На моменти си мисля, че съм си по-добре вкъщи. Имам предвид топличко е, мама и тати се грижат за мен, не се налага сама да ходя да си купувам хляба, не деля стая с още две момичета, не чувам съседките отгоре да се гонят в малките часове на нощта, котката спи някъде из краката ми и мърка колкото може по-силно. Звучи много добре, но само на пръв поглед.
Аз не съм канарче. Предпочитам да си се представям като врабче. Нямам предвид цвета на оперението или размера, а по-скоро свободата. Канарчетата живеят в клетки. Да, красиви са и имат храна до насита, пеят безгрижно по цял ден и се люлеят на пръчката си. Не, благодаря. Предпочитам да прелитам километри, за да намеря трохички, да се налага да поправям гнездото си всяка пролет, а зимата да се топля на пушещите комини. Въпреки това врабчетата са свободни. Могат да летят където им сърце иска, не се налага да се съобразяват с пречките на клетката.
Искам да съм като врабчето. С малко сърчице, което ще се пръсне от страх ако бъде затворено в клетка. Не искам да стоя вкъщи и да гледам телевизия до пръсване. Искам да съм на студа и да правя снежни човеци. Искам да съм далеч от познатите хора, които поглеждат и виждат вдетинен възрастен с комплекса на Питър Пан. Искам да съм далеч и когато непознатите ме погледнат да виждат усмихнат човек, обграден от снежна армия в градинката в парка. Искам сутрин да се налага да ставам и да си събличам пижамата. Искам да съм сама, не не искам да съм сама! Искам да съм самостоятелна. Аз пораснах!
Вече не мисля, че вкъщи ми е добре. И не искам да чувам коментари от рода "Да така е при всички, идва период в които всеки се нуждае от самостоятелност." Другите не са важни. Сега аз съм на дневен ред!!! Аз и само аз! Защо другите не казват нищо!? Мълчат и търпят, чакат нещо да се случи и да избягат. Аз не правя така. Боря се, или поне така си мисля. Трудя се за своето освобождение. Строя си собствено гнездо ... далеч от родното. Далеч от познатото, някъде из един парк населен изцяло с хора, които притежават само моркови за носове и пръчки за ръце.
