Towel Day - Don't Panic

четвъртък, 26 ноември 2009 г.

Колко... време ни остава?


Колко време ни остава до 3 часа? 4 часа. Колко време остава до Коледа? 28 дни. Колко време остава до зимната олимпияда? 77 дни. Колко време остава до рожденния ми ден? 3 месеца. Колко време остава докато умра? Колко време остава до края на човечеството? Колко време остава докато слънцето се превърне в черна дупка? Колко време остава докато вселеата се свие отново?
Много въпроси с не чак толкова много отговори.Но кой от всичките е верен? Кой от всичките е този който търся?Кой от тях е моя въпрос?
Може би верния въпрос е :
Колко време НИ остава?
Питам, защото виждам какво означава това "НИ" в очите на хората. То чисто и просто значи една голяма и доста закръглена нула. Една спънка по пътя към върха, по пътя за собственото превъзнасяне.
И защо, питам аз, трябва да бъде така?! Не е ли по-добре, когато сме заедно, когато се чувстваме ограени от приятели и семейството си?
Неведнъж съм казвала, че човека е стадно животно и няма да спра да го повтарям докато не го проумеете.Няма нужда да се опитваме да променим биологичните постулати. Такива сме и не можем да променим нищо. Колкото и да лакирваме ноктите си, боядисваме косите си и дори да си присадим опашки ние ще си останем хора и хора ще си умрем. Защо трябва да променяме своята същнотс когато това не е нужно.
И както животните в стадата стоят и се пазят едно друго, така и ние хората трябва да се пазим взаимно.Би било много приятно да знаеш, че зад теб са застанали хора, които са готови с цената на всичко да те предпазят, а не да те наплюят и да те оставят на улицата като сираче - сам и отритнат от света, нищожен и никому значим.
Не дори и сирачетата не заслужават тази съдба. Подкрепата между нас може да значи много, много повече от подмазване. Тя може да значи съчувствие, загриженост, любов.
Чудя се какъв би бил света ако всичко бе така както би трябвало да бъде? Може би едно прекрасно място почти без тъга (почти, защото абсолютно всяко човешко човешко чувство е важно - било то тъга, злорадство, злоба, завист, мързел или егоистичност), в което човек би могъл да разгърне потенциала си. Ето това щеше да ми хареса.
Да ама не, защото не виждам нищо от това да се случва. Виждам само разединение, което обхваща все повече и повече хора. Сякаш това е някакъв вид извратена мода, стараеща се да избие всичко човешко в нас. Не обичам да говоря по този начин, но вече приличаме на скотове или на слонове в саван.Не знам дали сте гледали такива филми, но аз гледам и в тях и изоставения винаги умира сам (обикновенно в кална локва, където е заседнал и умира от глад и жажда след около седмица). Гледката е отвратителна.
Добре, променям въпроса.
Колко време ни остава заедно, като общество, като група от хора, живеещи заедно и грижещи се един за друг?
Отговор: Ама това е отминало доста отдавна, и мисля че отдавна е настанало време да се обединим и да станем едно цяло. Цяло, което се подкрепя и знае своите приоритети и мисли за бъдещето като постижима цел.

вторник, 24 ноември 2009 г.

История с продължение

Това е един общ проект които без да искаме аз и Nezzo подхванахме днес. Всичко започна като на шега, но май и на двете ни хареса затова публикувам нашите измишльотини. Въпреки всичко което знам че ще последва искам да посветя моята част от произведението което все още няма име на Blade. Надявам се утре никои да не ми се сърди и да се върна у дома жива и здрава :)


