Не ми се е случвало да пиша просто ей така от много отдавна. Май станах твърде заета и може би прекалено отвеяна. Хората казват, че живота буквално завъртал хората в водовъртежа си и те нямали време да правят, това което харесват. Никога не съм вярвала в това. И все още не вярвам. Винаги съм бягала от този вид клишета, защото вярвам, че за да попаднеш в такъв вид водовъртеж трябва сам да се оставиш на течението. Така е по лесно.
и все пак явно се отказах. Може би ръцете ме заболяха да плувам, може би просто се отказах, я от мързел, я от скука. Да, да се бориш е скучно и често самотно занимание. Та кой друг просто така би оставил нормалното си спокойно ежедневие, за да се впусне в непознати води. Май не чак толкова много хора биха изоставили сигурността.
Ето точно в момента пред мен стои една личност, на която честно казано се възхищавам. Той е е просто нестандартен, той е себе си. Често мълчалив и сякаш напълно незабележим, но всъщност изпъка повече от всички други. (Тук трябва да отбележа, че трябва да го видите без тениска, за да разберете за какво говоря.) Въпреки мускулатурата, сините очи и светлата коса, той е изключително нестандартен.
Това е само един пример за нещо, иначе превърнато в клише, което се е откъснало и върви по свой собствен път. Цепи вълните и изобщо не му пука дали ще си намокри косата или ще попадне в плитчина.
Понякога и на мен ми се иска да приличам на него. Усещам, че често се всушвам в хорското мнение и забравям за своето. Забравям, че и аз имам глава на раменете и мога да реша дали да продължа да отглеждам коса с прическа тип Птиче гнездо или не (въпреки, че този въпрос никога не е стоял на дневен ред).
Това е. Опитвам се да бъда това, което не съм. А трябва ли!?