събота, 31 октомври 2009 г.
България може да се гордее с тях
Преди време четох нещо което ме изненада. Жена Българка, за да съм точна представя нещата които ние българите сме предоставили на света. Статиите са старички, но въпреки това интересни затова ето ТУК е линка към тях.
Хелоуин
Всеки е чувал за Хелоуин. Като малка дори и аз исках да го празнувам само за да ям бонбони цял ден и да се обличам странно, за да плаша хората.Сега това желание май е изместено от проблема с тъпата американизация.С тези техни празници се превърнахме в идиоти които сякаш нямат собствени такива. Идеята за празника е добра, дори много добра, но не мога да си представя, че малките Марийка, Гинка, Поля и Нина ще тръгнат преоблечени като Барби или някоя принцеса до третия етаж при баба Цона и тя ще им даде близалки и бонбони въпреки, че до вчера ги е целила с щипки от балкона защото не пазели тишина и тя не можела да спи обедния си сън.
Тази концепция не ми се връзва особено след като знам какви са отношенията межу всички съседи в България.
Тази концепция не ми се връзва особено след като знам какви са отношенията межу всички съседи в България. Незнам вашето отношение по въпроса, но моето явно не съвпада с това на мнозинството. За пореден път се поддаваме манипулации от тъпата глобализация. Получава се малко извратено и изкривено подобие на израза "един за всички, всички за един".
Въпреки всичко все пак няма да натяквам точно днес за това на празнуващите. Замисъла на този пост бе да честитя на тези, които почитат празника. Нека той им донесе много сладки, бонбони, близалки, лакомства и привидения.
петък, 30 октомври 2009 г.
Щафета?
На кратко тук ще се включа в щафетата На дълго сега ще напиша 13 неща за мен, които или не знаете или само подозирате.
Тази идея бе подхваната от Nezzo и подхвърлена ми от цели двама (самата Nezzo и разбира се от другарчето Blade) наведнъж. Че как да откажеш!
1. Страх ме е от високо. Винаги когато се кача на определена височина става като с анимационно филмче - земята се приближава и отдалечава бързо и аз загубвам равновесие.
2. Плача почти всеки ден. Виновник за това съм си аз, защото съм доста чувствителна и се привързвам доста силно към разни явления - хартийки, песни, чувства, хора, сезони. Когато си отидат обаче винаги има повод за сълзи.
3. Страх ме е да остана сама. Мразя да съм сама. Чувствам се изоставена от света и дори плача (отново повод). Чувствам се удобно в огромна тълпа, та дори хората да са непознати.
4. Абсолютно всички деца от 0.1 до 12 години ме обожават. Не правя нещо специално, просто някак си ги привличам като магнит, но не се оплаквам дори може би ми харесва. Те имат по-чисти души и не ги интересува дали света ще рухне утре или след 3 милиарда години важното е днес да са щастливи.
5. Никога не съм се влюбвала. Дам за 17 години не се намери дори един идиот, които да ме впечатли достатъчно.
6. Помня страшно добре. Когато разбира се става въпрос за простотия от класа. И така мога да ви кажа какво е казал някой в първи клас, но не и какво домашно имам по история или математика или биология или география или ...
7. Чувам страшно добре. Преди да заспя чувам самолети (летящи на около5-7 хиляди километра) Корабите плуващи по Дунава (1-1.5 км). Абе луда работа. Не мога да спя по цяла нощ.
8. Сънувам неща, които наистина се случват. Ама наистина дори това лято започнах да си записвам това което сънувам.От 10 съня 3 са се изпълнили, а ако случайно нещо от другите (ъъъъ... вампири, говорещи животни и т.н.) стане то ме наричаите Баба Данга
9. Много клюкаря. За всичко, за всеки, по повод и без повод.
10. Обичам да чета приказки и детски романи. Не обичам литературата на "възрастните". Много е тежка и има доста за обмисляне, а всички криминални романи съм ги разкрила дори преди да започна да чета.
11. Падам си по всякакви шаренийки. Листчета, картинки, книжки, фигурки, плюшени играчки, статуетки, предмети с неясна цел, килимчета, постелчици, платчета и мноооого други.
12. В момента събирам автобусни билетчета. Ако ви се намират приемам във всякакво състояние (между другото майка ми само чака да разбере къде ги крия за да запали огън и да танцува около моите горящи "боклуци").
13. Гледам никога да не предавам приятелите си. Ако случайно съм го направила искам съвсем отговорно да им се извиня от ефира на нашето радио :) Не наистина съжалявам и ги моля за прошка.
И защото бяхте толкова мили и четохте ЧАК до тук допълнително още 4 неща за мен:
14. Страх ме е от балони. Само докато се надуват де. Един ми изгърмя в лицето като бях малка и сега тръпна като видя някой да надува балон пред мен.
15. Никога не съм боледувала от нищо сериозно. Най-тежката ми болест беше ангина преди около 6-7 години от тогава го карам само на настинки и хрема. Чудя се кога ли най накрая ще изкарам и тъпата шарка (70 годишна бабка със дребна шарка се чеше по гърба с куките)
16. Мога да плета. Плета на една и две куки всякакви неща, ако искате пуловер още утре мога да го почна :) . Това си е нещо като традиция в семейството - мен ме е учила майка ми, нея нейната и така до много много далеч. И ката се замислиш че в някои семейства си предават златни бижута ...
17. Не обичам да гледам драми защото ми напомнят за тъгата, която мразя. Избягвам всякакви сериозни филми и книги защото ме карат да се замися за света и понеже си падам маааалко философ се разтройвам от състоянието в което се намираме.Живеем в един окаян свят заобиколен от лъжи и безчинства, изпълнен с НАШАТА лошотия и отчаяние. Няма нужда да ми припомнят това всеки път щом пусна нещо да гледам, след като надигна глава виждам позорното място което сами сме си избрали - толкова близо до звездите, но същевременно и толкова далече.
