За Септември

От къде да започна. Най-добре ще е от началото, но въпроса стои по скоро така: къде точно е началото?  Решението да дойда тук или с първата среща. Или пък дори със ставането от леглото в онзи ден. Защо не от всичко по малко …

Реших да дойда по няколко причини.

Първата от тях беше, че не исках да се връщам в къщи за трето поредно лято и да се чудя какво да правя със себе си и живота си. Не че съм стояла на едно място, но всичко е различно когато си далеч от семейството и не можеш да разчиташ на никого. Да - по трудно е, но аз исках предизвикателството на чуждото място. Липсата на приятелите, непознатите улици, новите колеги… всичко това ме привличаше като … като много силен магнит.

На второ място исках страхотно лято.  Нови запознанства, нови приключения, невиждани гледки и всякакви подобни измислени и недоизмислени феномени и явления.

После бяха парите. Като на всеки нормален студент парите никога не ми достигат. Трябват ми пари и лятната работа е едно от най-лесните начини да се сдобия с такива.

И ето го решението и на трите проблема - работа на морето! Какво толкова. Малко работа, малко веселие и на есен с нови сили започвам семестъра с позитивизма зареден през летните месеци.

Е не всичко се оказа такава приказка, но все пак в плана ме беше вместено 14-часовото работно време (10 от които на слънце) и убийствената умора, която го следваше неуморно. Въпреки всичко, цялото това преживяване почти е приключило (донякъде много се радвам) и не  съжалявам за нищо.

В началото ме местеха от обект, на обект. Всяка седмица бях на различно място с нови хора. Беше забавно признавам, но и това омръзва. Колкото и приятно да е накрая ти писва да се запознаваш с нови хора, които едва ли ще видиш повече.  В крайна сметка започнах да се оплаквам и накрая ме "закотвиха". Нещата изглеждат малко по различно разгледани в детайл, но това беше началото в общи линии.

И така в един ясен и доста горещ юнски ден се оказах, както се казва на пъпа на града. Странен израз не мислите ли!? Въпреки това подходящ за местоположението ми в дадения момент. От моята страна на дългата пешеходна алея бях само аз и няколко пейки, но за сметка на това от другата страна кипеше живот. Сериите там са доста гъсто разположени и моята контактна личност реши, че трябва да се разположи добре в новата си среда. Скоро познавах всички. Точно срещу мен беше Котката (най-скорошното му описание беше - висок, изключително слаб и брадясал или поне така го описваше майката на колежката от дясно), момичето до него … хмм нямам думи за нея освен, че ако не беше тя щях да се самоубия ритуално още първата седмица. Това беше основната група. Да, малко сме, и не бяхме само ние. Останалата част от контингента беше плаваща т.е все някой идваше и си отиваше. Ние бяхме като тримата мускетари - винаги там и винаги заедно.  При нас винаги беше забавно. Прииждаха хора от съседните сергии или просто наши познати, които имаха почивка. Децата от квартала бяха постоянно присъствие (понякога доста шумно и дразнещо, но все развличащо).

И така до началото на септември. Тогава малко по малко всички започнаха да си тръгват. Първо Котката, после част от "плаващите", едно-две деца и така докато не реших да направя списък с хората, които ще ми липсват (малко или много). Списъкът е пред мен. В настоящия час в него се намират точно 18 имена, но бройката се увеличава всеки изминал ден.

Всеки ден поне една прегръдка, поне една целувка за сбогуване, поне едно "Ще се видим следващото лято" или "Ще поддържаме връзка", което и двамата знаем, че няма да се случи.

Скоро ще дойде и моят ред. Но чудя се само едно ще има ли кой да ме целуне по бузата, да ме прегърне силно и да каже "Няма да те забравя, ще си пишем". Седя сама на стола и се чудя, а покрай мен няма никой...