Джебчията

Стоях пред вестникарската будка и се чудех за какво съм дошла. Трябваше да вървя на лекции и все пак се спрях. Търсех нещо определено, но все още не се сещах какво точно. Жената зад щанда започна да се изнервя и потропваше с пръсти доста дразнещо. В главата ми, обаче, не изникваше единствено, това заради което съм дошла. Мислех за всичко друго, но не и за това. Тогава от устата ми излезе името на някакво списание, което никога не бях купувала. Нямам никаква идея, защо казах това вместо да си тръгна, но нещо ме караше да стоя на това място.
Жената направи някаква физиономия, която казваше "Точно това ли!" и се гмурна някъде под щанда. Точно тогава усетих присъствието на някого. Обърнах се и видях мъжко лице, прекалено близо до мен. Мъжа беше леко приведен, защото беше много по висок. Стоеше и се усмихваше глупаво, а в дясната си ръка държеше странен на вид бастун. Не изглеждаше да го ползва, но аз пък какво разбирам.
На пръв поглед мъжа беше доста привлекателен. Не повече от една-две години по възрастен от мен, с изключително наситено зелени очи и тъмна щръкнала коса. Не беше странен самия той, а по скоро погледа му. В очите му се забелязваше странен ... хм, трудно е за определение, но може би ... да го наречем пламък. А най-озадачаващата част беше, че ме гледаше в очите. Никой не ме гледа в очите. Още от малка бях свикнала да вярвам, че носа, ушите и устата ми са много по-интересни от очите. Така и не разбрах защо, но това си остана неоспорим факт.
Непознатия ми се усмихна още веднъж ... и направи грешката да погледне някъде зад мен. Докато се завъртах усетих някакво странно дръпване в рамото, на което висеше чантата ми. Другия мъж зад мен се уплаши и хукна по тротоара с портмонето ми и остави зеленоокия с мен. Не знаех къде се намирам (случвало ми се е и друг пък, когато се ядосам да не осъзнавам какво точно правя). Настъпих го здравата, грабнах бастуна и го ударих доста силно с него, през рамото. Онзи, несъзнаващ още, какво точно се случва ме погледна учудено.
По принцип съм доста спокоен човек, но в такива моменти съм агресивна, с главно А. Мисля, че го осъзнах някъде към 3-4 клас, когато едно момче ми открадна моливника и аз едва не му счупих палеца на ръката от огъване. От тогава много внимавам на кого и за какво се ядосвам, но тези двамата ме изненадаха. Не мислех за нищо друго, освен това да причиня болка на красавеца.
Добре, че по улиците нямаше никой, защото сигурно гледката на момиче, налагащо два пъти по едър от нея мъж, с бастун по гърба би била №1 във всички класации на смешни видео клипове за всички времена. Докато го ... биех виках нещо и чак по късно осъзнах, че го проклинам и го карам да ми върне нещата. Тогава той реши да ми избяга, но за негово съжаление, аз също бягах доста бързо и тръгнах след него. Тайно се надявах този бастун да му потрябва скоро. Бях готова да чупя кости.
Стигнах ме до близкия подлез и той скочи надолу по стъпалата, но стъпи на нещо и падна. Стана ми смешно и осъзнах какво се опитвам да правя. Боже, кога бях станала толкова кръвожадна. Пуснах "оръжието" си и се спуснах да му помагам да се изправи. Щом му помогнах да седне на стъпалата и двамата погледнахме в какво се беше спънал. Оказа се моето портмоне. Когато го отворих открих, че не липсва нищо, дори стотинка!
Погледнах зеленоокия и му се усмихнах извинително.
- Явно твоя приятел е загрижен за теб, но като се замисля как те остави сам си мисля, че явно не сте чак толкова близки.
Мъжа се изправи бавно и се отправи на горе по стълбите.
- Хей, къде си мислиш, че отиваш! Ти идваш с мен. - Той ме погледна въпросително и отново се опита да си тръгне. - А, не така! Ти ще ме изпратиш. Поне това ми дължиш след това, което се опита да направиш.
- Моля! Ти се опита да ме убиеш ...
- И все пак бъди кавалер. - прекъснах го аз.
Без да го увещавам още, просто го хванах под ръка и го поведох към корпуса, в който имах лекции. Мълчахме през краткия път до там, но когато стигнахме спрях и се обърнах към него.
- Очаквам те довечера в 6,30 точно тук да ме чакаш. - Видях учудения му поглед, усмихнах се и добавих. - Поне това ми дължиш след днешното фиаско.
Той се усмихна и онези зелени пламъчета отново се разгоряха. Тръгна по тротоара безмълвен, но знаех че в уречения час, той ще ме чака.

Към края