Някъде там ли си или не съществуваш!?

Ако сънищата наистина са спомени от друг живот, то тогава моят е бил изключително интересен и може би на друга планета.

Сънувала съм всичко. От гонещи ме тиранозаври до това, че зашивам маншетите на мантията на Хари Потър. Плакала съм, летяла съм, спасявала съм оцелели след самолетна катастрофа (в задния двор на къщата), готвила съм, строила съм (тоалетна :), била съм засипвана в тунел под земята, карала съм колело и кола, боядисвала съм косата си ярко червена, играла съм шах на погребение, убивала съм зомбита, пътувала съм със самолет, гонила съм Оптимус Прайм (говоря за онзи готиния камион от Трансформърс), плувала съм с Мехмед от „Перла“ (гледала съм точно един епизод от тоя сериал, ама на! точно това съм намерила да сънувам), виждала съм дори Хана Монтана вампирът. За Бога та веднъж сънувах, че Етна е избухнала и аз се крия под хавлиен халат от лавата. Въображението ми явно е неизмеримо голямо, но аз имам един проблем. Вече шеста година сънувам един и същ човек отново и отново.

Понякога си мисля, че си въобразявам, че личността е различна, но когато се събудя помня само части от описанието и въображението ми си допълва дупките като то си знае, но … не съм сигурна. Когато заспя и видя този образ … тези очи … знам, че го познавам. Тоест, не на истина. Иначе сега нямаше да съм тук и да бръщолевя безспир.

Съквартирантките ми бяха очаровани от идеята да сънуваш някого толкова дълго. Твърдо са убедени, че някой ден ще го срещна. И аз мислех така в началото, но след време започнах да се отчайвам. Те все още са във фазата „Знам, че съществуваш и знам, че ще ме намериш“. В тъмнокосите им главици идеята за „точния“ човек е все още на дневен ред.

Аз се отказах. Отказах се да чакам, отказах се да търся, да се оглеждам, да внимавам. Това лице сякаш не съществува. Не съм чак толкова отчаяна романтичка, за да си въобразявам, че един ден моят принц ще се появи под прозореца ми и с роза в ръка ще ми изпее (ако няма талант поне изрецитира) нещо романтично и живота ми ще тръгне като песен на … щях да кажа Джъстин Бийбър, но не съм сигурна дали той пее песни за щастлива и вечна любов.

Но ми се иска. Не е хубаво изречение да се започва така, но обстоятелствата го изискват. Не вярвам, но от сърце ми се иска. Ей така просто за разнообразие да повярвам, че там някъде (по възможност по близо до мен) съществува едно такова създание с наситено зелени очи и черна коса, което да е отредено за мен. Не ме интересува дали ще го срещна във влак или докато краде портмонето ми. Няма значение дали се казва Макс и дали ще има брат и бяло куче. Това са подробности.

Просто искам да повярвам! Да повярвам, че на белия свят все пак се е пръкнал и той. Онзи, който не остави на мира нито мен, нито моите сънища. Онзи, който вече шест години търпя да се появява само тогава, когато тъкмо е бил забравен. Онзи, който искам да съществува, но вече нямам надежда за това...