Иед Колк беше повече от объркан, но все пак му се искаше да промени света. След като бе измислен от един училищен ... абе той се казваше Марио. Вярно, не беше много модерен или умен, но му беше страст да иска да промени света. За това той измисли Иед Колк и му каза „Човече, промени света и стани герой в неиното лице”. Марио обичаше своето произведение като първороден син, но имаше нещо в Колк, което беше много сбъркано, може би просто бе несигурен в себе си, може би беше странен в очите на другите хора. Героя макар и измислен бе същността на Марио, а може би бе малко сбъркан, точно като създателя си. Може би бе с един дървен крак и едно око, кой знае как го бе създал Марио. Но най-важното, той имаше душа на истински, морално подкрепен от близките си човек. Марио и Колк бяха свързани с едно единствено нещо – те бяха герой до мозъка на костите си, чак безумни. Можеха да умрат за героизма, но нямаше да кажат на жена, че е секси. О не, те бяха толкова еднакви и толкова загубени в собственото си отчаяние да спасят света, че биха пренебрегнали всичко в опитите си да бъдат герой. И двамата имаха една несподелена тайна. И двамата бяха влюбени в едно и също момиче (защото те споделяха едно и съшо сърце), Тя не беше от кой знае колко красивите, но Марио се беше влюбил в нея като дете, а когато беше създал Колк любовта му към нея се беше прехвърлила в Колк. Момичето се казваше Линда. Тя бе най-добрата му приятелка. Приятели бяха още от детската градина, когато той и бе помогнал да се скрие от родителите и когато се опитваха да я набият. Тя беше малко невзрачно момиченце, на което му връзваха две странни опашки високо в косата. Те изобщо не и отиваха, но неината майка наркоманка не я интересуваше това. Родителите на Линда изобщо не харесваха Марио и смятаха, че той е луд за дето е създал някакъв си робот, който щял да промени света. Глупости, казваха те. Това момче е сбъркано и не можеш да имаш нищо общо с него. Но стига толкова за Линда, нека разкажем какъв бил Иед Колк, а той бил като цяло просто изобретение на марио. Той въплатявал неговите идеали за човек и за супер-герой в едно. Тялото на на робот, но душата на човек – душата на Марио. Иед Колк обаче бил умно момче и наистина можел да промени света. Той обаче не бил особенно надарен от към ум, може би по това и приличал на създателят си. Колк обичал създателят си защото той му дал живот и го научил да живее, но не можел да разбере кое е най-важното нещо на този свят за това Марио му казал „Най-важното нещо на света е да обичаш. Но да обичаш истински. Намери истински приятели и това ще промени света.” Колк не разбрал за какво става дума. Но след време Линда умряла. Тя заболяла преди няколко години от рак на очните дъна и починала преди да успеят да я спасят. Марио и Колк били разбити. Въпреки всички усилия те не успели да измисят лек за болестта. На погребението Колк видял хората да плачат и питал какво е това? Марио не знаел как да му обесни какво е човек да плаче и му казал : „Това е нещо като да хората да им изтичат течностите през очите”. Колк разбрал за какво става дума, отишъл при другите хора и попитал и тях. Те разбира се отговорили абсолютно същото като Марио.

събота, 21 ноември 2009 г.