Свърших! Понеже не познавам особено много блогъри мога да прехвърля топката само на един (който не я е получил вече) Симона - накратко Монито от горния клас :) Нека като се сети да влезе в блога си да видим какво ще напише.
Тази идея бе подхваната от Nezzo и подхвърлена ми от цели двама (самата Nezzo и разбира се от другарчето Blade) наведнъж. Че как да откажеш!
1. Страх ме е от високо. Винаги когато се кача на определена височина става като с анимационно филмче - земята се приближава и отдалечава бързо и аз загубвам равновесие.
2. Плача почти всеки ден. Виновник за това съм си аз, защото съм доста чувствителна и се привързвам доста силно към разни явления - хартийки, песни, чувства, хора, сезони. Когато си отидат обаче винаги има повод за сълзи.
3. Страх ме е да остана сама. Мразя да съм сама. Чувствам се изоставена от света и дори плача (отново повод). Чувствам се удобно в огромна тълпа, та дори хората да са непознати.
4. Абсолютно всички деца от 0.1 до 12 години ме обожават. Не правя нещо специално, просто някак си ги привличам като магнит, но не се оплаквам дори може би ми харесва. Те имат по-чисти души и не ги интересува дали света ще рухне утре или след 3 милиарда години важното е днес да са щастливи.
5. Никога не съм се влюбвала. Дам за 17 години не се намери дори един идиот, които да ме впечатли достатъчно.
6. Помня страшно добре. Когато разбира се става въпрос за простотия от класа. И така мога да ви кажа какво е казал някой в първи клас, но не и какво домашно имам по история или математика или биология или география или ...
7. Чувам страшно добре. Преди да заспя чувам самолети (летящи на около5-7 хиляди километра) Корабите плуващи по Дунава (1-1.5 км). Абе луда работа. Не мога да спя по цяла нощ.
8. Сънувам неща, които наистина се случват. Ама наистина дори това лято започнах да си записвам това което сънувам.От 10 съня 3 са се изпълнили, а ако случайно нещо от другите (ъъъъ... вампири, говорещи животни и т.н.) стане то ме наричаите Баба Данга
9. Много клюкаря. За всичко, за всеки, по повод и без повод.
10. Обичам да чета приказки и детски романи. Не обичам литературата на "възрастните". Много е тежка и има доста за обмисляне, а всички криминални романи съм ги разкрила дори преди да започна да чета.
11. Падам си по всякакви шаренийки. Листчета, картинки, книжки, фигурки, плюшени играчки, статуетки, предмети с неясна цел, килимчета, постелчици, платчета и мноооого други.
12. В момента събирам автобусни билетчета. Ако ви се намират приемам във всякакво състояние (между другото майка ми само чака да разбере къде ги крия за да запали огън и да танцува около моите горящи "боклуци").
13. Гледам никога да не предавам приятелите си. Ако случайно съм го направила искам съвсем отговорно да им се извиня от ефира на нашето радио :) Не наистина съжалявам и ги моля за прошка.
И защото бяхте толкова мили и четохте ЧАК до тук допълнително още 4 неща за мен:
14. Страх ме е от балони. Само докато се надуват де. Един ми изгърмя в лицето като бях малка и сега тръпна като видя някой да надува балон пред мен.
15. Никога не съм боледувала от нищо сериозно. Най-тежката ми болест беше ангина преди около 6-7 години от тогава го карам само на настинки и хрема. Чудя се кога ли най накрая ще изкарам и тъпата шарка (70 годишна бабка със дребна шарка се чеше по гърба с куките)
16. Мога да плета. Плета на една и две куки всякакви неща, ако искате пуловер още утре мога да го почна :) . Това си е нещо като традиция в семейството - мен ме е учила майка ми, нея нейната и така до много много далеч. И ката се замислиш че в някои семейства си предават златни бижута ...
17. Не обичам да гледам драми защото ми напомнят за тъгата, която мразя. Избягвам всякакви сериозни филми и книги защото ме карат да се замися за света и понеже си падам маааалко философ се разтройвам от състоянието в което се намираме.Живеем в един окаян свят заобиколен от лъжи и безчинства, изпълнен с НАШАТА лошотия и отчаяние. Няма нужда да ми припомнят това всеки път щом пусна нещо да гледам, след като надигна глава виждам позорното място което сами сме си избрали - толкова близо до звездите, но същевременно и толкова далече.
Свърших! Понеже не познавам особено много блогъри мога да прехвърля топката само на един (който не я е получил вече) Симона - накратко Монито от горния клас :) Нека като се сети да влезе в блога си да видим какво ще напише.
вторник, 27 октомври 2009 г.
Колко ... ще ни струва да сме добри?
Добротата не се измерва с мерна единица, с пари или с каквото и да е било друго практическо нещо.Добротата не може да се оцени така както петрола, солта, диамантите или стъклото. Добротата не изригва от вулкани, гейзери или такъв някакъв вид земна дупка. Добротата не е доброта ако не е от сърце. Добротата не се купува, разменя, заменя или продава, тя се заслужава или подарява.
Колко ще ни струва да сме добри?
Амии ... около...Като цяло нищо. Да, нищо не ни струва да помогнем от сърце на някой загубил се, да кажем колко е часа или пък да отстъпим седалката си на някой възрастен. Абсолютно нищо не ни струва да кажем някоя мила дума или просто да се усмихнем на детето тичащо пред нас.
Защо са ни нужни пари когато имаме души?
Какво лошо има от време на време има да даваме от сърце? Защо ли си мисля, че говоря напразно!? Кога за последно Вие сте направили нещо от по-горните? Кога упътихте човек, отстъпихте мястото си на опашката, кога се усмихнахте на напълно непознат? Сигурно е било много, много, много отдавна. Не, не казвам, че всички хора са такива, но за повечето няма какво да се говори.
Kоравосърдечни и брутални сме станали. Обвили сме се като в черупки и ни е страх да си покажем дори носовете навън. И после казвали, че няма истинска любов! Че как да има след като никога не разкриваме чувствата си един на друг, а постоянно ги крием под маски.
