Ново гнездо

На моменти си мисля, че съм си по-добре вкъщи. Имам предвид топличко е, мама и тати се грижат за мен, не се налага сама да ходя да си купувам хляба, не деля стая с още две момичета, не чувам съседките отгоре да се гонят в малките часове на нощта, котката спи някъде из краката ми и мърка колкото може по-силно. Звучи много добре, но само на пръв поглед.
Аз не съм канарче. Предпочитам да си се представям като врабче. Нямам предвид цвета на оперението или размера, а по-скоро свободата. Канарчетата живеят в клетки. Да, красиви са и имат храна до насита, пеят безгрижно по цял ден и се люлеят на пръчката си. Не, благодаря. Предпочитам да прелитам километри, за да намеря трохички, да се налага да поправям гнездото си всяка пролет, а зимата да се топля на пушещите комини. Въпреки това врабчетата са свободни. Могат да летят където им сърце иска, не се налага да се съобразяват с пречките на клетката.
Искам да съм като врабчето. С малко сърчице, което ще се пръсне от страх ако бъде затворено в клетка. Не искам да стоя вкъщи и да гледам телевизия до пръсване. Искам да съм на студа и да правя снежни човеци. Искам да съм далеч от познатите хора, които поглеждат и виждат вдетинен възрастен с комплекса на Питър Пан. Искам да съм далеч и когато непознатите ме погледнат да виждат усмихнат човек, обграден от снежна армия в градинката в парка. Искам сутрин да се налага да ставам и да си събличам пижамата. Искам да съм сама, не не искам да съм сама! Искам да съм самостоятелна. Аз пораснах!
Вече не мисля, че вкъщи ми е добре. И не искам да чувам коментари от рода "Да така е при всички, идва период в които всеки се нуждае от самостоятелност." Другите не са важни. Сега аз съм на дневен ред!!! Аз и само аз! Защо другите не казват нищо!? Мълчат и търпят, чакат нещо да се случи и да избягат. Аз не правя така. Боря се, или поне така си мисля. Трудя се за своето освобождение. Строя си собствено гнездо ... далеч от родното. Далеч от познатото, някъде из един парк населен изцяло с хора, които притежават само моркови за носове и пръчки за ръце.

За преди и сега

    Преди ми беше много по-лесно да говоря с несъществуващата си публика. Да си представям, че там някъде във вселената има някой, който (дори по случайност) е прочел нещо и (дори) му е харесало. Днес някак си просто не вярвам в себе си. Сякаш нещо просто ми уби самочувствието за секунди. Просто го съсече с много остра брадва и го остави да кърви проснато в ореховата шума.Подхранвам настроението с депресираща музика и гумени червеи.
Когато преди три години започнах този блог, си мислех, че правя нещо за ... и аз не съм знаела май. Може би за себе си. Никой не е толкова отчаян, за да слуша моето безкрайно бръщолевене. (Казвам го като комплимент към себе си. Не познавам повече от трима, които да приказват повече.) Някак си реших, че ако погледна на живота си от друг ъгъл, той ще стане по-ясен или поне малко разбираем.
     Нищо от това не се случи. Не се оплаквам. Щом 20 години съм могла да живея без смисъл, значи мога да продължа още поне 100 :D. До скоро бях отчаяна романтичка във всяко отношение. И макар да не се вдъхновявах особено от пухкави котенца, кученца, пиленца или други животинки с разните му там видове панделки, но все пак можех да оценя жестове и усмивки. Изгубила съм това качество. не съм сигурна кое по-точно ме озлоби, но сякаш не виждам доброто у хората. Та за Бога, скоро ме нарекоха Круела де Вил. Да, същата онази с двуцветната прическа и афинитета към кожени палтенца. Кога станах мъжемразка и по-голям пенкилер от пенкилера.
     Казвам всичко това с усмивка на уста. Не ми се плаче или чупи нищо. Няма да изпадам в истерии или още  по-зле - в депресии. Просто се усмихвам. Май излиза така, че вътрешно съм се примирила с идеята за мрачното "Аз". Няма значение, често осъзнавам нещо напълно едва след като съм го написала.
     Здравейте! Казвам се Йорданка Великова. Руса и синеока. На 20 години съм и съм студент. Понякога съм резервирана, понякога твърде нахална, детското в мен преобладава. И въпреки това аз се гордея със себе си, със своите постижения и провали. Усмихвам се, усмихвам се защото ми харесва и защото, понякога, когато е трудно да стоиш с изправена глава, най-добрата реакция е усмивката.