Една безименна

Веднъж се зачудих защо се заглеждам в сапунки по телевизията. Не че ги следя, но ако няма нищо друго за гледане и те вършат работа. После забелязах, че колкото и различни сапунки да гледам има такива които пренебрегвам и дори такива които харесвам. Всички турски, американски, немски и дори единствената българска май не са ми по вкуса, но за разлика от тях мексикански, бразилски и чилийски - бих гледала по цял ден.E какво му е странното на това и защо заговорих точно за сапунките ли?
Отговора е доста прост и колкото и странно да звучи се крие в "детската" ми душа. Сапунките направени в Германия или САЩ са някак си вписващи се в моя живот. Те могат да се изпълнят и в ежедневието ни са някак достижими, а моята душа не иска това. Тя жалее да е свободна и не ограничена от нищо.Тя иска да се рее из въздуха или да язди див мустанг из някоя прерия (но на някое топло място).Ето защо някак "далечните" сапунки от Латинка Америка са по-близки до мен от колкото "Дързост и красота" или "Хотел 5 звезди".
Това бе причината да започна да говоря със сапунките. Исках, макар, и със доста странен пример да покажа колко съм различна. И не, аз не се обиждам от това хората да не наричат странна или различна - гордея се с това. Наричали са ме по абсолютно различни начини кои от кои по странни, но чак преди около 3 седмици се замислих за това - едва когато Nezzo ме нарече странна. Замислих се и дори я попитах какво значи това "странна" в нейните очи. Тя каза, ще перифразирам, необикновенна.
Ако сте чели назад моите постове може би сте забелязали, че доста често използвам тази дума и може би тя е една от любимите ми заедно с думата "идиот", но това е за друга тема. Изглежда има и защо да ми е любима. Няколко дни по-късно друг мой приятел ми каза, че аз съм доста странна смеска между супер сериозен човек (когато се налага) и и някаква доста вдетинена личност (почти постоянно). Той обясни,че съм успяла да уравновеся две неща, които е почти невъзможно да се поставят на кантар и после съм ги вложила в себе си, за което искам да му благодаря (той си знае кой е).
Да се върнем на темата. Та така тези двама мой скъпи приятели ме накараха да се замисля и да будувам цялата ваканция и дори преди това, заради техните изказвания.И накрая в 02.16 часа след полунощ, след края на чилийската сапунка "Наследниците Дел Монте" отново размислите за мен самата ме налегнаха и го осъзнах. най-накрая осъзнах, че те са напълно прави. Аз съм най-странния човек които познавам.
Средно дълга, вече не чак толкова руса коса.
Сини очи, с изключение на едно кафяво петно в десния ирис.
Нормални дрехи.
Нормален ръст.
Ненормални мечти.
Но нали точно мечтите ни, ни правят точно това което сме всъщност. Те определят какво искаме от живота си, какво ще постигнем и какво ще пренебрегнем по пътя за постигането им.
Ето защо гледам Латински "бабешки" (моля бабите да не се засягат) филми. Просто далечното, странното за моето ежедневие винаги ме е привличало. Да живея в обширно ранчо с много коне и крави е като сън в лятна нощ за мен - отпускащо, красиво и неповторимо. Но какво е определила съдбата за мен? Живот в предградията на голям град - най-скучното място на планетата (моля отново без обидени).
Едва ли родителите ми са искали за мен това, когато са ме взели от родилното, но имам чувството, че съм създадена за нещо по-необикновено от това което съм в момента.
И както и аз така и всички около мен са най-необикновените хора, с които съдбата е можела да ме срещне. Семейството ми е на пръв поглед най-обикновено четири членно семейство, но само докато разберете, че майка ми е работила над 30 неща (по свое желание), баща ми е бил републикански шампион по конен спорт за 1988г., а а сестра ми е все още много малка за определения, но май се е насочила доста добре (иска а става адвокат работещ като маникюристка).
Ето цялата тази атмосфера ме кара да ненавиждам еднаквите (нямам предвид близнаци и там подобни). Мразя, тези които се сливат с обществото нарочно, не харесвам, тези които се опитват да се смесват в кутийката си и живеят там докато е осъзнаят, че живота им е литнал през прозореца. не харесвам хората излезли сякаш от конвейер, със зададени предварително характеристики, който бълва клонинги.
Обичам странните и красиви неща и хора. Харесвам открояващите се предмети и души. Ето затова мечтите ми са колкото странни толкова и (не)обикновени. Аз просто искам
  • Да отида до Перу и да се кача до Мачу-Пикчу.
  • Да участвам в американското издание на Шеметна надпревара просто защото знам че мога да спечеля.
  • Да се върна назад в миналото през 16-17в. в Лондон - най-противното място в света
  • Искам да отида напред във времето и да посетя нови места и да се срещна с нови хора.
  • Искам да има епидемия от смъртоносна болест.
  • Искам да стана лекар, но просто за да бъда като д-р Хаус.
  • Искам да разбирам езика на животните.
  • Искам да се прехвърля в алтернативна вселена.
  • Искам косата ми да порасне (но тя е упорита и не ще).
  • Желая на стана фея с крилца и супер сили точно като тези от Уинск или Уич.
  • Искам да съм учител, просто за да докажа че мога.
  • Искам да съм мутант.
  • Искам момиченце, което ще кръстя Вероника.
  • Искам да си купя пъзел с 13 200 части и да го наредя.
  • Мечтая да съм известен изобретател.
  • Мечтая да напиша бестселър.
  • Желая да се срещна с Тейлър Лаутнър (Да, да знам Инес, но нали знаеш каква слабост имам към върколаците и особено този :)
Както сами може да забележите повечето от тези тук са просто НЕИЗПЪЛНИМИ колкото и вяра и желание да впрягам в тях, но за мен мечтите са място където живея.Те са моя ареал на местообитание и нямам намерение това да се промени.
Може би това е единствения сигурен начин да разбереш какъв е един човек наистина - питайки го какви са неговите мечти.
И като заключение искам да кажа само това : Преди няколко дни Nezzo тайничко посвети на мен един разказ. Тя написа : На теб заради това че вярваш (все още) в приказки. Да вярвам и дори смятам, че в това няма нищо лошо. Няма нищо лошо в това да си необикновен, странен или различен. Няма нищо лошо в това, че въпреки че си на 20г. обичаш да гледаш Уинкс, Н2О или Хана Монтана. Няма нищо лошо в това да искаш, макар и доста необикновените ти мечти да се сбъднат. Няма нищо лошо в това да вярваш в приказки. Няма нищо лошо в това, че в 2.30 часа след полунощ гледаш чилийска сапунка по БТВ.
Има, обаче, едно място, където всичко това може да стане реалност.
Това място е някъде, не чак толкова дълбоко във вас и само при най-малкото усилие ще го откриете.
Това е Вашето въображение, скрито във Вашата детска душа, играещо си с любимата си играчка - мечтите. Просто потърсете и разберете най-накрая , че няма нищо лошо в това да се открояваш от останалите. Нали точно това те прави пълноценен?!

