Носталгично

Всички животни са се изпокрили, дори и нахалното славейче, което по принцип не ме оставя да спя се е приютило някъде на завет и сладкото му гласче не се чува. За цвят на цялата атмосфера слушам саундтраците на Линкин Парк към Трансформърс и си припявам. Направо като идилия извадена от филм или книга. Въпреки спокойното, и почти необезпокоявано от флора и фауна съществуване, в момента се чувствам като притисната от нещо. Сякаш през цялото време някой стои над главата ми и ми диктува какво да правя, как да го направя и изобщо не ми дава обяснения защо изобщо върша всичко. Или пък се намирам във филма "Индиана Джоунс и храма на обречените" и тавана бавно, но сигурно пада над мен и онова малко индийче, а русата мацка не се решава да бръкне в дупката с буболечките, за да ни спаси. Усещам напрежението, просто не знам кога ще стане толкова много, за да ме "изтрещи" като гръм и да ми подпали опашката. Ако трябва да съм честна дори не знам какво точно предизвиква заряда. Може да е от вълната, от която бяха направени онези поли, които шиха шивачките във фирмата, в която работя, въпреки че се съмнявам. Като заговорих за Индиана Джоунс ми се догледа Междузвездни войни, ама старите серии, не тези нови изчадия на киното. Честно казано предпочитам Харисън Форд и Марк Хамил пред Хейдън Кристенсен с опашка, въпреки че не бих отказала и на Юън Макгрегър (просто има страшен мотор).
Апатията е обзела всички и е превърнала ежедневието в еднообразна пепелява каша от работа в задушно помещение, притеснение относно резултатите за университета и сън обезпокояван от странни видения. Всъщност напоследък почти не бях сънувала, може би защото бях изморена. Въпреки това онзи ден сънувах нещо много странно. Ако трябва да съм честна сънувах три напълно различни неща, единственото което ги обединяваше беше че ги сънувах аз.Иначе и след трите останах с много странно впечатление.
Като се замисля от много отдавна не съм Го сънувала. Много, много, много отдавна. Как ми се иска да Го видя отново. Ето това е вид фигура или троп които със сигурност не знам. Аз никога не съм Го виждала наистина, въпреки това искам да го направя. Това са думи на един изпаднал в отчаяние човек, които чака нещо, но и той не знае какво точно. Добре за да е всичко точно трябва да се изразя така "Как ми се иска да го сънувам отново", но не искам. Аз наистина искам да го видя. Да го зърна на живо, да говоря с него и после да помня поне в най-общия смисъл думите му. Не както в сънищата - само една или две реплики. Искам да разбера дали е свестен или пък е от онези идиоти, които не стават да сварят и яйце без да забравят да си завържат обувките.
Преди малко в главата ми изникна идеята че Търново е място където се събират много хора от различни краища на страната и защо не един от тях да е Той.Не ме бърка дали се казва Ник, Макс, Стоян или дори Елвис, важното е да се вписва в този глупав образ които не мога да изхвърля от главата си. Най-лошото обаче е че самият той започва да избледнява. Сякаш е нарисуван с флумастери, а после някои е разлял вода отгоре и картинката се е размазала. Спомням си очите, тялото, косата, ръцете, части от лицето, но усета е изчезнал. Няма ги топлите устни, ръцете обхванали главата ми, топлото чувство в стомаха, та дори и ръката поставена върху коляното ми е избледняла. Просто не я усещам. Знам, че съм сънувала точно това, че се е случило по същия начин, но самият допир липсва. О, как искам да усетя всичко отново.
Тези зелени очи са някъде там и наистина си заслужават да бъдат намерени.