Уфф пак омесих темите. Както и да е всичко горе казано е вярно до дъното на корените си. Нищо не ни струва да бъдем добри и въпреки това продължаваме да се държим студено един с друг. Не е ли време да спрем това!?
Колко ще ни струва да сме добри?
Амии ... около...Като цяло нищо. Да, нищо не ни струва да помогнем от сърце на някой загубил се, да кажем колко е часа или пък да отстъпим седалката си на някой възрастен. Абсолютно нищо не ни струва да кажем някоя мила дума или просто да се усмихнем на детето тичащо пред нас.
Защо са ни нужни пари когато имаме души?
Какво лошо има от време на време има да даваме от сърце? Защо ли си мисля, че говоря напразно!? Кога за последно Вие сте направили нещо от по-горните? Кога упътихте човек, отстъпихте мястото си на опашката, кога се усмихнахте на напълно непознат? Сигурно е било много, много, много отдавна. Не, не казвам, че всички хора са такива, но за повечето няма какво да се говори.
Kоравосърдечни и брутални сме станали. Обвили сме се като в черупки и ни е страх да си покажем дори носовете навън. И после казвали, че няма истинска любов! Че как да има след като никога не разкриваме чувствата си един на друг, а постоянно ги крием под маски.
Уфф пак омесих темите. Както и да е всичко горе казано е вярно до дъното на корените си. Нищо не ни струва да бъдем добри и въпреки това продължаваме да се държим студено един с друг. Не е ли време да спрем това!?
събота, 24 октомври 2009 г.
Честит Рожден Ден
Значии ... Събрали сме се днес за да почетем раждането на едно същество (както вече сигурно сте се сетили де). И това същество е една моя много, много добра приятелка, без която не знам какво щях да правя. Nezzo e един невероятен автор на още по-невероятни произведения и искам да и пожелая да продължава да бъде абсолютно същата любвеобилна и угаждаща ми личност и за напред. Дано твоите желания бъдат само една част от това което "падне" на главата ти тази година. Желая ти само здраве, щастие и любов (макар и изтъркано), защото имаш ли тях всичко друго ти е в кърпа вързано. Нека музата ти не те напуска дори и в трудни моменти, но се надявам дълбоко в душата си те да бъдат толкова малко и лесно преодолими, че дори да не ги осетиш. И за да завърша ще те поздравя както правят моите селски :
Нека си жива и здрава,
че да умреш права,
че да умреш права,
като кооперативна крава!
С най-добри пожелания: Дънч:)
петък, 23 октомври 2009 г.
"Девет"
По принцип не пиша за филмите, който гледам големи и пре-дълги неща. Просто надрасквам някой ред на бързо в лявата колонка, но този път ще изневеря на традицията. Гледах филма "Девет" и изпаднах в кома от удоволствие т.е не бях гледала скоро такъв филм. Преди да започна искам да предупредя, че филма е анимация, но тя не е предназначена за деца. Това се вижда още от продуцентите - Тим Бъртън (Суини Тод: Бръснарят демон от Флийт Срийт, Планетата на маймуните, Булката труп, Слипи холоу, Едуард ножиците) и Тимур Бекнамбетов (Неуловим, Night Watch, Day Watch). Само тези хора говорят за какво се говори във филма, а именно за живота, които ние оставяме да минава край нас и го пропиляваме в безсмислени войни и кръвопролития. Филма се разказва за след военно време, в което всички хора са измрели (и дори на доста места се виждат трупове на хора), а на тяхно място са останали 9 кукли от плат, съдбата на които е да спасят света. Повече по сюжета няма да говоря, защото иначе няма да го гледате. Искам само да напиша няколко цитата, които си заслужават:
За да стане по ясно ето тук и тук ще намерите трейларите към филмчето. Препоръчвам да се гледа. Наистина от давна не бях гледала такъв филм...
Притежавахме такъв потенциал,бяхме толкова обещаващи.
Но опропастихме нашите дарби,нашата интелигентност.
Безумният ни стремеж към нови технологии
само доведе до нашето падение.
Настъпва краят на нашия свят.
Не оставиха нищо за нас.Нищичко.
Защо ние трябва да оправяме техните грешки?
- Понякога един трябва да се жертва.
- Ти си просто един страхливец
- Как смееш да ми противоречиш?
Благодарение на мен живеем спокойно,
а ти разруши всичко още с появата си.
Твоите безсмислени,глупави въпроси
стовариха проклятието върху нас.
- А ти си сляп. Слепец,
- Понякога страхът е най-правилната реакция.
За да стане по ясно ето тук и тук ще намерите трейларите към филмчето. Препоръчвам да се гледа. Наистина от давна не бях гледала такъв филм...
сряда, 21 октомври 2009 г.
Котенца
Предварително искам да се извиня за ужасното качество, но пък страшно искам да видите моите котета. Родени са на 17 септември и са 4.
Коте №1 Малката Сиска (тука малко намига :)
Голямото черно петно на екрана е коте №2 The Big Boss щот е единствения мъж.
№ 3 Б1 (Близначка №1)
Коте № 4 Б2 (Близначка №2)
Това е мама маца - Сиска (Тук не се вижда но на корема си има малко розово и изобщо не се шегувам).
Реших, че е време да се поотърся за малко (до утре) от философските теми и да покажа нещо ... ъммм ... мекичко.
Коте №1 Малката Сиска (тука малко намига :)
Голямото черно петно на екрана е коте №2 The Big Boss щот е единствения мъж.
№ 3 Б1 (Близначка №1)
Коте № 4 Б2 (Близначка №2)
Това е мама маца - Сиска (Тук не се вижда но на корема си има малко розово и изобщо не се шегувам).
Реших, че е време да се поотърся за малко (до утре) от философските теми и да покажа нещо ... ъммм ... мекичко.