Моля те, кажи ми истината

И така официално приключих целия нов сезон на Истинска(та) кръв и официално го предавам в твоите ръце. Не, съм сигурна дали ще ти хареса. Със сигурност, обаче, не беше точно в моя стил.  Не всъщност ще ти хареса – мноооого кръв, аристокрация, кръвосмешения, разни бременни феи, та дори и няколко индивида маскирани като Обама. (Ти май го харесваше, а!?) Както и да е. Реших да си излея душата в писмен вариант (и то насочен точно към теб), защото така май ми е по-лесно. Не се налага да гледам никого в очите, да си кривя душата, че лъжа безобразно и дори малко мазно на места, няма да се изчервявам или пък да увъртам, за да пропусна нещо „уж“ маловажно.  И така започвам…

Честно казано мислех си, че все нещо ще се промени … поне малко. Не искам грандиозни разлики в ежедневието, а просто нещо по-така. Казвам го по една единствена причина. АЗ СЪМ НА АБСОЛЮТНО СЪЩОТО МЯСТО КАКТО И ПРЕДИ ЕДНА ГОДИНА. И да знаеш говоря и психически и физически. Буквално съм седнала на мястото, на което прекарах почти цялото минало лято. Искаш описание! Добре, няма проблеми. Седнала съм на пода в стаята си и, облегнала съм се на леглото си и гледам разни безсмислени филми на части. Реално погледнато не съм мърдала от тук от много, много отдавна. Не лъжа те! Всъщност миналата седмица помагах на един базар в общината. Май ти бях споменала нещо. Но пък 2-3 часа дневно не променят нищо. Заседнала съм като куче под ограда. Започнах да си мисля, че май съм маааалко социопат. Липсват ми разни чувства, като страх например. Защо, за бога, не ме е страх от нищо. Нямам проблеми с буболечки, влечуги, мрачни, тесни помещения,  мишеподобни, птици, телесни течности,  растения, суеверия, политика, религиозни предубеждения или какъвто и да е друг вид често срещана фобия.  И не е само това. Започвам да развивам „алергия“ към разните му там нормални човешки … ъм излияния!? … май не се сещам за по подходяща дума описваща ревящи, влюбени пикли и прекалено загрижени баби или дори просто влюбени, които се натискат на обществени места. Май загрубявам. Обвивам се в свой собствен … мазол. Ако бях на подходяща възраст (пък и е по-лесно да се говори за другите, вместо за себе си) щях да кажа, че влизам в критическата. Честно казано, така и се чувствам. Винаги съм предполагала, че някак си съм пропуснала пуберитета и съм навлязла в странна форма на зрялост с известна липса на зрял мозък. Сега си мисля, че май и кризата ще ме застигне бързо. Имам някаква странна нужда да се доказвам пред света, че съм млада и независима и че мога всичко, ама наистина всичко. И въпреки това не мога. Искам купони, дискотеки, алкохол, екзалтирани викове наоколо и все пак няма да е лошо и да полегна следобед.

Странно ли е!? Имам предвид чувствала ли си се така някога!? Така сякаш утре няма да те има и че ТОЧНО днес трябва да оставиш следа в своята среда, просто така, за да знаеш, че е там и ако нещо ти се случи, тя ще запази спомена за теб. Винаги съм се смятала за що годе разумен човек т.е без очебийни повреди в главния. Може би там някъде и грешката. Все пак нали затова се харесахме в началото – и двете сме по свой начин откачени. Някак си се допълвахме по нов начин. Все пак на всеки анимационен герой му е нужно другарче, което да ветрее след себе си, когато бърза за някъде (в нашия случай май причините бяха строго установени - храна и книги). Това ми липсва. Да знаеш напоследък не казвам лесно такива неща. По скоро мълча и мисля. Понякога се опитвам да изключа. Просто така да спра, защото главата ще ме заболи, но не мога. Връхлитат ме разни вдъхновения, съдбоносни заключения и никога удовлетворения. Сякаш вече не изпитвам наслада от разгадаването на загадката. А нали това беше най-важното загадката!?

1. Да бъда обект на серенада

Честно казано това си беше чиста мечта. До днес.
Под прозореца на общежитието. Две коли. Двама леко подпийнали индивида, желаещи да получат телефонният ми номер.
Резултата от свиренето с клаксоните на колите и непрестанните викове да им дам проклетия номер бяха единствено, че почти целия вход беше събуден в 01,36 по среднощ и висеше по прозорците си в опит да види кое е това "Даннннчееее", което е така запленено от своя Ромео, че не дава дори телефонния си номер.
Вечерта и без това си беше топла, но след намесата на съседа от 105 стана и превъзбудена. Мисля си утре да не излизам от стаята или пък да си намеря хартиен плик за главата. Може би така ще привличам по-малко внимание по коридорите.

В един бар влиза една овца ...

Гледа влажно. Има мека вълна. Вечер прескача огради. Що е то?