сряда, 18 ноември 2009 г.

Колко ... усмивки са нужни за стоплянето на една човешка душа?


За да разберем това трябва да направим следното изчисление :
Броя на зъбите в устата на третата братовчетка на майка ви по бащина линия се умножава по 4 и после се коренува с корен от 46. Резултата се вади от броя на броя на зъбите при вързастните слонове и се умножава по ударите на сърцето на зеленоглаво колибри за един месец.
Полученото трябва да мине през мелница за месо и да се напъха в свинско черво за наденица. Така получения продукт се увисва на завет през зимата за около 32 дни, 2 часа и 62 секунди. След като времето изтече и наденицата се изсуши, отговора се вади от червото и отново се коренува, но този път с броя на страниците от изданието на Моби Дик в Белгия през 1967г. После се умножава по броя на космите на главата ти преди три години и полученото число се извиква силно три пъти в дупка специално изровена за целта преди 4 месеца.
После дупката се заравя за 6 дни. На 7 ден се става рано преди първи петли, за целта си намирате петел, който може да ви събуди преди да кукурига (обикновенно те носят сини забрадки и розови обила). Та след първи петли ... упс пардон. Педи първи петли ставате и събирате яйцата от кокошарника на съседа. Ако третото яйце от ляво на дясно е с един жълтък, то умножавате чисото с 7.Ако яйцето има 2 жълтъка то вие трябва да го разделите на 978, а ако случайно яйцето няма жълтък или е с повече от два жълтъка то числото трябва да се остави същото.
Следва гоненето на 5 крастави жаби и умножаването на броя на брадавиците им с нашето число. Резултата отново се коренува, но този път с броя на жените правили прическа на Иван от Иван и Андрей (вече не знам как се казва предаването им). После бързо преброявате броя на дебелите сомалииски негърчета, събирате го с броя на слабите сомалииски негърчета и делите цялото на броя на нормално нахранените сомалииски негърчета. Полученото число делите с това което е останало от нашето число по-горе (ако не сте го забравили).
Резултата е важен за това бързо го извадете от толкова колкото пъти през годината режете ноктите на краката си, разделено на толкова пъти колкото посещавате фризьора си. Числото което получихте е броя на мухите кацали някога върху една самотна смокиня в западната част на една африканска савана, и поради тази причина то (числото)се събира със себе си.
- Ако резултата е по-малък от броя на жителите на Монако - резултата се дели на три.
- Ако резултата е равен на броя на жителите а Монако - той се умножава с броя на копчетата на дистанционното на новата плазма на Пешо от третия етаж
- Ако резултата е по-голям дори от броя на жителите на Гвиана - то числото е точно като за вас.
Полученото се принтира на принтер свързан с лаптоп ASUS. Листа се взема и се носи в кайсиева градина на северния полюс, кядето трябва да се продаде на баракуда с 11 зъба. Та баракудата няма пари, затова тя открадва листа от принтера и го сканира. Връща на мястото му листа и взема файла със себе си преди пингвините от южния полюс да са изпаднали в кома след като са преяли с киндер пингуин.
И такаа баракудата тръгва да носи информацията на кравата Милка в Алпите, взема рикша теглена от Жан Клод Ван Дам и му дава бакшиш. Когато баракудата дава фаила на кравата, Милка го отваря и разденя числото на победите на Дан Колов в кеча умножени по ударите на топка в стена при играна на народна топка в село Струмица.
Резултат : Отговора, който получихте може и да и броя на сардините в пасаж Атлантическия океан, но имаше и по-лесен начин.
Просто се усмихнете и реакцията ще е моментална.
Та накрая : Колко усмивки са нужни за да се стопли една човешка душа?
Отговора няма нищо общо с перата на чинка на бор в Хималаите или с броя на бобчетата ви в чинията ви на обяд, или с морските костенурки, или с ламите в Перу, или с Барак Обама, илис електрическите крушки, илис дървениците под леглото ви, или с миалните машини в Зимбабве, или с някои остров, или дори с броя на думите в "Под Иготo" на Иван Вазов.
Той е 1.