Дракула
Ето сега и от ме малко реклама. Всеки от нас поне веднъж е чул за книгите, разпространявани от в. 24 часа и в. Труд. Е аз като един истински книгоман реших, че трябва да се сдобия с тях. И макар, че забравих да си купя първата (все още, но съм си я набелязала на една бутка), за третата все още събирам пари (пестя доста трудно, защото събирам пари за друго), четвъритата не м хареса, то с втората се сдобих навреме. Тя е "Дракула" на Брам Стокър.
Искам да подчертая, че я прочетох доста бързо за 2-3 дни без особено да си давам зор, но временната липса на интернет и още по-дългото нежелание да пиша по темата ме забавиха с няколко седмици. Искрено си признавам - книгата ми хареса. Не бях я чела преди и след поредицата за Здрач (да, чела съм и четирите книги и дори съм техен горд собственик) ми се стори доста странно вампирите да са само лоши. Открих и доста общи черти, но сега говорим само за оригинала т.е Дракула.
Книгата е създадена в доста странна форма - чрез дневниците на главните герои. Сюжета също ми хареса, края ми се стори малко сух. Очаквах битка, кръв, вампирясване, а не дървен кол и прах. Още нещо от което не съм доволна (вината тук не е на автора или книгата, а на американските филми) е образа на Ван Хелзинг, които в едноименния филм беше здрав, прав и доста приятен на външен вид (благодарение разбира се на Хю Джакман), а в книгата - повече от 50-годишен старец - учител в университет.
За да разберете повече за книгата препоръчвам да я прочетете, но ако пак сте против ето малко резюме:
Книгата разказва за главния герой - г-н Харкър, който е поканен от някакъв трансилвански граф на гости, за да му купи къща в родната си Англия. След известно време (около месец два) намираме Харкър в болница с мозъчна инфекция и обгрижван от годеницата си (Мина). През това време най-добрата приятелка на Мина умира от анемия т.е от загуба на кръв (изпита от Дракула) и вампирясва. Приятелката е "убита" от доктор,лорд и Ван Хелзинг.
След събирането на всички герои, заедно те решават да убият графа, за да спасят Мина от съдбата на приятелката и, защото и тя е ухапана. Те успяват да убият Дракула в Румъния точно преди да се събуди и да им изпие кръвта.
Ако съм ви заинтригувала купете си книгата. Ако не ви е харесала купете я за да докажете (за поредин път), че не разказвам добре, а ако не харесвате този жанр - купете я за да разберете, че винаги има изключения от правилата.
Искам да подчертая, че я прочетох доста бързо за 2-3 дни без особено да си давам зор, но временната липса на интернет и още по-дългото нежелание да пиша по темата ме забавиха с няколко седмици. Искрено си признавам - книгата ми хареса. Не бях я чела преди и след поредицата за Здрач (да, чела съм и четирите книги и дори съм техен горд собственик) ми се стори доста странно вампирите да са само лоши. Открих и доста общи черти, но сега говорим само за оригинала т.е Дракула.
Книгата е създадена в доста странна форма - чрез дневниците на главните герои. Сюжета също ми хареса, края ми се стори малко сух. Очаквах битка, кръв, вампирясване, а не дървен кол и прах. Още нещо от което не съм доволна (вината тук не е на автора или книгата, а на американските филми) е образа на Ван Хелзинг, които в едноименния филм беше здрав, прав и доста приятен на външен вид (благодарение разбира се на Хю Джакман), а в книгата - повече от 50-годишен старец - учител в университет.
За да разберете повече за книгата препоръчвам да я прочетете, но ако пак сте против ето малко резюме:
Книгата разказва за главния герой - г-н Харкър, който е поканен от някакъв трансилвански граф на гости, за да му купи къща в родната си Англия. След известно време (около месец два) намираме Харкър в болница с мозъчна инфекция и обгрижван от годеницата си (Мина). През това време най-добрата приятелка на Мина умира от анемия т.е от загуба на кръв (изпита от Дракула) и вампирясва. Приятелката е "убита" от доктор,лорд и Ван Хелзинг.
След събирането на всички герои, заедно те решават да убият графа, за да спасят Мина от съдбата на приятелката и, защото и тя е ухапана. Те успяват да убият Дракула в Румъния точно преди да се събуди и да им изпие кръвта.
Ако съм ви заинтригувала купете си книгата. Ако не ви е харесала купете я за да докажете (за поредин път), че не разказвам добре, а ако не харесвате този жанр - купете я за да разберете, че винаги има изключения от правилата.
понеделник, 19 октомври 2009 г.
Колко ... пътища извървяваме?
Дълги, стръмни, каменисти, кални, приятни, прохладни, с дупки, без дупки, с локви и без локви, близо до ръба ... Още много видове пътища съществуват, но аз отново не говоря за онези по които буквално се върви, а за онези по които се "носят" душите ни (добре тук малко се изхвърлих). Да онези, които преминаваме за да стигнем до края.
И ето ти една дилема (за незнаещите въпрос с два възможни изхода) или трилема или което и да е завършващо на "лема". По кой от пътищата пред мен да продължа? Ами мен ли точно намерихте да питате? Аз съм много неориентиран човек. Мога да ви кажа къде е североизток където и да съм, но ако ме питате за дясната и лявата ръка - ще се замисля.
Понякога във важни моментиот живота си ние сме поставени пред още по-важни въпроси, от решенията на които зависи всичко за напред.
И ето ти една дилема (за незнаещите въпрос с два възможни изхода) или трилема или което и да е завършващо на "лема". По кой от пътищата пред мен да продължа? Ами мен ли точно намерихте да питате? Аз съм много неориентиран човек. Мога да ви кажа къде е североизток където и да съм, но ако ме питате за дясната и лявата ръка - ще се замисля.
Понякога във важни моментиот живота си ние сме поставени пред още по-важни въпроси, от решенията на които зависи всичко за напред.
Кой път да избера?
Този през гората или този на който дърветата спират просто така изведнъж. Незнам, но от мен да знаете едно, че щом няма дървета, няма и сянка, няма и прохлада, няма и почва. Има само една голяма пропаст, която чака да бъде запълнена с "труповете" на безброините, безименни души паднали в нея.
