Един снежен ден

Май имаше филм с това заглавие. Както и да е. Въпроса е че навън е Зима с главно З.
Сутринта се събудих и това, което видях беше огромна пряспа! Да, и то на покрива на съседите! Помислих си, че няма да мога да се измъкна от къщата. Изведнъж до ушите ми достигна шум от лопата за сняг и осъзнах, че баща ми си е у дома и прави пътечка до кокошарника в дъното на двора (е все пак живея в бивше село). Това значеше, че ще се ходи и на работа, и на училище. И така нахлузих ботушите, сложих ръкавиците и хукнах към работа. А там ме очакваше картинка по интересна и вълнуваща от турска сапунка в прайм тайма на БТВ. Всички мъже от фирмата бяха впрегнати да ринат сняг с лопати и да правят път за бусовете и пикапите, които само чакаха да тръгнат на разнос. Прибрах се в офиса и гледайки от прозореца се смях от сърце! Картинката беше невъобраЗима. Всички бяха нарамили я лопата, я метла и правеха коловози и пътечки за автомобилите. И знаете ли кое е още по-смешното? 5 минути след като свършиха и влязоха отново имаше нужда от ринене.
Снега не престава да трупа, но и те не престават да ринат. Със замръзнали ръце и глави покрити със сняг всички продължават упорито процеса.
Дано все пак снега не затвори пътищата. Нали все пак довечера съм на Коледен бал! Трябва да удостоя всички с присъствието си :)
А въпреки моите притеснения дали ще мога да се прибера у дома довечера снега продължава да трупа. Трупа и затрупва всичко и всички. Заличава мръсотията и пошлостта. Премахва лошотията и оставя само чиста покривка, толкова ярко бяла, че заслепява очите, а на слъцето спектъра й се разтваря и по нея танцуват всички цветове на дъгата.
Ето това е Зима! Не онова, на което бяхме свикнали последните години. Това е Зима.

Първи сняг

Не знам от къде сте. Не знам как е времето при Вас, но пък при мен е отвратително. 500-те метра, който трябва да мина от спирката до работа сутрин, днес не ми се сториха по-дълги, но пък в края им приличах на истинско Йети. От глава до пети бях покрита със сняг, който започваше да се топи и да ме мокри. Преди малко, пък реших да погледна през прозореца. От горкичкия сняг не беше останало почти нищо. Снежинките във въздуха се бяха превърнали в ситен дъжд, а снежната покривка (която със сигурност не бе дълбока) сега почти я нямаше. тъжно е как една бяла Коледа може да ти се изплъзна толкова лесно.
Всеки ден се събуждам и виждам снега по покрива на съседната къща. Всяка вечер заспивам с поглед взрян в същия този покрив, но вече гол и тъжен. Кога и при нас ще завали като хората? Кога ще газя в преспите с новите си ботушки?

Искам сняг бе хора!!!

Шест

Да шест изпревари всички други числа. Пререди се нахално и зае едно хубаво място, така че да вижда добре.
Какво по хубаво за един отруден човечец, от това да му "треснеш" на масата още един работен ден. Една събота, която е можел да прекара със семейството си, мързеливо пред телевизора или просто излежавайки се до късно. Но, не! Те не заслужават почивка. те трябва да работят като мулета и за дърпат дисагите по склона на горе. И защо? За да не работи на 31 Декемвири, иначе един Официален Неработен ден. Та днес всички българи отработваме един Неработен ден от грегориански календар.
Ето така работната седмица става със ШЕСТ дни! О, имам една още по-добра идея! Хайде всички да станем невярващи! Да ни анатемосат от всички възможни религии и църкви на целята. Да станем единствената държава на Земята без официална религия и по този начин няма да има смисъл да почиваме никога! НИКОГА!!! Виж поне учениците ще имат лятна ваканция, депутатите ще имат пролетна, лятна, зимна и болнични, а обикновенните хора, които са около 70% от държавата ще работят всеки ден, докато не издъхнат върху бюрата си. И после, за да не се губят работни часове, веднага след училище ще се крадат деца от училищата, за да започват да работят.
Ако се купят и походни легла и надуваеми душеци (от онези плажните), може и да няма нужда да си купуваме къщи и апартаменти, да даваме излишни пари за наеми и ремонти. А фирмите за разнос на храна ще преуспеят!
И това е само един от възможните варианти за нашето бъдеще и това на децата ни. Нека даваме на депутати, парламентьори и тем подобни да си живуркат, а ние да работим и в събота.