P.S Ако искате да пресметна още нещо аз съм на среща, но ако искате да получите реален резултат консултираите се със счетоводител.

вторник, 17 ноември 2009 г.

Колко ... глупави реклами може да ни сервира ефира?

Само си направете тори експеримент :
Седнете в 20.00 часа пред ефира на която и да е телевизия и гледайте в продължения на 5 минути за да чуете всички реклами.Еее как беше? Май и на вас ви писна. И какво тогава да каже средностатистическия човек, който е принуден да гледа това всеки ден и то по няколко пъти.
"Оскар и аз имаме ТВЪРДО доказателсткво (ако)", "вдитни самолета", "искам да акам при Ники" и "никога непропускащите ни тампони" са само част от бисерите, които можете да чуете и видите за 5 нищо и никакви минути от живота си. Дали ще бъде Уискас, Дуфалак, Простамол, Уринал или Евърбел няма значение.
Кремвиршите им били от месо! Да бе, тея сценаристи яли ли са ги някога!? А бабата от М-телската мафия ще бъде ли доволна някога? Не, не и докато от Глобул не изкъпят кучето от техните реклами, че много мирише."Задръж тапата" пък е една от най-странните и безмислени реклами, които някога съм гледала.
Не, не казвам, че трябва всички реклами да се махнат, но трябва да си има време за това. Нали всякакви реклами със съдържание на алкохол, цигари и лекарства трябваше да се излъчват след 10 часа? Дааа сигурно след 10 сутринта. Това е все едно да кажеш на едно дете " Пии колкото искаш, но внимавай", Пуши от тези цигари, но не повече от 2 кутии на ден" и дори "ако забременееш, няма проблеми! Просто вземи това хапче и всичко ще е наред".
Със сигурност от някъде трябва да се направи нещо.И ако по случайност съм пропуснала някоя от "онези" реклами чувствайте се свободни да попълните празнината. За награда ще получите от мен едно "кажи баба тенкю".

понеделник, 16 ноември 2009 г.

Преди 10 години


„Пак ще се срещнем след 10 години” се пееше в една добре позната нам песен. Незнам какво ще се случи тогава, но знам какво се е случило преди 10 години.
Имам сравнително малко спомени от това време, защото това не е един от най-забележителните периоди от живота ми.
Равносметката показва, че преди 10 години съм била на 7 и ½ , била съм в първи клас, току що съм се преместила от Русе в Мартен (за неинформираните Мартен се намира на 6-7 км от Русе и все още живея там, в най-краиния квартал – Квартала на богатите, заради къщите на русенските богаташи на около), вързана за малката си сестра и най-голямото дете в квартала (всички други и до сега са с от3 до 16 години по-малки от мен).
От този период си спомням, че съм била доста заблудено хлапе с доста къса прическа. Бях една от най-ниските в класа и разбира се „новата”. Всички се познаваха от преди това и аз бях малко като аутсайдер, но това бързо се промени все пак бяхме малки и се сприятелявахме доста бързо.
Спомням си, че мразех краснописа (който и до сега мразя) и да наизустявам стихотворения (и това още ми е проблем). Единствените стихотворения, които знам на изуст са точно от този период и по-точно : „Аз съм българче” и „Бяла спретната къщурка”. И до сега не съм научила друго стихотворение както трябва, но тези двете мога и на сън да ги рецитирам.
Един от живите ми спомени за това време е как майка ми нарича мн и сестра ми „стадо от 300 обезумеи бизони”. И до сега се случва да ни казва така, но май само за да си припомни старото време. Да, аз и сестра ми бяхме доста диви. Можехме да не спрем по цял ден, но винаги ни е био забавно. Помня също, че коленете ми винаги бяха в рани. Чудя се дори как не са ми останали белези, а най-странното е че не помня да съм падала когато и да е с изключение на една една случна когато бях на 4, но там бяха намесени една пола и една рокля.
На тази възраст, както малко по-рано и малко по-късно не носех поли (точно заради тази случка, когато бях на 4). Те бяха нещо като табу и се носеха само по супер официални поводи ( единствения такъв май беше първия учебен ден). А ето и нещо което заслужаваше да влезе в щафетата, но явно напълно съм била изключила : В първи клас участвах в конкурс за красота (ако така може да се нарече де). Да, "Мини мис Матрен". Това беше събитието на годината. е не спечелих, но не се оплаквам. Спечеи най-добрата ми приятелка, така че може да се каже, че бях в свитата на кралицата (за този конкурс макар и 10 гоини по късно все още има слухове).
Друго, което помня е паническия ми страх от английския език. Мислех, че това е един отвратителен език който никога няма да науча (интересното е че тогава още не учех английски). Е да, ама не! Оказа се доста по-лесно от колкото предполагах, за разлика от тъпите стихотворения, които ставаха все по дълги и все по сложни.
Спомням си ... спомням си ...
Като се замисля спомням си доста неща. Спомням си, че тогава се научих да карам коело (вярно, че малко къснично но все пак успях), спомням си че пра баба ми все още живееше с нас, спомням си че тогава започнах да си говоря сама (правех се че съм водеща на някакво предаване :), спомням си че спях на един матрак на пода (поне докато някои се сети че трябва да сглоби леглото ми), спомням си че тогава прочетох първата си книга (жалко е че не помня коя точно е била)...
Спомням си ... Ааа чакай малко. А ти какво помниш от този период? ПРЕДИЗВИКВАМ всички до един да оставите по един спомен от преди 10 годинив коментарите.
Няма само аз да пиша я...

