ден защото е понеделник! :) Да, бе да. Още от вчера беше планиран поход до близкото хълмче и с удоволствие Ви предлагам да видите снимките, които не се размазаха :)

Така започна деня (в 10.30)

Това беше усърдния труд в двора на баба ми...

...а това истинското начало.





Накрая все още гладни се прибрахме у дома ...

... и на купичка сладолед от теменужка разглеждахме стари снимки на родата.
(Възрастната жена в центъра е пра-пра-пра баба ми Цона, мъжът - пра-пра дядо ми Стоян с жена си - пра-пра баба ми Виша и трите им деца - прабаба ми Николина, правуйчо Георги(Все още е жив и се мотае из София) и правуйчо Слави. Портрета е правен (според надписа) 1932г.)

Христос Воскресе!

За днес се очертаваше да бъде един от най-лошите дни в годината. Вместо да остана у дома, както обикновенно, ми се наложи да отида в едни не чак толкова приятни познати, които били поканили цялото семейство. Това е по-лошо дори от това да прекарам Коледа с цялата рода (а тя не се е събирала абсолютно НИКОГА заради разни там ... глупости). И така насила бях замъкната в средата на западната индустриална зона в Русе. Само името подсказва колко е интересно самото място. Навсякъде заводи, чорапени фабрики и разни складове. Първите 10 минути ги преживях и след една-две физиономии получих 5 лева, за да си хвана автобуса и да се върна у дома. Ха, а пък аз си помислих, че няма да подейства. И така с 5 лева, ключ и сестра под ръка извървях целия 5 километлов "преход" до спирката. Героя на деня!!!
Така доста бързо се оттървах от "най-лошия ден". За сметка на това изживях един, които ще помня цяла година. Пътешествието (както пеша, така и с автобуса), голямото плюскане, разходката по близката полянка, голямото търсене на отворен магазин за сладолед, посещението на гробището и не на последно място събирането на камъни по брега на Дунава.
Не съм добър фотограф, пък и се сетих да снимам чак в края на деня, но пък гледката си струваше.

Това е хор на зайци народни певици.

Заради честата заблуда на всички казвам: Това е Мъжки заек с ПАНДЕЛКА на врата :)

Не ми се е случвало да пиша просто ей така от много отдавна. Май станах твърде заета и може би прекалено отвеяна. Хората казват, че живота буквално завъртал хората в водовъртежа си и те нямали време да правят, това което харесват. Никога не съм вярвала в това. И все още не вярвам. Винаги съм бягала от този вид клишета, защото вярвам, че за да попаднеш в такъв вид водовъртеж трябва сам да се оставиш на течението. Така е по лесно.
и все пак явно се отказах. Може би ръцете ме заболяха да плувам, може би просто се отказах, я от мързел, я от скука. Да, да се бориш е скучно и често самотно занимание. Та кой друг просто така би оставил нормалното си спокойно ежедневие, за да се впусне в непознати води. Май не чак толкова много хора биха изоставили сигурността.
Ето точно в момента пред мен стои една личност, на която честно казано се възхищавам. Той е е просто нестандартен, той е себе си. Често мълчалив и сякаш напълно незабележим, но всъщност изпъка повече от всички други. (Тук трябва да отбележа, че трябва да го видите без тениска, за да разберете за какво говоря.) Въпреки мускулатурата, сините очи и светлата коса, той е изключително нестандартен.
Това е само един пример за нещо, иначе превърнато в клише, което се е откъснало и върви по свой собствен път. Цепи вълните и изобщо не му пука дали ще си намокри косата или ще попадне в плитчина.
Понякога и на мен ми се иска да приличам на него. Усещам, че често се всушвам в хорското мнение и забравям за своето. Забравям, че и аз имам глава на раменете и мога да реша дали да продължа да отглеждам коса с прическа тип Птиче гнездо или не (въпреки, че този въпрос никога не е стоял на дневен ред).
Това е. Опитвам се да бъда това, което не съм. А трябва ли!?

За живота

Нека пием за живота! Явно ще го живеем дълго и преславно щом преживяхме още един край на света. Остана ни само 2012, но и с него ще се справим.
Е скъпи мои фаталисти отново не познахте! Няма да се мре ... Както и да е... Явно ще се наложи да си плащаме тока и да внесем вноските по кредита. Е все пак сте поне една идея по близо до Истинския край.
Живота обаче продължава, а аз не мога да си намеря свестни обувки за бала. И да си счупя краката от ходене в Русе няма хубави обувки. Явно всички магазини зареждат от една и съща борса. Липсата на обувки обаче означава само едно (всъщност поне три неща, но карай да върви) - явно търговията не върви. И въпреки това подължавам да си оставам без цървулки (на поне 10-сантиметров ток), а те ще са ми нужни. Остана и проблема с прическата. Тя пък изобщо липсва за сега, о да не забравя и грима... Ох, това да подготвяш бал не е работа. Казвам го напълно отговорно и без да трябва да се чувствам зле после. От тези балове ми писна още преди да съм отишла на моя собствен. Започвам да получавам обриви само като се спомене думата "бал". Само можете да предположите колко пъти обличах рокли и мерих разни дрипи и дрипаляци докато реша какъв боклук ще си ушия по-късно и защото българските бални рокли са натрюфени и изключително грозни (в повечето случаи)и се налага да си купиш нещо напълно безполезно, а и НЕносимо иначе. Ох започнах да си изливам сърцето твърде рязко, а?
Да, така е. Няма смисъл да си говорим глупости и да е лъжем в очите. И най-интересното е че въпреки че се оплакаме от всички тези безполезни ритуали никога не поемаме риска да не ги изпълним (хмммм, това изречение ми звучи глупаво, но пък продължавам да смятам, че съм права). Няма смисъл, знам. Всичко си ни е заседнало в съзнанието и там ще си остане.
А сега да вдигнем още една наздравица (препоръчвам да е с натурален сок, който не е направен от престояло грозде), но нека този път той е за бъдещето, за това което и очаква. Наздраве!

