По стъпките 2?

Сигурно ви се е случвало да преживеете дежавю. Не всъщност съм 100% сигурна, че сте изживявали такова поне няколко дузини пъти. Е този път на мен ми се случи нещо малко по-различно, но с привкус на дежавю.
Връщах се аз от училище и отново се намесиха тротоарите. Все още затрупани от големите преспи те бяха почти непроходими или както обичам да казвам трябва да си цирков артист с голям коефициент на интелигентвост, за да оживееш след опита си да отидеш до кварталната бакалия, намираща се на 20 метра от входа. Беше около 19.25 и аз отново бързах за скапания автобус, който щеше да закъснее заради преспите.
Та пред мен се виеше абсолютно същата улица, която ме накара да забавя крачката си и предния път. Единствената разлика сега беше в това, че беше тъмно и високият мъж го нямаше.Тръгнах по тротоара като само вътрешно подозирах, че ще се случи нещо познато и така и стана.
След първите десетина крачки пред мен изведнъж изникна двойка държаща се за ръце. Въпреки тясната пътечка те успяваха да стоят един до друг и да се поддържат в хлъзгавия момент. И двамата облечени в черно от главата до петите се открояваха на фона на ярко белия сняг, който отразяваше уличните лампи и мръсния сив сняг избутан от снегорините буквално върху остатъка от тротоара.
Колкото и банално и изтъркано да звучи точно над светещият знак на Глобул стоеше оранжевата пълна луна и сякаш осветяваше пътя им. Казват, че за влюбения няма непреодолими препятствия, но едва когато видиш нещо подобно пред теб усещаш колко е истинско. Хванати за ръка те бяха по близко един до друг, от колкото биха били прегърнати. Връхните дрехи явно не им пречеха да се чувстват удобно.
Под ботушите на момичето се чуваше хрущенето на все още сравнително пърхавия сняг.
Студа, снега, дрехите, тесния тротоар, нищо не им пречеше да се чувстват влюбени. Нямаше значение кои върви зад тях или пред тях те просто бяха заедно, те бяха едно неразделимо цяло. Дългата до кокалчетата пола на момичето из шумя, когато се отърка в пряспата. Ето отново успяха да ме накарат да вървя бано. Просто нямаше начин да прекъсна точно тези хора, за да бързам за някъде, където няма да намеря нищо. Те просто се обичаха независимо от обстоятелствата и сигурно ще го правят още дълго.
Просто се чудех какво ли следва за тях? Явно си личеше, че не бяха повече 2 максимум 3 години по-големи от мен. Това значеше само, че живота е пред тях, но дали те щяха да останат такива каквито са сега? Дали ще го изживеят заедно или пътищата им ще се разделят и никога няма да се пресекат отново. Отговор няма да получа никога. Светофара светна зелено и аз продължих да вървя последните 15 метра с тях. Успях да се изравня и винях лицата им. Те не говорех, но се усмихваха, бяха щастливи. За тях нямаше значение какво ще се случи след 10 години, 10 дни или дори 10 час. Важното е че бяха заедно. Отново светна зелено и този път щом стигнахме от татък те продължиха напред, а аз свих на дясно към "любимата" ми спирка. Качих се в автобуса вече премръзнала и видях същите намусени физиономии както всеки ден. Тези хора не бяха като двойката отвън.
Те просто не разбираха света както трябва. За тях той беше само илюзия, нещо което не спира, само екран. За влюбените той беше нещо красиво, не само фон на който се играе, а част от пиесата, отделен актьор с отделна роля.
Ето това исках да кажа. Не знам може би просто ми хареса да виждам истината в непокворените очи на момчето и момичето, вместо лъжите на другите, които ме гледаха надменно и сякаш искаха нещо от мен. Обичам да преживявам подобни неща просто заради чувството, с което оставаш след като приключиш.
Аааа и един съвет за хората на които всичко това по-горе им се струва безсмислено. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого на когото държите никога не отказвайте. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого когото не познавате никога не отказвайте. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого когото не понасяте никога не отказвайте. Просто никога не се знае какво е намислила за вас съдбата.