Колко пътища извървяваме?
Безброй. И всеки от тях е важен. Всеки от тях се пресича, върви или просто минава близо до пътя на някой друг тръгнал като самите нас. Тези пътища са част от живота ни, част от това, което сме самите ние. Пътищата ни са самия живот със своите спадове и възходи, завои и прави отсечки. Никой нямаше да е същия ако бе живял различно. Никой от нас нямаше да се чувства така както би тябвало.
И аз продължавам да вървя по своя за сега слънчев път със свирукане, но кой знае какво ме очаква. Може би буря, може би пропаст, а може би кръстопът.
Нищо времето ще покаже.
Колко пътища извървяваме?
Безброй. И всеки от тях е важен. Всеки от тях се пресича, върви или просто минава близо до пътя на някой друг тръгнал като самите нас. Тези пътища са част от живота ни, част от това, което сме самите ние. Пътищата ни са самия живот със своите спадове и възходи, завои и прави отсечки. Никой нямаше да е същия ако бе живял различно. Никой от нас нямаше да се чувства така както би тябвало.
И аз продължавам да вървя по своя за сега слънчев път със свирукане, но кой знае какво ме очаква. Може би буря, може би пропаст, а може би кръстопът.
Нищо времето ще покаже.
неделя, 18 октомври 2009 г.
Разочарование и утеха
Понякога живота страшно ме разочарова! Чувствам се отритната от света и някакси не вписваща се в цялостната картинка. Както ми е супер забавно и приятно, изведнъж попадам в дупка и живота ми се превръща в ... незнам дори в какво се превръща. Започвам да се карам с всички един след друг, изпадам в някакво много странно състояние на умопомрачение, дори се случва да пророня някоя глупава сълза (за щастие все по-рядко).
Ето снощи например се случи точно това. Видях се с човек, който не бях виждала отдавна. Беше ми много приятно да се видя с него, защото си припомних вече позабравеното не толкова далечно минало, което винаги ме е карало да се усмихвам сама на себе си. И после само след половин час вече се бях скарала с половината рода, дори и с част от нея, която не живее в България.
Честно да си кажа не изпадам често в такива ситуации, но те са ми достатъчни за доста време напред. Въпреки, че ги забравям сравнително бързо, това неприятно чувство, което усещам някъде между стомаха и гърдите си остава доста дълго да ме гложди по свой собствен доста досаден начин.
И дори в момента (макар 12 часа по-късно) все още се чувствам отвратитено. Всичко е наред, но и нищо не е наред. Дразни ме дори въздуха, който дишам. В такива моменти има само едно лекарство - да чистя и подреждам докато слушам невероятно силна музика (добре че не живея в блог и нямам съседи). Е, да, но на мен сега не ми се чисти. Макар, че всички, с които се скарах снощи не помнят нищо, аз знам, че дълбоко в себе си съм виновна, въпреки, че не знам в какво съм се провинила. Това вътрешно разцентроване е много гадна работа. Нямам болчета и гайки в главата, но ако случайно имах, те всичките щяха да са на неправилните места толкова здраво затегнати, че никой гаечен ключ не би помогнал.
Ето все пак имало и друго лекарство. Моментът на искрено щастие преди падението ме изпълва с хубави чувства. Невероятно е как нещо малко може да те накара да излезеш от релси, нещо още по-дребно - да се върнеш в правилния път.
Радвам се, че преди всяка падина има хълм, преди всеки каньон - връх, преди всеки антиклинал - синклинал (не ме питайте от къде го знам), преди всеки провал - успех. А кой знае може би накрая ще се окаже, че дълбокото не е чак толкова дълбоко, а високота стига почти до облаците.
Ето снощи например се случи точно това. Видях се с човек, който не бях виждала отдавна. Беше ми много приятно да се видя с него, защото си припомних вече позабравеното не толкова далечно минало, което винаги ме е карало да се усмихвам сама на себе си. И после само след половин час вече се бях скарала с половината рода, дори и с част от нея, която не живее в България.
Честно да си кажа не изпадам често в такива ситуации, но те са ми достатъчни за доста време напред. Въпреки, че ги забравям сравнително бързо, това неприятно чувство, което усещам някъде между стомаха и гърдите си остава доста дълго да ме гложди по свой собствен доста досаден начин.
И дори в момента (макар 12 часа по-късно) все още се чувствам отвратитено. Всичко е наред, но и нищо не е наред. Дразни ме дори въздуха, който дишам. В такива моменти има само едно лекарство - да чистя и подреждам докато слушам невероятно силна музика (добре че не живея в блог и нямам съседи). Е, да, но на мен сега не ми се чисти. Макар, че всички, с които се скарах снощи не помнят нищо, аз знам, че дълбоко в себе си съм виновна, въпреки, че не знам в какво съм се провинила. Това вътрешно разцентроване е много гадна работа. Нямам болчета и гайки в главата, но ако случайно имах, те всичките щяха да са на неправилните места толкова здраво затегнати, че никой гаечен ключ не би помогнал.
Ето все пак имало и друго лекарство. Моментът на искрено щастие преди падението ме изпълва с хубави чувства. Невероятно е как нещо малко може да те накара да излезеш от релси, нещо още по-дребно - да се върнеш в правилния път.
Радвам се, че преди всяка падина има хълм, преди всеки каньон - връх, преди всеки антиклинал - синклинал (не ме питайте от къде го знам), преди всеки провал - успех. А кой знае може би накрая ще се окаже, че дълбокото не е чак толкова дълбоко, а високота стига почти до облаците.
събота, 17 октомври 2009 г.
Колко ... задължения поемаме?
Запитвали ли сте се някога колко много обещания даваме и колко задължения поемаме заедно с тях. Дори при най-простото "добре" или "да, съгласен/сна съм" върху нас се стоварва бремето на отговорността към някое друго живо същество.