1 овца, 2 овце, 3 овце...
Понякога го правя несъзнателно. Броенето имам предвид. Преди години започна като експеримент и го използвам рядко, за да действа.
13 овце, 14 овце, 15 овце...
Стигала съм най-много до 250 овце. После се отказах.
26 овце, 27 овце, 28 овце...
Хората уж броят горките преживни, за да не мислят за нищо друго. На мен не ми се получава. Май съм съвременният женски вариант на Наполеон - 3в1. Заспиваш, броиш и мислиш какво да постнеш на другата сутрин относно броенето на овце.
42 овце, 43 овце, 44 овце...
Кокошките от 207 си правят купон. Интересно. Цяла година спаха и сега в нощта преди сесията събрали петлите и клочат като пилци в кланица.
87 овце, 88 овце...
85овце, 86 овце, 87 овце...
Май обърках някъде. Нищо, резултата ще е +/-3,4 животни.
125 овце, 126 овце, 127 овце...
2:37! За бога сега ли се местят мебели!?
152 овце, 158 овце, 159 овце...
Май след като чукнах по стената спряха. Сега само се смеят като болни от луда крава.
179 овце, 180 овце, 181 овце...
На път съм да подобря рекорда си. Утре имам два изпита и трябва да стана в 8, но в почти 3, аз спокойно си броя овце и не заспивам.
198 овце, 199 овце, 200 овце...
Не знам къде съм. Главата ми се върти. Алармата звъни и се протягам да я спра. Ха! Сутрин е.

Кошмар = не ми се мисли

Да пак за сънища ще говоря.

Съжалявам. Просто снощи се случи нещо много странно. Сънувах кошмар. Аз не сънувам кошмари. Всъщност моята идея за кошмар не е просто нещо страшно, защото по представите на хората зомбита и динозаври нещо лошо. По скоро чувството, което усетих беше… смразяващо.

Имаше зомбита (не не съм гледала „Заразно зло“ … скоро) и всички бяха познати. Преподаватели, приятели, студенти от общежитията (познати и непознати). Всички с грозна бяла пяна засъхнала около устата. Докато вървях по улицата те се обръщаха към мен. Само гледаха. Погледите им ме пронизваха. Професорката ми по информатика вървеше срещу мен. После се разминахме и тя просто ме отмина. Вървеше си бавно в някаква неизвестна посока и тъкмо, когато беше най-близо, се обърна и ме погледна. През цялото време се чувствах странно и леко настръхнала, но когато тези две воднисто сини очи ме пронизаха наистина се изплаших.

Падала съм много здраво, гонило ме е куче, хапало ме е куче, удряла съм си главата, влизала съм в тесни пространства, падала съм по стълби (и не говоря за последното ми падане от второто стъпало), падала съм от колело, катастрофирала съм, но никога не съм изпитвала по-голям страх. Предполагам някаква реакция на тялото е точно тук да се събудиш. Аз наистина се събудих и като типичен представител на родата пак заспах.

Съквартирантките ми ме следваха, децата в някаква детска градина играеха на някаква катерушка, в някаква аптека жени с бели мантии се въртяха в кръг и събаряха картонените кутийки по пода. Този път те ме преследваха. Не бързаха, вървяха бавно, сякаш знаеха, че няма къде да отида. Влязох в някаква сграда и видях телата по пода. Някои бяха с прегризани гърла, други с откъснати крайници. Не от тях се отвратих, а от очите. Всички бяха вперени в мен и наблюдаваха. Тръпки ме побиха и отново се събудих.

Трябваше да заспя отново. Беше 3 среднощ, а имах лекции от 8. Сънят не идваше и се замислих. Нищо хубаво не вещае да сънувам два поредни пъти кошмари. Първия път, когато ми се случи три вечери под ред сънувах избухваща атомна централа. Малко след това прабаба ми почина. Миналата пролет отново. Три поредни нощи. Три пъти не успях да спра машините и централата избухна. Полето около мен се разлюлява, хората с бели престилки изчезват и виждам облака с форма на гъба да се насочва към небето. Нищо хубаво не следва след кошмар. Тогава го усетих. 03.03 посреднощ, на другия край на България става земетресение. Помислих си, че съм си внушила. Случва се. Днес обаче новините казват друго. 5,8 по Рихтер. Мразя кошмарите си. Винаги, когато сънувам нещо лошо, наистина става нещо лошо.

Цирк на покрива

Прозореца е отворен и заедно с леките повеи на вятъра се носи аромата на цъфнала акация. Сладък и омайващ, той ми напомня на нещо. Само усещане, не истински спомен, но достатъчно силно, за да дразни възприятията. Връщам се някъде назад. Там където акациите цъфтят, където упойващият им аромат се носи на километри и омайва умовете на всички, които го вдишат.

