По стъпките

Още щом слязох от автобуса тръгнах след един мъж. В началото той просто ми пречеше да го задмина, защото вървеше твърде бавно, а беше доста едър. Но после ... после и аз последвах неговото темпо. Бавните, отмерени стъпки не ми се нравеха, защото аз никога не вървя бавно, винаги бързам и винаги закъснявам. Но този път, макар че отново закъснявах, не продължих с бързото темпо, а се поспрях. Може би защото темпото ми бе по-спокойно, аз виждах хората около мен с някаква странна яснота.
Ето срещу мен идва момиче "увито" в онези отвратителни шалове, приличащи повече на забрадката на пра-баба ми, с която си играех като малка. До нея има жена с толкова ярко розово червило, че сигурно пчелите (ако не спяха зимен сън) щяха да я нападнат за да прибират от тях прашец. Събеседничката и пък беше с огромни слънчеви очила и ярко червени, гумени ботуши. Двете явно бяха добра компания. Хмм покрай мен мина и група ученички, най-вероятно от прогимназията, толкова обилно намазали се с фон дьо тен, че дори носовете им не стърчаха а приличаха на пъпка по средата на лицата им.
Това разбира се е още една страна на днешната мода, която не разбирам. Не знам. Може би аз съм кривата в този случай, но просто не разбирам смисъла на цялата тази работа с тежкия, в доста случай грозен грим, предназначен например за хора с проблеми с кожата. А като си помисля за умрелите зайчета, мишки и маймуни, заради техните помади ми става жал, не толкова за животните, защото вече няма какво да се направи за тях, а за самите момичета, носещи буквално тази отрова върху лицата си.
След тях минаха и техните метросексуални приятели момчета. Аз попринцип съм човек с отворен ум и без много граници, но не приемам прекалената показност на даден феномен особено ако е подобен. Та дадените момчета, личеше си от километър бяха доста добре поддържани и с изправени коси (горкия баща получил искане за пари за преса за изправяне на косата). Та дотук добре и щях да приема нещата съвсем нормално и дори без да забележа нещо различно от другите, но... И да, това е моето любимо НО! Та, те, момчетата имаха съвсен същото количество фон дьо тен по лицата си като и приятелките им, явно и молива за очи и спиралата също си делят, защото и при двата пола беше явно прекалено и с двете. И не, не си мислете, че съм паднала от гората или съм някаква олигофренка, която не използва грим. Напротив!!! У дома има такива количества гримове, че със сигурност могат а се ринат с лопата. Нооо не съм съгласна тези гримове да се използват по този по-горе указан начин. Накрая (да най-после) забелязах, че и трите момчета бяха с така изскубани вежди, че сигурно нямаше да ги видя и с телескоп насочен към лицата им.
Ето пак се разпалих на тази банална тема, но не мога да си мълча, когато видя момиче, стоящо на улицата и носещо жълт чорапогащник, черно яке, оранжеви наушници, зелена шапка и розови ръкавици. Някак не ми се връзва в цялостната картина. То и аз нямам особен вкус, но не съм чак толкова откачена.
И ето докато се усетя бях задминала двуметровия мъж, които следвах. Пак не успях да се удържа. Нищо винаги има още един опит. Накрая вече бях пристигнала до училище и вече виждах, целещите се с сняг малки деца. Да, ето още един не добре използван момент.