Вдъхновението на (между)градския транспорт

Вървя насам, вървя натам, спирам, качвам се, чакам по спирки, гоня разписания. Ежедневната борба за оцеляване. Пък и местата за сядане не са много. Всъщност като се замисля така и не успявам да се докопам до място, все стоя до врата и я подпирам, за да не се отвори сама докато се движи автобуса. Стоя до неизвестно от кога немити хора, парфюмирани мъже, напудрени момичета, меломани с явна липса на слушалки (и обноски), познати, непознати, та дори и един неандерталец от женски пол. При всичкия този хаос, обаче, царува безподобен ред.
И при всички тези колебания в околната обстановка стоя аз, здраво хванала се за жълтата тръба и мисля за едно по-светло и прекалено невъзможно бъдеще. Обувки, рокли, матури, балове, кандидатстудентски изпити. Всичко минава като на лента пред очите ми, въпреки че ще си потече още вода до тогава. Стигам до места в живота си, за които копнея, за такива които предпочитам да избегна, такива за които дори не предполагам. Пресичам го целия правя си изводи, търся си грешките, съжалявам за едни постъпки и се гордея с други. И всичко това за един предполагаем живот!
Един живот съчинен набързо в автобуса на път към дома.

На една роза разстоятие

Като цяло работата няма нищо общо с розата. Тя бе просто подарък за рождения ми ден вчера и невероятно много ме зарадва, защото обожавам рози.
Днес исках просто да напиша поредната история, която ме развълнува.
Тя обаче започва много отдавна. Всъщност ето тук и надявам се да не свърши никога. Защото две години образа на това момче живя в главата ми. Това изречение се превърна в мантра, която ту забравях, ту неспирах да си го повтарям. Някъде там, обаче, по пътя между тогава и сега се залутах. Изгубих му нишката. Забравих го напълно. Описанието се превърна в бледа следа. Разказа продължаваше да лежи в папката.

"... достатъчно висок, с красива тъмно черна коса ... облечен добре
за момче на неговата възраст ... КРАСИВИ ЗЕЛЕНИ ОЧИ..."

Но по Коледа отново го сънувах. Този път се представи и дори си поговори с мен, не избяга както предишния път. Инес дори предложи, че е по добре следващия път като го сънувам да го попитам за адреса, за да не се измъчвам повече.
Вчера, обаче, получих продължението. Двамата главни герои вече живеят заедно. Имат тайни един от друг, но са щастливи и са заедно. Четох, четох, четох, четох и не спрях. Вече си нямам и на идея колко пъти прелиствах страниците и се взирах в съдържанието. Цялата история си беше пропита с това,което обожавам да намирам в една книга - любов, загатка, раздвоение на личността, оръжия и отново любов.
Искам да попитам (като разбира се се надявам да получа отговор) някой да познава момче с подобно описание? Трябва ми и вече не мога да го чакам сам да се появи. Започвам настъпление. Ако се наложи да стоя и да сънувам още малко ще стане така, че лежа по цял ден докато ме осени идеята, че ми стига толкова (а тя никога досега не ми е идвала в главата).
Чакам и се надявам. Стоя и се взирам. И пак нищо. Ако все пак съществуваш бих се радвала на поне един SMS или коментар или поне една роза ...

Фонтанът

Виждате ли сградата!? Разбира се, че я виждате!
Тя е построена през 1898 година от арх. Петко Момчилов в Русе и е била уникална докато не построили неино копие във Варна, но това няма значение. В тази красива постройка се е помещавала първа мъжка гимназия "Княз Борис 3", два пъти е била превръщана в болница (по време на световните войни), а днес се помещава СОУ "Христо Ботев". Но и цялата тази информация не Ви е нужна. Важното е да видите този красив фонтан отпред.
Чедтно казано през лятото е много красив (особено ако работи). Водата ромоли и пръска хората по пейките, а аз уча и гледам само през прозореца как децата си играят около него. Днес и аз обаче реших да си поиграя. Всъщност целия клас си "поиграхме". Като всички абитуриенти решихме да си правим албум. И като всички абитуриенти решихме да сме оригинални. Затова и дойде идеята да си направим половината снимки сега, а другата половина напролет.Точно от там дойде проблемът.
Някой викна "Хайде да се снимаме във фонтана!" и всички като невидели се нахвърлихме. Качихме се чак горе - там където никога не източват водата. Събрахме се цели 10 човека и ... леда поддаде. Цамбурнахме (повечето) в ледената вода и се накиснахме до кръста. После имам накъсани разкази и поне 4 версии на това което е станало, но един образ стои в главата ми и ме кара да се смея до припадък.
Аз лежа на леда, тъкмо излязла от леденото езерце, и поглеждам нагоре към една съученичка, която събува ботуша си и излива вода както става в анимациите. После както е с ботуша в ръка и по чорап тръгва през преспите. А фотографа снима, ли снима всичко, което се случва с една лукава усмивка на лицето.
Ако този ден е бил незабележим, не особено интересен или просто скучен препоръчвам направата на няколко снимки ей така за спомен, защото един напръв поглед обикновен момент може да се превърне в нещо, което със Сигурност ще разказвате на децата си.