Бях пристигнала по-рано на гарата и се налагаше да чакам докато дойде влака. Исках да се прибера възможно най-бързо и да забравя всичко. Съквартирантката ми ме побъркваше като постоянно носеше момчета в стаята ни, хазяйката днес за четвърти път ми напомни, че като се върна трябва да ѝ дам наема, а и наближаваше важен изпит. Трябваше да се откъсна поне за малко от тази неразбория. Не че като се приберях в къщи щеше да е по-различно. Братята ми щяха да започнат да ме разпитват, баща ми да сумти шумно, а майка ми да ми опява колко съм далече и колко рядко ѝ се обаждам. За мен нямаше спокойно място на света. Всички кътчета бяха заети.
В далечината се чуваше тропота на колелата. Всички чакащи пътници се приближиха към перона и зачакаха влака да се появи из зад завоя. Ето го и него. Червения локомотив се носеше по релсите и бавно намаляше скоростта. Когато спря от вратите се изсипа толкова народ колкото се опитваше да се качи. Мъчно се провирах през тесните вагони с големият си куфар, но се налагаше да го правя, защото възпълна жена зад мен постоянно недоволстваше, колко туткави могат да бъдат младите хора. За да се отърва от опашката си, влязох в първото празно купе, което видях. Вдигнах куфара над главата си и зачаках влака да тръгне. На гарата обаче имаше още пътници и явно пак щяхме да тръгнем със закъснение.
- Здравей.
- Ъъъ, здрасти. - На вратата стоеше момче и гледаше малко глупаво към мен. На лицето му грееше огромна усмивка и белите му зъби блещукаха на светлината.
- Може ли да остана с теб? Няма други празни купета, а в съседното една жена се оплаква от влаковете. Чудя се защо ли не е тръгнала в автобус!?
- Да, разбира се че може. - Пък и как бих могла да го спра след като вече се беше настанил.
Следващия половин час и двамата прекарахме в тайно наблюдаване. Аз му хвърлях погледи от време на време, а той извръщаше очи и се правеше че гледа пред прозореца, когато се засичахме. Познавах го по външен вид. Съквартирантката ми беше излизала с негов приятел и двамата много искаха да ни съберат на едно място, но винаги нещо се случваше и някой отсъстваше от "сбирката". Лия - съквартирантката ми, ми го беше показала един следобед, докато минаваше под прозореца ни. После тя се раздели с приятеля си и плановете ѝ пропаднаха.
Времето минаваше бавно и от случайно хвърлени погледи преминахме, на Усмивки, а накрая вече говорехме свободно.
- Аз имам по-голяма сестра, но разликата ни е дванадесет години и винаги съм чувствал, че съм единствено дете. А ти?
- Двама братя. По-голям и по-малък. И двамата се правят на мои защитници, но само за пред момичетата. Винаги са ме използвали като средство да "доставка" на нови приятелки.
- Защо не сме се засичали до сега?
- Всъщност щяхме, ако поне веднъж бяхме отишли на някоя от срещите на Ник и Лия, които бяха така любезни да ни канят всеки божи път, когато излизаха.
- Значи ти си тази Лора, за която Лия толкова много говореше. Да знаеш доста комплименти получи и честно казано всичките си ги заслужаваш.
Май започнах да се изчервявам. Това само по себе си беше достатъчен комплимент. Познавах Лия и знаеш какви глупости може да наговори за някого само за да изпълни целта си.
- Благодаря. Жалко е наистина, че не сме се срещали по-рано.
Продължавахме да говорим и говорим, а времето, което ни оставаше заедно се скъсяваше неимоверно много. Не исках да спира. Нито влака, нито разговора, нито тишината. Въпреки, че се намирахме в купето, въпреки постоянното обикаляне на пътниците назад-напред и отварянето на вратата, ние винаги оставахме сами. Човекът пред мен ми беше позволил да вляза в неговото тихо кътче. Там нямаше контрольори, билети, изпити, братя, съквартирантки и хазяйки. Всичко, което можех да видя беше тишина и спокойствие.
Още две гари. Още две гари и щяхме да се разделим. Тишината щеше да изчезне, а приятния разговор да се стопи в суматохата. Още една гара. Още една гара и момчето до мен щеше отново да се превърне в този, с когото никога не успях да се запозная, просто силует преминаващ под прозореца.
Влака започна да забавя ход. Скоро спря и двамата слязохме. Той тръгна на дясно, аз на ляво. Вървях бавно към стоянката за такситата. Щях да хвана първото и да се върна у дома, където щях да прекарам двата почивни дни със семейството си. Някой би си казал, че водя невероятно скучен социален живот, но щом веднъж свикнеш, нищо вече не може да ти направи впечатление.
- Лора, чакай. - Зад мен се чу вик и за се обърнах. Той идваше към мен с бързи стъпки. - Чакай, не успях да взема номера ти. Ще ми го дадеш ли!? Много бих се радвал, ако някой път излезем да се видим отново, когато си свободна. - Дадох му номера си малко по обнадеждена, но почти сигурна, че никога няма да се обади.
Тръгнах отново към такситата. Слънцето вече залязваше и на мен ми се прибираше. Тъкмо отварях вратата на автомобила, когато телефона ми иззвъня от джоба. Вдигнах бързо и казах:
- Идвам си скоро, влака закъсня, не се притеснявай. - Очаквах майка ми вече поне три пъти да ми е звъннала да ме пита какво става и защо още не съм се прибрала. Гласа от другата страна, обаче, не беше нейния.
- Свободна ли си? Надявах се да отложиш още малко прибирането. Дано не са ти нужни много увещания, за да се убедиш, че това е най-доброто решение.
Обърнах се и на десетина крачки зад мен го видях с телефон в ръка и огромна усмивка на лицето.
- Мисля, че мога да се обадя, че ще закъснея още малко.
Супер.Прекрасно!
ОтговорИзтриване