Един

Вървях сравнително бързо. Отново закъснявах за автобуса, а не ми се чакаше още час на спирката. На всеки две крачки ускорявах темпото, но нещо все ме спираше. Нощта ... пресилено ще е да кажа, че беше нощ. Наистина, беше тъмно, но пък градския часовник показваше 5.47. В ушите ми кънтеше Simple Plan, после се намеси и Джъстин Бийбър, а накрая за цвят и Кейти Пери.
Всъщност градския площад не е чак толкова дълъг, колкото излиза от описанието ми, но обстановката те кара да забравяш накъде си тръгнал. Коледната украса е светната. Малките дървени къщички по виенски модел отново са наредени в една дълга и стройна редица и магазинерите от вътре приканват със стоките си. Бонбони, шапки, гирлянди, халва, мед от парка около Русенски Лом, еленски рогца, наушници, шалчета, ръкавици във всякакви модели и цветове, лули и дори тарабка с наточени ножове. Всичко това чака да бъде купено и подарено.
А хора не липсват. Хладния северен вятър не е толкова силен както преди няколко дни и всички са излезли да се порадват на празничния базар. Тук там се срещат забързани мъже и жени. Те са онези, които се връщат от работа, те са онези, които нямат търпение да се върнат вкъщи при семействата си.
Но тези хора са малко. Тълпата върви бавно и протяжно, спира се, оглежда, мери, избира, тръгва, отново се спира и процеса продължава от единия край на площада до другия. Едни просто губят време до предстоящия концерт в театъра, други са запленени от красивите коледни играчки, трети просто убиват време до вечерната емисия новини. Стари, млади, деца, старци, жени, мъже, влюбени, разлюбени,ученици, работещи ... всички са там.
А аз бързам за автобуса. Или пък не! Мога да хвана следващия, мога да изчакам в кипящия град в града. Мога да разглеждам докато се наситя на светлинки и блестящи предмети. Мога да остана така още дълго.
Мъглата едва забелязваща се преди малко става все по-гъста. Края на площада започва да се замъглява. Поредния порив на вятъра ме блъсва в лицето. Водните капки се оцветяват от мигащите цветни лампички. Всичко изглежда магическо. Отново поглеждам градския часовник. 5.50. ХА! Само 3 минути. Едно дете врещи и дърпа майка си за близалка или поне за един от онези предизвикателни руски бонбони с пълнеж.
Отминавам бавно. Влизам в малката пресечка в дясно. Тъмна и глуха за сравнение с врящия и кипящ площад. Вървя. Сядам на спирката. Качвам се на автобуса. Прибирам се у дома. И знаете ли какво!? Този свят остава зад мен. Сякаш не е съществувал, сякаш не е оставил нищо в мен. Този блещукащо-цветен свят живее някъде там отвъд тъмната уличка и спирката, отвъд автобуса и стените на дома ми. Този свят ще остане там докато не намеря сили да го посетя отново. И защо не още утре сутринта ...