P.S Това на снимката сме аз и сестра ми и както се досещате това "височкото" съм аз :). Относно коментарите : да майка ми обичаше да ни облича еднакво затова като пораснах малко повечко имаше войни на народите у дома относно облеклото ми ( между другото тя все още иска да купува еднакви дрехи, но този път и сестра ми е на моя страна слава богу).

събота, 14 ноември 2009 г.

Колко... ли листа ще паднат тази есен?

Никои не би могъл дори да предположи, но дали точния им брой ще е важен пред факта колко е красиво, макар и меланхолично, е да гледаш как листата в парка падат и образуват безкраен огнен килим.Като цяо не обичам есента. Тя носи само дъждове и е предвестник на зимата - най-мразовитото време от годината (а аз съм доста зиморничава както сигурно си е проличало).Тъй като не харесвам зимата и подгизналите и студени обувки, то явно е че и самата есен не е любимото ми време от годината. Щом температурите паднат под 20C и задуха вятъра настроението ми пада градивно докато ... Дам докато не почувствам угасващите лъчи на слънцето да играят по бузите ми.
Те, тези лъчи могат да накарат и най депресирания човек да се усмихне. Но да се усмихне от сърце, така че смехът му да заприлича на безброй звънчета, пеещи в тишината.
Малко се размечтах. Хубаво е да мечтаеш. И тези цветове, тези ярки цветове се сливат в движещи се картини.
Колкото и да не харесвам есента, какво бих правила без нея.Все пак всеки сезон си има своите недостатъци. Няма идеално време, няма идеални хора, няма идеални качества или думи.Има само несъвършенства, към които ние се нагаждаме.
Но дали и есента е такава? Дали някак си дори в душата си чувствам промяната от сезона? Дали просто смяната на цвета на листата ме кара да си пея на ум тази бавна, меланхолична и мелодична детска песничка:

Вятърко листи в гората пилей.
Косето-Босето вече не пей,
с пойните птички отлитна на юг.
Есен е вече пристигнала тук.

Дали някои е успял да преброи всички паднали листа? Не, съмнявам се. Но точно това ли е най-важното? Не мисля! успокойте сърцата си и се вслушайте в песента на есенния вятър и се вгледайте в танца на падащите листа. Ето това се казва истинско преживяване.

петък, 13 ноември 2009 г.

Петък 13-ти


Даммм... Отново стана петък 13-ти. Дали вярваме или не май няма значение, защото ако е писано, че днес ще ни блъсне розов трабант, то възможността той наистина да ни блъсне си остава същата (особено ако наистина видите розов трабант). За този ден обикновен от календара може да прочетете ТУК (разбира се от wikipedia).