Не можеш да обещаеш на приятел, че докато той е на почивка Ти ще се грижиш за рибките и котката, и ще поливаш цветята, а когато той се върне да намери рибките да плуват с нагоре коремчетата и да открие, че котката е избягала и оставила цяло котило котета в гардероба, а цветята са се превърнали в прах.
Зад почти всяка наша дума се крие обещание, което само чака да бъде изпълнено. Колкото и да не искам да си призная доста често подвеждам приятели и близки, просто защото забравям да направя нещо дребно за мен, но важно за тях. В същото време знам колко е неприятно да откриеш, че някой те е "прецакал" по абсолютно същия начин (няма значение нарочно или не).
При думите "Моля те" сърцето на (почти) всеки от нас се разтапя и в отговор (почти) винаги даваме "Да". Некоректно към другите да не изпълниш обещание, невъзпитаное да откажеш, нещо с което ще помогнеш.
Колко задължения поемаме?
Прекалено много. Прекаляваме с приемането на неща, които ни е невъзможно да изпълним. Поемаме твърде тежък товар, който изхвърляме посредата на пътя, защото осъзнаваме,че не можем повече да го носим.
Абе хора осъзнаите се най после. Не бъдете ламтящи свине! Не бъдете егоцентрични, егоистични, невъзпитани идиоти. Това от което се нуждаете вие, се нуждаят и тези около вас. Просто се обърнете с лице и когато от устата ви излязат думите "обещавам" просто се замислете колко ли неприятно ще се почувствате, ако обещанието на някого е отишло на вятъра. Не бъдете от онези глупаци (в това число включвам и себе си), които забравят или изобщо не си правят труда да запомнят вас или дори себе си.
Направете и света ще бъде малко по-пълен с щастливи души за сметка на нещастните.
четвъртък, 8 октомври 2009 г.
Съобщение
Както всички сигурно знаете, до преди ден бях изпаднала в нелепа криза с темите за писане. Изглежда съм се справила с нея (благодаря за помощта на всички), защото имам Няколко идеи записани на едно листче.
Като начало обаче Трябва до оповестя една новина. От тук на татък ще започна нещо като рубрика на име "Колко...". В нея ще "разнищя" някои въпроси наболи в главата ми, които все пак заслужават да имат собствено място в интернет. Очаквам и предложения в коментарите.
Надявам се идеята да ви хареса и очаквайте статия №1 съвсем скоро. Темата е изненада.
Като начало обаче Трябва до оповестя една новина. От тук на татък ще започна нещо като рубрика на име "Колко...". В нея ще "разнищя" някои въпроси наболи в главата ми, които все пак заслужават да имат собствено място в интернет. Очаквам и предложения в коментарите.
Надявам се идеята да ви хареса и очаквайте статия №1 съвсем скоро. Темата е изненада.
сряда, 7 октомври 2009 г.
Атина : Русе = 1 : 7
Не, това не е резултат от футболна среща между Дунав Русе и Атина Панатинайкос. Това е броят на моловете в съответните градове. За да поясня ситуацията само искам да кажа, че населението на Атина е 3 745 514 млн, а на Русе - 167 370. Така как е? Изясни ли се за какво ще говоря? Ако отново отговора е не то не си губете времето да четете нещо, което може и да не разберете.
Та за какво за бога са ни 6 или 7 мола в запустяващия град Русе с нарастващ процент безработица, щом като в град като Атина, СТОЛИЦАТА на Гърция, има само един, който понякога (както видях с очите си) остава почти безлюден.Отговора е само един и сигурно е на езика на всички.Пране на пари. И след крадката информация заложена на тази страница имам само един въпрос: Толкова ли пари сме наринали във България, че на всеки кръстопът и на всяка пряка се строят напълно не нужни сгради? Защо на някой му е нужно да гради още руини сред руините? Защо Просто не ни оставят на мира да живеем живота си така както искаме?(дотук с единия въпрос:) Нямам какво да кажа по въпроса повече освен това че съм възмутена от от всички разрушили душевния мир на хората, само защото някой някъде и на някого е платил огромна сума за разрешително за строеж на нещо безподобно.
Та за какво за бога са ни 6 или 7 мола в запустяващия град Русе с нарастващ процент безработица, щом като в град като Атина, СТОЛИЦАТА на Гърция, има само един, който понякога (както видях с очите си) остава почти безлюден.Отговора е само един и сигурно е на езика на всички.Пране на пари. И след крадката информация заложена на тази страница имам само един въпрос: Толкова ли пари сме наринали във България, че на всеки кръстопът и на всяка пряка се строят напълно не нужни сгради? Защо на някой му е нужно да гради още руини сред руините? Защо Просто не ни оставят на мира да живеем живота си така както искаме?(дотук с единия въпрос:) Нямам какво да кажа по въпроса повече освен това че съм възмутена от от всички разрушили душевния мир на хората, само защото някой някъде и на някого е платил огромна сума за разрешително за строеж на нещо безподобно.
Мълчание и ...
Ъммм... и празнота.Нищо, нищо, което да се загнезди в главата ми и за пореден път да ме накара да се замисля за моята ценностна система.
Сякаш огромна черна дупка е завзела съзнанието ми и нито една идея, която ми хрумва не е достатъчно хубава за да я удостоя с място в този блог.Имам чувството, че света се е свил и на мястото на големите равнини и на високите планини сега не е останало нищо, което да заслужава вниманието ми.Тази пустота ме изнервя.Когато въображението ми е заето с различни картини съм спокойна и щастлива, невъзмутима от почти нищо. Но сега ме е заляло еднообразие, сивота...
Хората, някога шарени и заинтригуващи, сега ми се струват скучни и дори примитивни. Няма животв тях, няма цвят, няма разнообразие, сякаш вървя по празна улица, а не по забързан булевард. Всички са усмихнати. Усмихвам се и аз, но защо точно - незнам. Може би защото трябва или защото съм лъчезарна, или дори защото ми е весело.
