Отиде си и дори не остави нищо след себе си. Дойде бавно и макар и очакван от около 9-10 месеца той донесе само самота и тъга. Премина първо бързо, стрелкаше се като рибка в аквариум, после забави темповете си и накрая (или по точно сега) едва се ниже бавно и протяжно. Този ден наистина беше почти незабележим.
Нямам предвид, че няма да го запомня, а че просто няма това няма да бъде поредният блестящ момент в паметта ми. Е имаше си и златни моменти ... и какво от това? Днес свърших работата си както трябва, изпълних една своя ,макар и маловажна (всъщност тук греша - няма маловажни мечти), мечта, завърших нещо започнато много отдавна. И какво? Бавният и протяжен ден продължава да умира. Слънцето следва своя ход, сякаш вече уморено от еднообразната гледка и просто копнее за мекото си и чисто легло. И аз го предпочитам пред мръсотията и низостта на изостаналия ни свят. Един такъв свят изпълнен с забързани лелички, сърдити чичковци, важни господиновци и наклепани с грим и други помади госпожици.
Днес на четири пъти се хванах да бързам, защото закъснявах и погледнах часа на телефона си поне милион пъти. Колко по-добре се чувствах когато не ми трябваха такива техники, за да бъда в крак с времето. Къде отиде тази епоха, в която беше напълно нормално да спреш на пътя някого и да го попиташ колко е часа? В кошчето за боклук ето къде. Ама не кое да е кошче. За нея има отделено отделно кошче. Не може просто така да изхвърлиш нещо в боклука. Вече си има контейнери за всичко! За хартия, за стъкло, за метал, за биологични отпадъци, защо да няма и за вече забравени неща.
Хайде да изхвърлим и всичките си ценности и морални задръжки там заедно с нормалното и спокойно ежедневие, щастието, вярата и много други такива "вредни" и "дребни" "безполезни" елементи от живота си.
Май официално още един ден си отиде. Време е да си вървя. Май нямате нужда от мен ... поне за сега.
Те отдавна са там, миличка...
ОтговорИзтриване