Кошмар = не ми се мисли

Да пак за сънища ще говоря.

Съжалявам. Просто снощи се случи нещо много странно. Сънувах кошмар. Аз не сънувам кошмари. Всъщност моята идея за кошмар не е просто нещо страшно, защото по представите на хората зомбита и динозаври нещо лошо. По скоро чувството, което усетих беше… смразяващо.

Имаше зомбита (не не съм гледала „Заразно зло“ … скоро) и всички бяха познати. Преподаватели, приятели, студенти от общежитията (познати и непознати). Всички с грозна бяла пяна засъхнала около устата. Докато вървях по улицата те се обръщаха към мен. Само гледаха. Погледите им ме пронизваха. Професорката ми по информатика вървеше срещу мен. После се разминахме и тя просто ме отмина. Вървеше си бавно в някаква неизвестна посока и тъкмо, когато беше най-близо, се обърна и ме погледна. През цялото време се чувствах странно и леко настръхнала, но когато тези две воднисто сини очи ме пронизаха наистина се изплаших.

Падала съм много здраво, гонило ме е куче, хапало ме е куче, удряла съм си главата, влизала съм в тесни пространства, падала съм по стълби (и не говоря за последното ми падане от второто стъпало), падала съм от колело, катастрофирала съм, но никога не съм изпитвала по-голям страх. Предполагам някаква реакция на тялото е точно тук да се събудиш. Аз наистина се събудих и като типичен представител на родата пак заспах.

Съквартирантките ми ме следваха, децата в някаква детска градина играеха на някаква катерушка, в някаква аптека жени с бели мантии се въртяха в кръг и събаряха картонените кутийки по пода. Този път те ме преследваха. Не бързаха, вървяха бавно, сякаш знаеха, че няма къде да отида. Влязох в някаква сграда и видях телата по пода. Някои бяха с прегризани гърла, други с откъснати крайници. Не от тях се отвратих, а от очите. Всички бяха вперени в мен и наблюдаваха. Тръпки ме побиха и отново се събудих.

Трябваше да заспя отново. Беше 3 среднощ, а имах лекции от 8. Сънят не идваше и се замислих. Нищо хубаво не вещае да сънувам два поредни пъти кошмари. Първия път, когато ми се случи три вечери под ред сънувах избухваща атомна централа. Малко след това прабаба ми почина. Миналата пролет отново. Три поредни нощи. Три пъти не успях да спра машините и централата избухна. Полето около мен се разлюлява, хората с бели престилки изчезват и виждам облака с форма на гъба да се насочва към небето. Нищо хубаво не следва след кошмар. Тогава го усетих. 03.03 посреднощ, на другия край на България става земетресение. Помислих си, че съм си внушила. Случва се. Днес обаче новините казват друго. 5,8 по Рихтер. Мразя кошмарите си. Винаги, когато сънувам нещо лошо, наистина става нещо лошо.