Даа ... весело ми е, но некакто до сега. Сякаш липсва някаква част от мен. Такава, без която оставаш някак непълен. Като част от пъзел. Една единствена част, която прави картината да изглежда непълна, въпреки че е довършена.
Даа ... весело ми е, но не както трябва. Не както преди две или три дни. И просто незнам защо. Чувала съм за тези приказки със промяната на сезоните. Пфу! глупости. Дори в най-големия пек има хубави пейки на сянка, а в дъжда винаги има големи локви за шляпане. Съмнявам се да е от сезоните. Промяна в живота си нямам. А може би имам? Незнам, нищо не се е променило или поне нищо, за което да знам.
Охх ... пак ме боли главата. И ми се спи. А и големия пръст на крака ме боли адски много. Отново имам синина на крака и отново не мога да се сетя от къде съм я получила. О боже, как ми се спи.
Май това нещо със споделянето, макар и с компютър, наистина помагало. Оттървах се от ненужния багаж и май се чувствам по-добре. Май деня не е изгубен изцяло. Може и да съм болна, с болки по цялото тяло и доста сънлива, но това не трябва да рязваля деня и на всички около мен. да решено е днес се чувствам страхотно и денят ми ще е изпълнен само с хубави неща.
Сякаш огромна черна дупка е завзела съзнанието ми и нито една идея, която ми хрумва не е достатъчно хубава за да я удостоя с място в този блог.Имам чувството, че света се е свил и на мястото на големите равнини и на високите планини сега не е останало нищо, което да заслужава вниманието ми.Тази пустота ме изнервя.Когато въображението ми е заето с различни картини съм спокойна и щастлива, невъзмутима от почти нищо. Но сега ме е заляло еднообразие, сивота...
Хората, някога шарени и заинтригуващи, сега ми се струват скучни и дори примитивни. Няма животв тях, няма цвят, няма разнообразие, сякаш вървя по празна улица, а не по забързан булевард. Всички са усмихнати. Усмихвам се и аз, но защо точно - незнам. Може би защото трябва или защото съм лъчезарна, или дори защото ми е весело.
Даа ... весело ми е, но некакто до сега. Сякаш липсва някаква част от мен. Такава, без която оставаш някак непълен. Като част от пъзел. Една единствена част, която прави картината да изглежда непълна, въпреки че е довършена.
Даа ... весело ми е, но не както трябва. Не както преди две или три дни. И просто незнам защо. Чувала съм за тези приказки със промяната на сезоните. Пфу! глупости. Дори в най-големия пек има хубави пейки на сянка, а в дъжда винаги има големи локви за шляпане. Съмнявам се да е от сезоните. Промяна в живота си нямам. А може би имам? Незнам, нищо не се е променило или поне нищо, за което да знам.
Охх ... пак ме боли главата. И ми се спи. А и големия пръст на крака ме боли адски много. Отново имам синина на крака и отново не мога да се сетя от къде съм я получила. О боже, как ми се спи.
Май това нещо със споделянето, макар и с компютър, наистина помагало. Оттървах се от ненужния багаж и май се чувствам по-добре. Май деня не е изгубен изцяло. Може и да съм болна, с болки по цялото тяло и доста сънлива, но това не трябва да рязваля деня и на всички около мен. да решено е днес се чувствам страхотно и денят ми ще е изпълнен само с хубави неща.
Е това се казва позитивно настроение!
P.S. Благодаря, за помощта, бяхте много полезни. Хмм ... дори се усмихвам на себе си от нетърпение да започна да живея отново. (Вдишвам и издишвам дълбоко)
Слънцето пече, птичките пеят. Какво друго може да иска човек от живота!?
Слънцето пече, птичките пеят. Какво друго може да иска човек от живота!?
неделя, 4 октомври 2009 г.
Защо Не!
Има толкова хора родени с късмет пропилян за едното нищо. Представете си например да сте родени в голям космополитен град с милионно население, изправен пред невероятно много възможности... Иии тук слагаме точка.
Колко от нас тук стоящите имат невероятен талант, стоящ отритнат и дори неоткрит в килера, само защото няма реалната възможност да го приложи. Колко деца са могли да станат прима барелини, шофьори във F1, разследващи журналисти, художници, готвачи или откриватели само ако се бяха родили с малко повече късмет. И не точно късмета играе важната роля тук, а по-точно невъзможността (а понякога и НЕжеланието) на родителите да помогнат на собственото си дете.
И като всичко, което идва на този свят и ние си отиваме натоварени с неизпълнените ни надежди и мечти, а колко много бихме могли да оставим, колко много бихме постигнали ако се подкрепяхме малко повече и по-усърдно. Не, не говоря за парична подкрепа, защото това е изтъркана тема, а и с желание и упоритост се постига повече от колкото с пари и обещания. Говоря за моралната, психологическа и социална подкрепа, от която всеки от нас се нуждае в труден момент.
Познавам хора (разбира се без имена), които имат талант от онзи който се среща веднъж на милион, и точно заради такива родители, необръщащи внимание на децата си, моите приятели попадат в кръговрата на НЕщастието, НЕсполуките и НЕприятните ситуации около това да откриеш това кои си всъщност без част от себе си.
И питам Защо Не! Защо да не помогнем на някой в нужда, някой, който се нуждае от рамо са поплаче.Защо да не помогнем на себе си, докато помагаме на другите!? Защо не започнем да разбираме, че света не се върти около АЗ, а около ВСИЧКИ НИЕ заедно.
Ако сте имали тежък момент в живота си. Ако сте имали някой близък или приятел до вас, който да ви подкрепя и придържа към живота знаете колко е хубаво това чувство.Ако обаче сте нямали - знаете колко трудно е да видите светлината над вас сами, без да има кой да ви насочи и да ви покаже колко е близо. Ако в момента сте в такъв тежък период или дори ви предстои такъв знайте, че да споделите тази тежест с някой, който ви разбира единствено може да помогне. Затова призовавам всички да стиснем здраво ръце и да помогнем на приятел в нужда, някой който ще се почувства по-добре от нашите думи.Дали това ще ви направи герой в очите на света - не знам, но в очите на едно бедно същество, което се бори за свобода - със сигурност.