Два

Два. Два часа. Два развода. Два слона. Два лева.
Два загубени часа.
Всъщност това ми се случва за втори път днес. Странно е как в един-единствен ден може да се загуби толкова много време. Толкова полезно и същевременно толкова незабележимо. Днес загубих, пък и все още губя, точно 4 часа, вършейки напълно безполезни дейности, от които няма да спечеля нищо. Абсолютно нищо. Какво обаче да се прави!? Имам ли избор. Говорим все пак за училище. А можете ли да си представите час по информационни технологии с учител, който няма опит с дадена програма и все пак се опитва да ти обясни как да направиш емблемата на БМВ като веккорна графика. И аз не можех. Да до днес. Явно приказката, че човек се учи докато е жив е прекалено истинска. А какво прави човек в два ПОРЕДНИ часа. Това е масово самоубийство. Това е китайско средство за мъчение. Това е наказание от Бога. Всъщност не, по лошо е! Не, не мразя самия език. Дори го разбирам, проблема е в преподавателя. Натрапването на чуждите идеи и характер е ми се нрави особено, а в този час, това е ежедневие.
Какво ли е да чувстваш, че имаш нормален учител!? (Да знам, държа е като разглезена ученичка, но нали все пак затова съм седнала да крада от училищния интернет).
Та бях стигнала до някъде ... и разбира се забравих до къде. Како и да е. Трябаше да е заключение. Но пък беше хубаво ... Радвам се, че днес успях да се свържа с уж безплатния учиищен нет и той не спря за пореден път. Радвам се и че издържах поредния петък на мъчения, които май все пак беше досатъчно забавен, за да бъде запомнен.

Един

Вървях сравнително бързо. Отново закъснявах за автобуса, а не ми се чакаше още час на спирката. На всеки две крачки ускорявах темпото, но нещо все ме спираше. Нощта ... пресилено ще е да кажа, че беше нощ. Наистина, беше тъмно, но пък градския часовник показваше 5.47. В ушите ми кънтеше Simple Plan, после се намеси и Джъстин Бийбър, а накрая за цвят и Кейти Пери.
Всъщност градския площад не е чак толкова дълъг, колкото излиза от описанието ми, но обстановката те кара да забравяш накъде си тръгнал. Коледната украса е светната. Малките дървени къщички по виенски модел отново са наредени в една дълга и стройна редица и магазинерите от вътре приканват със стоките си. Бонбони, шапки, гирлянди, халва, мед от парка около Русенски Лом, еленски рогца, наушници, шалчета, ръкавици във всякакви модели и цветове, лули и дори тарабка с наточени ножове. Всичко това чака да бъде купено и подарено.
А хора не липсват. Хладния северен вятър не е толкова силен както преди няколко дни и всички са излезли да се порадват на празничния базар. Тук там се срещат забързани мъже и жени. Те са онези, които се връщат от работа, те са онези, които нямат търпение да се върнат вкъщи при семействата си.
Но тези хора са малко. Тълпата върви бавно и протяжно, спира се, оглежда, мери, избира, тръгва, отново се спира и процеса продължава от единия край на площада до другия. Едни просто губят време до предстоящия концерт в театъра, други са запленени от красивите коледни играчки, трети просто убиват време до вечерната емисия новини. Стари, млади, деца, старци, жени, мъже, влюбени, разлюбени,ученици, работещи ... всички са там.
А аз бързам за автобуса. Или пък не! Мога да хвана следващия, мога да изчакам в кипящия град в града. Мога да разглеждам докато се наситя на светлинки и блестящи предмети. Мога да остана така още дълго.
Мъглата едва забелязваща се преди малко става все по-гъста. Края на площада започва да се замъглява. Поредния порив на вятъра ме блъсва в лицето. Водните капки се оцветяват от мигащите цветни лампички. Всичко изглежда магическо. Отново поглеждам градския часовник. 5.50. ХА! Само 3 минути. Едно дете врещи и дърпа майка си за близалка или поне за един от онези предизвикателни руски бонбони с пълнеж.
Отминавам бавно. Влизам в малката пресечка в дясно. Тъмна и глуха за сравнение с врящия и кипящ площад. Вървя. Сядам на спирката. Качвам се на автобуса. Прибирам се у дома. И знаете ли какво!? Този свят остава зад мен. Сякаш не е съществувал, сякаш не е оставил нищо в мен. Този блещукащо-цветен свят живее някъде там отвъд тъмната уличка и спирката, отвъд автобуса и стените на дома ми. Този свят ще остане там докато не намеря сили да го посетя отново. И защо не още утре сутринта ...