От близкия храсталак трелите на славейчетата и косовете се смесва с чуруликането на врабчетата. Всичките мелодии се смесват в една, която става част от аромата. Странна смес от това което искам да чуя и тока което искам да усетя.

Единствения минус – спи ми се. Съседите от 105 правиха купон и не оставиха главата ми намира. Идеалния ден, предшестван от не чак толкова идеална вечер. Денонощия прекарано в размисли за отминали времена. В ушите ми звучи и сирената на цирка, които се е настанил на 15-тина метра от общежитието. Гърми обявлението за „малки големи и още по-големи момичета и момчета“  и новото представление от 18.00 часа. Малък цирк ли е тук, за да идва и друг!? С усмивка на лице се сещам за тухлите четворки, които пренасяхме по етажите с колежките миналата седмица, незаконната котка от горния етаж и двете млади дами, които играят федербал в коридора на третия етаж. Ако прибавим и купоните от 105 и 407, то не обикновен цирк, а направо подходящ за крале и кралици си имаме. Адреса е същия както и предния път.

Цъфналите акации и конския кестен са единствената ни публика, но не се оплакваме. Врабчета, врани и косове ни правят компания, но пак сме си добре. Хубав е живота на бедния студент в топлите пролетни дни и нощи, особено когато е заобиколен от такава приятна компания.

Някъде там ли си или не съществуваш!?

Ако сънищата наистина са спомени от друг живот, то тогава моят е бил изключително интересен и може би на друга планета.

Сънувала съм всичко. От гонещи ме тиранозаври до това, че зашивам маншетите на мантията на Хари Потър. Плакала съм, летяла съм, спасявала съм оцелели след самолетна катастрофа (в задния двор на къщата), готвила съм, строила съм (тоалетна :), била съм засипвана в тунел под земята, карала съм колело и кола, боядисвала съм косата си ярко червена, играла съм шах на погребение, убивала съм зомбита, пътувала съм със самолет, гонила съм Оптимус Прайм (говоря за онзи готиния камион от Трансформърс), плувала съм с Мехмед от „Перла“ (гледала съм точно един епизод от тоя сериал, ама на! точно това съм намерила да сънувам), виждала съм дори Хана Монтана вампирът. За Бога та веднъж сънувах, че Етна е избухнала и аз се крия под хавлиен халат от лавата. Въображението ми явно е неизмеримо голямо, но аз имам един проблем. Вече шеста година сънувам един и същ човек отново и отново.

Понякога си мисля, че си въобразявам, че личността е различна, но когато се събудя помня само части от описанието и въображението ми си допълва дупките като то си знае, но … не съм сигурна. Когато заспя и видя този образ … тези очи … знам, че го познавам. Тоест, не на истина. Иначе сега нямаше да съм тук и да бръщолевя безспир.

Съквартирантките ми бяха очаровани от идеята да сънуваш някого толкова дълго. Твърдо са убедени, че някой ден ще го срещна. И аз мислех така в началото, но след време започнах да се отчайвам. Те все още са във фазата „Знам, че съществуваш и знам, че ще ме намериш“. В тъмнокосите им главици идеята за „точния“ човек е все още на дневен ред.

Аз се отказах. Отказах се да чакам, отказах се да търся, да се оглеждам, да внимавам. Това лице сякаш не съществува. Не съм чак толкова отчаяна романтичка, за да си въобразявам, че един ден моят принц ще се появи под прозореца ми и с роза в ръка ще ми изпее (ако няма талант поне изрецитира) нещо романтично и живота ми ще тръгне като песен на … щях да кажа Джъстин Бийбър, но не съм сигурна дали той пее песни за щастлива и вечна любов.

Но ми се иска. Не е хубаво изречение да се започва така, но обстоятелствата го изискват. Не вярвам, но от сърце ми се иска. Ей така просто за разнообразие да повярвам, че там някъде (по възможност по близо до мен) съществува едно такова създание с наситено зелени очи и черна коса, което да е отредено за мен. Не ме интересува дали ще го срещна във влак или докато краде портмонето ми. Няма значение дали се казва Макс и дали ще има брат и бяло куче. Това са подробности.

Просто искам да повярвам! Да повярвам, че на белия свят все пак се е пръкнал и той. Онзи, който не остави на мира нито мен, нито моите сънища. Онзи, който вече шест години търпя да се появява само тогава, когато тъкмо е бил забравен. Онзи, който искам да съществува, но вече нямам надежда за това...

