Просто чувство

През последната седмица слушам много музика. Песен след песен се опитвам да избягам реалността и да вляза в онзи мой измислен свят, които ме спасява от сивото ежедневие. Слушам и пея до пръсване и въпреки това нещо ме притеснява. Всъщност не знам какво ме притеснява и може би точно затова пиша. Със сигурност не е глобалното затопляне, измирането на определени видове от флората или фауната или дори евентуален сблъсък с комета. Живота ми си е съвсем същия както преди ходя на работа, ям стабилно, спя недостатъчно и чета розови романчета и кримки до пръсване.
Всичко е същото с изключение на напрежението, което се усеща във въздуха. Хората продължават да вървят по пътя си, птиците летят и пеят неразбираемите си песни, влакове, коли, самолети, колелета, тротинетки, кораби - всички продължават само напред и не виждат нищо. Понякога имам чувството че единствено аз обръщам внимание на дребните неща. Онези, които уж ни разграничаваха от животните. Никой не успява да разбере какво чувствам, просто явно съм страшно сложна (това се доказва още веднъж от факта, че ясновидец не успя да прочете бъдещето ми).
Знам, звуча като куку или американски тинейджър, който си мисли, че е кой знае какво. Сигурно ако някой истински психолог почете някое мое словоизлияние ще реши да ме затвори някъде заради възможност за самоубийствени мисли. не, спокойно аз не се поддавам лесно на такива глупави мисли, май дори не съм си го мислила, но сега не това е въпроса.
А ето дори не знам какъв е въпроса! Напълно съм неориентирана, а имам компас и знам как да го използвам.

Носталгично

Всички животни са се изпокрили, дори и нахалното славейче, което по принцип не ме оставя да спя се е приютило някъде на завет и сладкото му гласче не се чува. За цвят на цялата атмосфера слушам саундтраците на Линкин Парк към Трансформърс и си припявам. Направо като идилия извадена от филм или книга. Въпреки спокойното, и почти необезпокоявано от флора и фауна съществуване, в момента се чувствам като притисната от нещо. Сякаш през цялото време някой стои над главата ми и ми диктува какво да правя, как да го направя и изобщо не ми дава обяснения защо изобщо върша всичко. Или пък се намирам във филма "Индиана Джоунс и храма на обречените" и тавана бавно, но сигурно пада над мен и онова малко индийче, а русата мацка не се решава да бръкне в дупката с буболечките, за да ни спаси. Усещам напрежението, просто не знам кога ще стане толкова много, за да ме "изтрещи" като гръм и да ми подпали опашката. Ако трябва да съм честна дори не знам какво точно предизвиква заряда. Може да е от вълната, от която бяха направени онези поли, които шиха шивачките във фирмата, в която работя, въпреки че се съмнявам. Като заговорих за Индиана Джоунс ми се догледа Междузвездни войни, ама старите серии, не тези нови изчадия на киното. Честно казано предпочитам Харисън Форд и Марк Хамил пред Хейдън Кристенсен с опашка, въпреки че не бих отказала и на Юън Макгрегър (просто има страшен мотор).
Апатията е обзела всички и е превърнала ежедневието в еднообразна пепелява каша от работа в задушно помещение, притеснение относно резултатите за университета и сън обезпокояван от странни видения. Всъщност напоследък почти не бях сънувала, може би защото бях изморена. Въпреки това онзи ден сънувах нещо много странно. Ако трябва да съм честна сънувах три напълно различни неща, единственото което ги обединяваше беше че ги сънувах аз.Иначе и след трите останах с много странно впечатление.
Като се замисля от много отдавна не съм Го сънувала. Много, много, много отдавна. Как ми се иска да Го видя отново. Ето това е вид фигура или троп които със сигурност не знам. Аз никога не съм Го виждала наистина, въпреки това искам да го направя. Това са думи на един изпаднал в отчаяние човек, които чака нещо, но и той не знае какво точно. Добре за да е всичко точно трябва да се изразя така "Как ми се иска да го сънувам отново", но не искам. Аз наистина искам да го видя. Да го зърна на живо, да говоря с него и после да помня поне в най-общия смисъл думите му. Не както в сънищата - само една или две реплики. Искам да разбера дали е свестен или пък е от онези идиоти, които не стават да сварят и яйце без да забравят да си завържат обувките.
Преди малко в главата ми изникна идеята че Търново е място където се събират много хора от различни краища на страната и защо не един от тях да е Той.Не ме бърка дали се казва Ник, Макс, Стоян или дори Елвис, важното е да се вписва в този глупав образ които не мога да изхвърля от главата си. Най-лошото обаче е че самият той започва да избледнява. Сякаш е нарисуван с флумастери, а после някои е разлял вода отгоре и картинката се е размазала. Спомням си очите, тялото, косата, ръцете, части от лицето, но усета е изчезнал. Няма ги топлите устни, ръцете обхванали главата ми, топлото чувство в стомаха, та дори и ръката поставена върху коляното ми е избледняла. Просто не я усещам. Знам, че съм сънувала точно това, че се е случило по същия начин, но самият допир липсва. О, как искам да усетя всичко отново.
Тези зелени очи са някъде там и наистина си заслужават да бъдат намерени.

Топло е

Не, не е топло, истинска жега е. Дори за човек като мен, който вирее чудесно в топлото време, атмосферата е прекалено нежежена. От всеки камък, всяка стена, сграда, паметник, от асвалта и паветата, от всичко се излъчва задух. В момента просто си умирам да е заветните 30 градуса, но не и повече! Бутилката с газирано, подпряна до мен на канапето е почти пресушена. Остават само около пет глътки и ще трябва да се поя с чиста водица, докарана по водопровода от язовир Йовковци.
Утре са и двата ми кандидатстудентски изпита. Мхммм, двата са един след друг. Исками се да знам каква ще е темата. Щеше да е къде-къде по лесно от това да уча цялата българска история.

Някъде там

Някъде там в далечината, през стени и огради, отвъд коритото на реката, се намира един град. Един вечен град изграден от хора останали в историята с великите си дела. Крепостта е все така величествена и всява чувство за може би грандоманските виждания на строителите, а във въздуха витае сигурността излъчвана от дебелите каменни зидове.
Тук съм обаче, не за да разглеждам забележителности и музеи, да пазарувам от мола (както обичат да правят всички русенци) или дори да се разходя по калдаръмената градска чаршия, в града съм, за да положа изпит по история на България. Същата тази история, която дълго време се е развивала именно тук, в този град, на съседния хълм. Странно е да чета от учебника и в същото това време да виждам резултата. За утре съм планирала да отида до самата крепост. Да усетя камъка под краката и ръцете си, да се разходя на същото това място, на което и нашите царе и царици (и дори единствения ни крал) са се разхождали и са обсъждали бъдещето на държавата. Там където са били едни от последните битки за независимост и първите за свобода. Там където се е състояло почти всичко важно в нашата история.
Всъщност не съм сигурна дали има втори такъв град на цялата територия на България. Дали има друго такова място, което да привлича с такъв магнетизъм, да притежава този възрожденски дух и въпреки това да остава толкова достижим за разбиранията на един съвременен човек.