История без край

Стоях приведена над ниската масичка и гледах фееричната тъкан пред себе си със странен примес от погнуса и възхищение. Работех като наръчник в една шивашка фирма за лятото, а през есента щях да се преместя и да уча в университет. Чакането на резултатите за приема убиваше. Всичко ставаше толкова бавно и протяжно. Подаването на документите, чакането на класиранията, записването. Цялата работа си беше просто губене на време, но нямах избор, трябваше да мина по стандартната процедура.За да избегна напрежението от очакването си намерих и тази работа. Просто трябваше да стоя и да махам конците от готовите дрехи с една малка клъцка. Нито беше трудно, нито беше лесно. Все пак осемчасовото взиране в плата и безформените дрехи не е най-приятното и развличащо нещо на света.
Този ден трябваше да оглеждам поредната партида от грозно блатно-зелени блузки на дребни цветчета, направени от хлъзгава и прозрачна материя. Всичко ми се размиваше, а очите ми кой знае защо сълзяха. Мястото, на което се намирах, беше най-стратегическото в целия цех. Виждаше се абсолютно всичко, както вън през прозорците и вратата, така и из цялото помещение. Изведнъж чух вратата пред мен да се отваря. Чу се присъщото за нея скърцане на панти и хрущене на начупен метал при натискане на бравата. Не погледнах кой идва, защото през целия ден все се намираше някой, който иска да излезе "за по цигара" и се връщаше след половин час.
Аз продължавах да "чистя" грозната дреха, но някой твърдо беше решил да ми пречи. Който и да беше, той стоеше на пътя на светлината ми и затъмняваше всичко пред себе си тоест ръцете ми.
Станах, за да го скастря, но когато вдигнах поглед видях само две големи зелени очи. Следващото нещо, което помня беше, че не чувах боботенето на шевните машини, а само приглушено хихикане и две топли устни залепени за моите. Докато се осъзная какво става той просто се врътна бързо на пети и излезе от помещението, оставяйки ме само с дрехите и зяпнала уста. Най-близко стоящата шивачка ме попита през смях кой е той. Честна дума в момента си нямах ни най-малка представа, но имах намерение да разбера. Тези очи ми бяха много познати.
Пуснах бързо всичко на бялата маса и изтичах навън. На всяка цена трябваше да разбера за какво беше цялата тази работа. Когато се качих по стълбите и отворих врата не видях никого. Продължих напред по улицата, надявайки се той да е свил по една от близките преки. Оглеждах се, поглеждах във всеки вход на близкия блок, но не го виждах никъде. Когато стигнах до кръстовището се озовах на една от най-оживените улици в тази част на града. От него нямаше и следа.

* * *

Дълго се чудих как трябва да завърши историята. По-принцип обичам щастливия край, обичам да знам че любовта е възтържествувала над всичко друго и хората са щастливи. Този път, обаче, не мисля че героинята е нещастна. Напротив, тя има цел. Все пак реших да се допитам до вас.

Дали края е подходящ за това приключение?

Към края