Джебчията

Стоях пред вестникарската будка и се чудех за какво съм дошла. Трябваше да вървя на лекции и все пак се спрях. Търсех нещо определено, но все още не се сещах какво точно. Жената зад щанда започна да се изнервя и потропваше с пръсти доста дразнещо. В главата ми, обаче, не изникваше единствено, това заради което съм дошла. Мислех за всичко друго, но не и за това. Тогава от устата ми излезе името на някакво списание, което никога не бях купувала. Нямам никаква идея, защо казах това вместо да си тръгна, но нещо ме караше да стоя на това място.
Жената направи някаква физиономия, която казваше "Точно това ли!" и се гмурна някъде под щанда. Точно тогава усетих присъствието на някого. Обърнах се и видях мъжко лице, прекалено близо до мен. Мъжа беше леко приведен, защото беше много по висок. Стоеше и се усмихваше глупаво, а в дясната си ръка държеше странен на вид бастун. Не изглеждаше да го ползва, но аз пък какво разбирам.
На пръв поглед мъжа беше доста привлекателен. Не повече от една-две години по възрастен от мен, с изключително наситено зелени очи и тъмна щръкнала коса. Не беше странен самия той, а по скоро погледа му. В очите му се забелязваше странен ... хм, трудно е за определение, но може би ... да го наречем пламък. А най-озадачаващата част беше, че ме гледаше в очите. Никой не ме гледа в очите. Още от малка бях свикнала да вярвам, че носа, ушите и устата ми са много по-интересни от очите. Така и не разбрах защо, но това си остана неоспорим факт.
Непознатия ми се усмихна още веднъж ... и направи грешката да погледне някъде зад мен. Докато се завъртах усетих някакво странно дръпване в рамото, на което висеше чантата ми. Другия мъж зад мен се уплаши и хукна по тротоара с портмонето ми и остави зеленоокия с мен. Не знаех къде се намирам (случвало ми се е и друг пък, когато се ядосам да не осъзнавам какво точно правя). Настъпих го здравата, грабнах бастуна и го ударих доста силно с него, през рамото. Онзи, несъзнаващ още, какво точно се случва ме погледна учудено.
По принцип съм доста спокоен човек, но в такива моменти съм агресивна, с главно А. Мисля, че го осъзнах някъде към 3-4 клас, когато едно момче ми открадна моливника и аз едва не му счупих палеца на ръката от огъване. От тогава много внимавам на кого и за какво се ядосвам, но тези двамата ме изненадаха. Не мислех за нищо друго, освен това да причиня болка на красавеца.
Добре, че по улиците нямаше никой, защото сигурно гледката на момиче, налагащо два пъти по едър от нея мъж, с бастун по гърба би била №1 във всички класации на смешни видео клипове за всички времена. Докато го ... биех виках нещо и чак по късно осъзнах, че го проклинам и го карам да ми върне нещата. Тогава той реши да ми избяга, но за негово съжаление, аз също бягах доста бързо и тръгнах след него. Тайно се надявах този бастун да му потрябва скоро. Бях готова да чупя кости.
Стигнах ме до близкия подлез и той скочи надолу по стъпалата, но стъпи на нещо и падна. Стана ми смешно и осъзнах какво се опитвам да правя. Боже, кога бях станала толкова кръвожадна. Пуснах "оръжието" си и се спуснах да му помагам да се изправи. Щом му помогнах да седне на стъпалата и двамата погледнахме в какво се беше спънал. Оказа се моето портмоне. Когато го отворих открих, че не липсва нищо, дори стотинка!
Погледнах зеленоокия и му се усмихнах извинително.
- Явно твоя приятел е загрижен за теб, но като се замисля как те остави сам си мисля, че явно не сте чак толкова близки.
Мъжа се изправи бавно и се отправи на горе по стълбите.
- Хей, къде си мислиш, че отиваш! Ти идваш с мен. - Той ме погледна въпросително и отново се опита да си тръгне. - А, не така! Ти ще ме изпратиш. Поне това ми дължиш след това, което се опита да направиш.
- Моля! Ти се опита да ме убиеш ...
- И все пак бъди кавалер. - прекъснах го аз.
Без да го увещавам още, просто го хванах под ръка и го поведох към корпуса, в който имах лекции. Мълчахме през краткия път до там, но когато стигнахме спрях и се обърнах към него.
- Очаквам те довечера в 6,30 точно тук да ме чакаш. - Видях учудения му поглед, усмихнах се и добавих. - Поне това ми дължиш след днешното фиаско.
Той се усмихна и онези зелени пламъчета отново се разгоряха. Тръгна по тротоара безмълвен, но знаех че в уречения час, той ще ме чака.

Към края

Burn it up

Обещавам няма да паля нищо! Просто далечен спомен се върна с трясък в главата ми.
Помня салона в училище и задуха около нас. Помня дори танца, които учехме за училищното тържество. Боже! Минали са 6-7 години и въпреки това всичко е толкова ясно. Ясно различавам и "хореографката" ни и нямам никаква идея как е минало само празненство.