Колко от нас тук стоящите имат невероятен талант, стоящ отритнат и дори неоткрит в килера, само защото няма реалната възможност да го приложи. Колко деца са могли да станат прима барелини, шофьори във F1, разследващи журналисти, художници, готвачи или откриватели само ако се бяха родили с малко повече късмет. И не точно късмета играе важната роля тук, а по-точно невъзможността (а понякога и НЕжеланието) на родителите да помогнат на собственото си дете.
И като всичко, което идва на този свят и ние си отиваме натоварени с неизпълнените ни надежди и мечти, а колко много бихме могли да оставим, колко много бихме постигнали ако се подкрепяхме малко повече и по-усърдно. Не, не говоря за парична подкрепа, защото това е изтъркана тема, а и с желание и упоритост се постига повече от колкото с пари и обещания. Говоря за моралната, психологическа и социална подкрепа, от която всеки от нас се нуждае в труден момент.
Познавам хора (разбира се без имена), които имат талант от онзи който се среща веднъж на милион, и точно заради такива родители, необръщащи внимание на децата си, моите приятели попадат в кръговрата на НЕщастието, НЕсполуките и НЕприятните ситуации около това да откриеш това кои си всъщност без част от себе си.
И питам Защо Не! Защо да не помогнем на някой в нужда, някой, който се нуждае от рамо са поплаче.Защо да не помогнем на себе си, докато помагаме на другите!? Защо не започнем да разбираме, че света не се върти около АЗ, а около ВСИЧКИ НИЕ заедно.
Ако сте имали тежък момент в живота си. Ако сте имали някой близък или приятел до вас, който да ви подкрепя и придържа към живота знаете колко е хубаво това чувство.Ако обаче сте нямали - знаете колко трудно е да видите светлината над вас сами, без да има кой да ви насочи и да ви покаже колко е близо. Ако в момента сте в такъв тежък период или дори ви предстои такъв знайте, че да споделите тази тежест с някой, който ви разбира единствено може да помогне. Затова призовавам всички да стиснем здраво ръце и да помогнем на приятел в нужда, някой който ще се почувства по-добре от нашите думи.Дали това ще ви направи герой в очите на света - не знам, но в очите на едно бедно същество, което се бори за свобода - със сигурност.
събота, 3 октомври 2009 г.
Изповед
Посветено само и единственно
на една прекрасна приятелка - Инес.
на една прекрасна приятелка - Инес.
След толкова много Мечти, Звезди, предложения и дори реални факти искам да се изповядам.Искам да споделя нещо, което може да изуми дори най-подготвения човек.Но за да стигна до там трябва да започна от началото.
И така...
Имало едно време едно момиче, което имало невероятни приятели. Една от тези приятелки и приятели се казвала Инес. Тя била невероятен писател, който вдъхновявал с разказите си всеки, който ги прочитал. И така в един не толкова слънчев ден момичето имало рожден ден и Инес му подарила най-прекрасния подарък, който можело да си пожелае - разказ. Да, разказ посветен лично на МЕН. И като всички други разкази и този бе съчетан от ръката на изкусен майстор в литературата.
И сега сигурно вече се чудите защо съм се отплеснала толкова много. Е, не съм.Следва продължителен период от около седем-осем месеца, през които разказа лежеше в прегръдките на една папка скрит от света и почти забравен... до предната нощ.И какво от това? Ами следва голямото БУМ. Като затишие пред буря бях забравила за чувствата, които този разказ породи в моята душа.
Аз сънувах! Е да аз сънувам много и все странни неща, но този път сънят беше различен. Беше реален, а не просто глупава детска фантазия за динозаври, говорещи мечки или Хана Монтана - Вампирът ( само между другото това са сънища, които наистина съм сънувала).Беше стряскащо реално и в същото време вълшебно по свои собствен начин. Уникално.
Ето признавам си: Влюбих се в сън.Но такъв сън... Честно да си призная още усещам тръпките по гърба си, когато се сетя за НЕГО. Да, става въпрос за момче.Момче, което никога през живота си не съм срещала. Иии... ето пак въпрос: Какво общо имаше това с разказа? За това ще се наложи да цитирам:
"... достатъчно висок, с красива тъмно черна коса ... облечен добре
за момче на неговата възраст ... КРАСИВИ ЗЕЛЕНИ ОЧИ..."
за момче на неговата възраст ... КРАСИВИ ЗЕЛЕНИ ОЧИ..."
Знаете ли какво беше изумлението ми, когато изведнъж посредата на контролното в час по химия се сетих от къде ми е познат този образ. Съвпадение. НЕ! Аз сънувам само образи, които познавам до болка - изключения няма ... до сега. Чувството, което изпитах, докато четях разказа отново беше радост. Да, радост, че най-накрая видях любовта на живота си от плът и кръв (образно казано разбира се).
След като си признах това, което ме мъчи от няколко дни искам да оставя една обява:
След като си признах това, което ме мъчи от няколко дни искам да оставя една обява:
Търся си очарователен "достатъчно висок" мъж, с
"красива тъмно черна коса" и зелени очи.
Ако случайно познавате някой такъв или сте самият Вие, надявам се да се срещнем някой слънчев ден, и се надявам дори още по-силно, Вие господине, да сте мъжа на мечтите ми, в който се влюбих от образа Ви в един НЕВЕРОЯТЕН разказ и един ФАНТАСТИЧЕН сън.
"красива тъмно черна коса" и зелени очи.
Ако случайно познавате някой такъв или сте самият Вие, надявам се да се срещнем някой слънчев ден, и се надявам дори още по-силно, Вие господине, да сте мъжа на мечтите ми, в който се влюбих от образа Ви в един НЕВЕРОЯТЕН разказ и един ФАНТАСТИЧЕН сън.
Абонамент за:
Публикации (Atom)