Аз не вярвам в петък 13-ти. Заявявам го гордо и без да кръстосвам пръсти. Писна ми от тъпи истерии породени от суеверия. Не минавай под табелата, защото ще ти се случи нещо лошо. Черните котки са лоши, и за да се отървеш от лошата поличба трябва да се въртиш като пумпал около себе си и да плюеш като пръскалка наоколо. Не минаваи от другата страна на стълба, защото ще се скараме. Не поставяй хляба на обратно, защото е на нямане. Не убивай паяци защото е на безпаричие. Е, какво? Да се обеся на някоя паяжина ли? А не, предпочитам да остана без пари отколкото да гледам как паяците си плетат паяжините над леглото ми. А знаехте ли, че човек изяжда средно 10-15 паяка докато спи. Да, помислете над това, когато някоя сутрин се събудите със странен вкус в устата.
За създаването на този "празник" има доста предположения. То не били разни вещици, духове, бермудски триъгълници и какви ли още не щуротии. Аз отново не вярвам особено много в тях. Иска ми се да можех да убедя поне 2-3 от суеверните ми приятели, че като минеш под табела тя няма просто да се събори върху теб. Би било хубаво, но по ирония на съдбата това няма да се случи, защото единия от тези 2-3 все още носи червен конец против уроки на ръката и не го е свалял от да кажем 3 клас.
Какво би накарало един здраво мислещ човек, изучаващ цикъла на Кребс, който се извършва в стените на митохондриите да смята, че ако хвърли малко сол зад рамото си това ще му донесе само нещастие. Нямам си най-малка представа! Но както върви май и не искам да знам.
Смятам тези суеверия за неща с отминал срок на годност, от които едно общество използващо техника и изследващо космоса за други разумни форми на живот, отдавна би трябвало да се е отървало. Има неща, които си заслужават да се почитат повече от петък 13-ти. Днес например е международния ден на слепите. Това знаехте ли го? Не, Съмнявам се дори да сте предполагали, но със 99,99% знам, че сте знаели за петък 13-ти. Има неща, които си заслужават повече от суеверията.


P.S Искам само да поздравя госпожата по история (макар и да знам, че никога няма да прочете нищо от това) за ден на Св. Йоан Златоуст, заради когото ТЯ ми намали оценката по история с една единица. Госпожо скоро няма да го забравя, да го знаете от мен.

четвъртък, 12 ноември 2009 г.

Колко ... блондинки са нужни за смяната на една електрическа крушка?


10! Една да държи крушката, четири да въртят масата на ляво, четири да въртят масата на дясно и една да отговаря за електрическия ключ на стената. Някой да знае друг виц за тъпи блондинки? Да, ти най-отзад в публиката с вдигнатата ръка сигурна съм, че знаеш поне двадесетина и то дори доста смешни, но моя въпрос беше риторичен. Много ясно, че ще знаеш. Всички знаят!
А как мислите се чувстват блондинките, които по някаква случайност има мозък? Ще ви кажа: писнало ми е от тъпи вицове за блондинки, които дори червенокосите не разбират. Писнало ми е от предрасъдъците на хората при вида на хубава блондинка. Писнало ми е постоянно да ми повтарят, че
блондинките не са хора.
Първия път и на мен ми беше смешно, но ми писна, нали и аз се водя блондинка!?

Така след като изявих мнението си по въпроса с вицовете да пристъпим към същността на въпроса : Започнах да пиша това след като се убедих, че по-тъпи хора от брюнетките няма. Не това не е опит да преобърна поверието за глупавите руси, само подчертавам, че невинаги цвета на косата казва, това което казва и устата.
Признавам си , май като се замисля добре изобщо не познавам други (естествени) блондинки, било то тъпи или не. Виж обаче повечето брюнетки си заслужават да им подаря пакетче с перхидрол. Не искам да пораждам вражди между привържениците на който и да е отбор, но ситуацията е такава.
Не една или две брюнетки са ми правили впечатление, че не само не блестят с особено количество сива мозъчна тъкан, на не си затварят и устата когато трябва. типичен пример за това е не безизвестната Меган Фокс (Sorry Nezzo). Горката не знае къде да мълчи и къде не. Мисля си, че когато рекламираш даден филм с твое участие (и зависиш на приходите от него) не би трябвало да казваш, че щом участваш ти самия филма не си заслужава и не трябва да се гледа.
Отново подчертавам дебело Не всички брюнетки са такива идиотки. Може би само повечето, които познавам. И милички колкото и да потъмнявате косите си, боята няма да ви направи по-умни, най-вероятно просто ще се появи косопад.
Очаквам възражения в коментарите.