Все пак поздрав. Може и някой друг така като мен да се сети за нещо приятно и забравено отдавна.

R Kelly - Burn it up

Подранил

Ето един малко известен факт: Никога, ама никога и никой не ми е подарявал цвете за 8 март. Пари - давали са ми, подаръци - също. Но цветето е друга работа. Като се замисля единствените цветя (освен тези за бала), които съм получавала бяха на миналия ми рожден ден (една много красива самотна роза) и един невероятно голям букет от дядо ми.

Затова днес, макар и ден по-рано, като изненада от небето падна едно ангелче облечено в розово, което ми подари една роза. Само за мен.(И имам предвид тази на ръката:)

За екзотичния 3 март

Първо Честит 3 март българи! Надявам се предстоящата година да бъде малко по-патриотична от предишната, въпреки че българското у мен тихо надава гласче и ме кара да се съмнявам жестоко в предположението си.
Би трябвало да сме българи всеки един ден от годината, а не само да една дата (която всъщност е била на 19.02, но със смяната на календара става 03.03). Аз живея в България, дишам в България, храня се в България, разхождам се в България и уча в България. Защо да я почитам само на един ден!? Не си заслужава да хабя останалите 365 дни, правейки се че не е така. Затова и денят не трябва да е различен.
Днес просто не е нещо особено. Станах по обед (както винаги), отидох до автогарата (според плана от вчера) и прекарах половин час на слънце и вятър, правейки компания на една колежка, после отидох до магазин от голяма верига, от които си купих саксии и семена, а накрая влязох и в супермаркета, от където се сдобих с вечеря и кокосов орех.
После посадих петуниите в двете сандъчета, пробих кокосовия орех, изпих сока и тряснах черупката в пода, където се разби и остана само вкусната сърцевина.
Сега се дрогирам с домашни кокосови стърготини и чувствам стомаха ми тежък като наковалня, но продължавам да се тъпча с бялото чудо.
Ето това е моята представа за 3 март. Все още мога да се предвижа до стария град и да гледам "Звук и Светлина", но се чудя колко още хора са решили да го направят!? Може би не само очакваните пришълци от Северна България, но и (като за цвят) южняци.
Е отново Честит празник и да не забравя Честит Тодоров ден!

Честит рожден ден на мен!

Да съм жива, здрава,
весела, корава.
И най-много от всичко
да се намери един богат чичко,
с завещание голямо,
и здраве разлюляно.
А после аз си обещавам
на всички да раздавам
любов, щастие, късмет
като мой собствен завет.
Сега, обаче, искам само
едно голямо, здраво рамо,
за да се подпирам
и мъничко да го обирам
Но не от парите да го отървавам,
а само любов да му давам.
Накрая за финал
и само някой да го е проспал!
игрива, палава, засмяна
да бъде новата ми смяна
в предстоящата година,
в която смятам да замина
на почивка някъде далеч
и да не чувам нищо веч
за скука, нещастие и лошотия
от хора като тия
дето много знае им устата
и не бързат много краката.

Честит рожден ден на мен! (Отново)

П.С. Искам тортаааа и отгоре да има много свещички не ония глупави цифри. Това отнема удоволствието от цялата "церемония" :D

Имаше нещо

... и все забравям какво. Май ми се налага да пия Гинко Билоба или още по-добре! да си намеря един клон и да го гризкам докато ми дойде акъла.
Имам чувството че съм забравила нещо. Нещо много важно. Като това да си забравя панталоните в къщи или пък чантата в таксито. Мъчи ме, но не помня. Нищо. Няма да е такава загуба (и продължавам да стискам палци да е така).
За настроение се настанявам по близо до печката и поглеждайки през прозореца се чудя дали ще мога да се измъкна от къщи за да отида в Търново навреме ... Да, може ида се получи ако снега спре до утре.
За финал: Един кадър от състоянието на Река Дунав от 12.02.2012г. направен по обяд при гр. Мартен. И да отбележа, че само ненормалните,лудите и аз ходим в това време да правим снимки :)

П.С. Взех Философията!!!! С 5!!! :D По щастлив човек в този момент може и да не е имало (особено като се има предвид колко подскачах като млада планинска козичка, опитваща се да стигне по-високо клонче от храста, с който се храни)

Зимна приказка

Навън наистина е като приказка. Снега продължава да трупа и не оставя под въпрос дали скоро ще спре. Просто няма такава възможност. Единственото нещо, което поставя под въпрос дали се намирам в реалността е шумотевицата точно под прозореца. Няколко гарджета се карат как точно да извадят колата си от пряспата. Явно не им е съвсем ясно, защото се опитват на практика да приложат идеите си от повече от половин час и въпреки това остават на същото място.
Снега се сипе тихо, бавно, меланхолично... Затрупва всичко. Сякаш то е толкова грозно, че няма право да бъде видяно. Розовото училище точно пред прозореца ми някак странно се откроява на фона на бялото покривало. В момента имам само огромното желание да седна на леглото и по пижама да прочета поредното любовно романче... Но, не! Съдбата е отредила да уча по философия. Макар и все още да съм по пижама (въпреки, че е 12 по обед) не мога да се излегна и да чета просто така за удоволствие. Не. Трябва да чета за никому ненужната философия. А изпита е утре. Утре в 10. Утре в 10, в 610 стая на 5-ти корпус, до който ще стигна с автобус №5.
Пак се отвличам. Не искам философия. Не искам. Ако реши да ме препитва устно ще му кажа! ( :D )
- И какво от това! Ще му кажеш и той като нищо да ти намали оценката, защото много ти знае устата. Пак ще направиш някоя простотия и отново и за пореден път ще се простиш със стипендията, защото не можеш да си държиш езика зад зъбите. Точно както предишните 4 години. - Гласа в главата ми почти крещи.
- Да, но има и възможност той да оцени искреността ми и начина по който мисля! Защо винаги трябва да ми внушаваш, че правя грешка!?
- Защото ВИНАГИ си правиш прибързани и грешни изводи, освен това ...
И така спора в главата ми продължава до безкрай.

Единствено приложение

Ако някъде там има рай, то със сигурност тези страници щяха да са само мираж, сън, химера ... и когато отвориш очи вместо да се налага да ги четеш за стотен път, щеше да откриеш, че те не съществуват.

Единственото приложение на лекциите по философия е ... да стоят прави докато гледам някой филм. Оказа се, че да си в сесия е точно като онзи виц за студента натикан в клетката на слоновете, които от скука започнал да брои решетките. Не не си броя решетките. Започнах да си почиствам компютъра, после стаята и гардероба, а вече обмислям да измия и прозорците. Оказва се, обаче, че и така ще науча повече, отколкото ако четях. Не се шегувам! Учебника е написан като за доктори по философия и сякаш и не е предназначен за първокурсници по специалност нямаща абсолютно нищо общо с предмета.
Искам да разбера защо за бога всички тея хора (имам предвид Кант, Хегел, Сартр, Сократ, Пирон, Спиноза, Бейкън, Паскал, Монтен, Платон, Лок ... и така до безкрай) са се хванали с тая работа да философстват и толкова много си харесвали труда, та чак го запазили като изписали тонове хартия, която за мое огромно нещастие е успяла да стигне до наши дни почти напълно непокътната.
Въпреки, че с помощта на няколко умни глави и допълнителни материали успяхме да сведем учебника от 440 страници до нищожните 5, пак е много.
Мисля, че се отчаях след следното изречение: „Що се отнася до диалогичния смисъл на диалектиката, той трябва напълно да се еманципира от отделни софистични форми на изразяване и да се изведе от отражението на сходство-съвпадение или разлика-несъвместимост между обектите.“ Лошото е че то се намира още във вторият абзац на първата тема. Да е жив и здрав проф. Андреев, ама да помисли малко! Все пак сега го уча, не го завършвам, я! Това, за бога, е въведението в учебника, а не разгара на някоя от последните теми.
Явно ще се простя със стипендията още преди да си помисля за нея. Жалко вече я бях „сместила“ в бюджета за следващите 6 месеца. Както и да е. Не може все пак да живееш като студент в чужд град и все пак нещо да не ти куца.

За "самостоятелните" и "справящите" се сами ... Наздраве!

Днес станах в 09:35. Доста рано за моя стандарт от 12:30 :D Е, какво да направя, поспалива съм! Сигурно и затова главата ми се опитва да ме цепи. Нищо, ще преживея и чуковете, които се опитват да счупят черепа ми.
Станах аз и се замислих ... Дали да отида с колежката до центъра или да остана!? Докато се надигах от леглото реших. Явно двучасовата обиколка от вчера си е казала думата и краката ме болят. Ще се стой в общежитието. А то поне да имаше какво да се прави! Все още обмислям дали да не се обадя по скайпа на баба ми. Поне и двете да скучаем заедно.
Добре, имам въпрос! Защо, за бога, всички "печени" (според тях) студенти, хващат всяко възможно превозно средство възможно най-бързо и заминава при мама и тати веднага след лекциите. Уж не се понасяли, уж вече не траели да им казват какво да правят, уж вече били големи и можели сами да се справят в живота, а първата им работа всяка божа седмица е да се върнат вкъщи! Е това не го разбирам! Или имам проблеми с възприемането или няма логика. Интересното е че никога до сега не съм имала проблеми с възприемането ... Тенденцията да се връщаш в "гнездото на осите" (майка ми, баща ми не се сърдете :D ) обаче не е само мода в Търново. От всички градове и селца в неделя има наплив на "Туристи". Само да не се оплакват от БДЖ-то, защото аз празен влак не съм виждала, пък и не съм чувала за такъв никога. Потока е толкова голям, че често хората се чудят къде да седнат и стоят в коридора.Е, не това беше темата. Просто ... хм, писмено изразявах изумлението си от иначе така "самостоятелните" и "справящи" се сами студенти.
За общежитие като моето (т.е. не чак толкова голямо както в представите на хората) това повече от половината му обитатели да напуснат "килиите" си е като великото преселение на народите през 4-7 в. Четвъртък, петък и събота са толкова умрели дни, че сигурно чувам как гълъбчетата гукат на покрива 4 етажа над мен. Ето ти студентски живот! За първи път наистина далеч от контролния пакет "Родителско тяло" и все пак всяка минута е отделена или на разговори мястото, което си напуснал или за мисли за него или поне на път за там.
Жалко е да видиш, че бъдещите отговорни единици на България тичат при мама и татко в края на всяка седмица и плачейки до полите им и ядейки топлите им манджички ще управляват и без това затъналата до гуша Майка България. На Ви майки и бащи! Оплаквайте се че няма да доживеете до пенсия, защото още ще вдигат пенсионната възраст, именно защото точно Вие не отгледахте отговорните и способни хора, които да се грижат за Вас на старини.

Зайо Байо срещнал една загубена душа ...

Казва се Чарли и е подарък от колежките за именният ми ден. Пухкав е, не спори и постоянно ме гушка. За последните 24 часа не съм се отделяла от него. Получава се нещо като връзка с .... плюшено зайче. Типично в мой стил. Но така е по-лесно.
Както и да е. Не затова пиша. Всъщност реших да пиша защото не мога да пиша. Практически мога, но нещо все ме спира. Не е от вдъхновението - всичко около мен е достатъчно ново и същевременно достатъчно познато за да мога да го изразя черно на бяло. Не е и от това, че не се сещам. Напротив! През последния месец сядах пред компютъра поне 31 пъти. Явно има нещо друго, нещо непознато, нещо обвито в мъгла. Смятам, обаче, да го оставя такова. Не искам да знам защо. Живота винаги е бил по интересен заедно със своите чудатости, забулени в мъгла. Нека поне тази невзрачна и почти безлична част от живота ми си остане там в ъгъла, да се крие от света. И на нея ще ѝ дойде времето както и на гласа ми.
Ето нещо, което повечето ми познати и приятели не вярват. Преди не обичах да говоря. Знам, дори звучи неадекватно да се закачи такава табелка на врата ми. Аз ... Да не говоря!!!? Това е невъзможно... и все пак аз съм дете на мислите си. Всеки свободен момент отделям на тях. Не спя по цели нощи блъскайки си главата в стената. Цели дни минават пред очите ми за минути и все пак ... нещо ми липсва.
Не, не е плюшено зайче. Вече не. Не е и шумна компания, не ми липсват усмивки, приятели, вълшебни сънища, откачено семейство, необмислени постъпки, жалки опити за пеене или дори безбрежно въображение. Всичко това го имам. Липсва ми само някой на когото да се опра. Трябва ми един единствен човек, който ще ми помогне да се отърва от товара. Искам да плача и все пак да има някой на когото наистина ще му пука. Разбирам, че има такива хора. Семейството ми може и да е много откачено, но пък ме подкрепя дори и там където не искам. Имам приятели, които ще направят всичко, за да се опитат да ми помогнат, но те просто не разбират.
Искам просто да плача. Не знам защо. Просто така. Искам да си излея всичко, но просто няма какво да се излива. Имам нужда от някой с голямо рамо и кутия носни кърпички, които няма да пита и все пак ще слуша. Ще се пита да ме успокой и все пак ще ме остави да плача, докато аз пожелая да спра. Искам просто една ръка, която да милва гърба ми и да повтаря непрестанно, че всичко е наред.
Писна ми от това всеки пък това да съм аз. Не искам да знам нищо за проблемите на възрастните. За Бога! Та аз съм само на 20, а мога пълноценно да заместя работеща самотна майка на 2 деца, без собствено жилище и роднини. Понякога се и чувствам така. Сякаш света ме изпива и аз искам да плача. Ей така просто, защото ми се плаче. Жалко е само това, че за тази работа се наема Чарли. Май това име наистина му отива ...