Някъде там ли си или не съществуваш!?

Ако сънищата наистина са спомени от друг живот, то тогава моят е бил изключително интересен и може би на друга планета.

Сънувала съм всичко. От гонещи ме тиранозаври до това, че зашивам маншетите на мантията на Хари Потър. Плакала съм, летяла съм, спасявала съм оцелели след самолетна катастрофа (в задния двор на къщата), готвила съм, строила съм (тоалетна :), била съм засипвана в тунел под земята, карала съм колело и кола, боядисвала съм косата си ярко червена, играла съм шах на погребение, убивала съм зомбита, пътувала съм със самолет, гонила съм Оптимус Прайм (говоря за онзи готиния камион от Трансформърс), плувала съм с Мехмед от „Перла“ (гледала съм точно един епизод от тоя сериал, ама на! точно това съм намерила да сънувам), виждала съм дори Хана Монтана вампирът. За Бога та веднъж сънувах, че Етна е избухнала и аз се крия под хавлиен халат от лавата. Въображението ми явно е неизмеримо голямо, но аз имам един проблем. Вече шеста година сънувам един и същ човек отново и отново.

Понякога си мисля, че си въобразявам, че личността е различна, но когато се събудя помня само части от описанието и въображението ми си допълва дупките като то си знае, но … не съм сигурна. Когато заспя и видя този образ … тези очи … знам, че го познавам. Тоест, не на истина. Иначе сега нямаше да съм тук и да бръщолевя безспир.

Съквартирантките ми бяха очаровани от идеята да сънуваш някого толкова дълго. Твърдо са убедени, че някой ден ще го срещна. И аз мислех така в началото, но след време започнах да се отчайвам. Те все още са във фазата „Знам, че съществуваш и знам, че ще ме намериш“. В тъмнокосите им главици идеята за „точния“ човек е все още на дневен ред.

Аз се отказах. Отказах се да чакам, отказах се да търся, да се оглеждам, да внимавам. Това лице сякаш не съществува. Не съм чак толкова отчаяна романтичка, за да си въобразявам, че един ден моят принц ще се появи под прозореца ми и с роза в ръка ще ми изпее (ако няма талант поне изрецитира) нещо романтично и живота ми ще тръгне като песен на … щях да кажа Джъстин Бийбър, но не съм сигурна дали той пее песни за щастлива и вечна любов.

Но ми се иска. Не е хубаво изречение да се започва така, но обстоятелствата го изискват. Не вярвам, но от сърце ми се иска. Ей така просто за разнообразие да повярвам, че там някъде (по възможност по близо до мен) съществува едно такова създание с наситено зелени очи и черна коса, което да е отредено за мен. Не ме интересува дали ще го срещна във влак или докато краде портмонето ми. Няма значение дали се казва Макс и дали ще има брат и бяло куче. Това са подробности.

Просто искам да повярвам! Да повярвам, че на белия свят все пак се е пръкнал и той. Онзи, който не остави на мира нито мен, нито моите сънища. Онзи, който вече шест години търпя да се появява само тогава, когато тъкмо е бил забравен. Онзи, който искам да съществува, но вече нямам надежда за това...

Джебчията

Стоях пред вестникарската будка и се чудех за какво съм дошла. Трябваше да вървя на лекции и все пак се спрях. Търсех нещо определено, но все още не се сещах какво точно. Жената зад щанда започна да се изнервя и потропваше с пръсти доста дразнещо. В главата ми, обаче, не изникваше единствено, това заради което съм дошла. Мислех за всичко друго, но не и за това. Тогава от устата ми излезе името на някакво списание, което никога не бях купувала. Нямам никаква идея, защо казах това вместо да си тръгна, но нещо ме караше да стоя на това място.
Жената направи някаква физиономия, която казваше "Точно това ли!" и се гмурна някъде под щанда. Точно тогава усетих присъствието на някого. Обърнах се и видях мъжко лице, прекалено близо до мен. Мъжа беше леко приведен, защото беше много по висок. Стоеше и се усмихваше глупаво, а в дясната си ръка държеше странен на вид бастун. Не изглеждаше да го ползва, но аз пък какво разбирам.
На пръв поглед мъжа беше доста привлекателен. Не повече от една-две години по възрастен от мен, с изключително наситено зелени очи и тъмна щръкнала коса. Не беше странен самия той, а по скоро погледа му. В очите му се забелязваше странен ... хм, трудно е за определение, но може би ... да го наречем пламък. А най-озадачаващата част беше, че ме гледаше в очите. Никой не ме гледа в очите. Още от малка бях свикнала да вярвам, че носа, ушите и устата ми са много по-интересни от очите. Така и не разбрах защо, но това си остана неоспорим факт.
Непознатия ми се усмихна още веднъж ... и направи грешката да погледне някъде зад мен. Докато се завъртах усетих някакво странно дръпване в рамото, на което висеше чантата ми. Другия мъж зад мен се уплаши и хукна по тротоара с портмонето ми и остави зеленоокия с мен. Не знаех къде се намирам (случвало ми се е и друг пък, когато се ядосам да не осъзнавам какво точно правя). Настъпих го здравата, грабнах бастуна и го ударих доста силно с него, през рамото. Онзи, несъзнаващ още, какво точно се случва ме погледна учудено.
По принцип съм доста спокоен човек, но в такива моменти съм агресивна, с главно А. Мисля, че го осъзнах някъде към 3-4 клас, когато едно момче ми открадна моливника и аз едва не му счупих палеца на ръката от огъване. От тогава много внимавам на кого и за какво се ядосвам, но тези двамата ме изненадаха. Не мислех за нищо друго, освен това да причиня болка на красавеца.
Добре, че по улиците нямаше никой, защото сигурно гледката на момиче, налагащо два пъти по едър от нея мъж, с бастун по гърба би била №1 във всички класации на смешни видео клипове за всички времена. Докато го ... биех виках нещо и чак по късно осъзнах, че го проклинам и го карам да ми върне нещата. Тогава той реши да ми избяга, но за негово съжаление, аз също бягах доста бързо и тръгнах след него. Тайно се надявах този бастун да му потрябва скоро. Бях готова да чупя кости.
Стигнах ме до близкия подлез и той скочи надолу по стъпалата, но стъпи на нещо и падна. Стана ми смешно и осъзнах какво се опитвам да правя. Боже, кога бях станала толкова кръвожадна. Пуснах "оръжието" си и се спуснах да му помагам да се изправи. Щом му помогнах да седне на стъпалата и двамата погледнахме в какво се беше спънал. Оказа се моето портмоне. Когато го отворих открих, че не липсва нищо, дори стотинка!
Погледнах зеленоокия и му се усмихнах извинително.
- Явно твоя приятел е загрижен за теб, но като се замисля как те остави сам си мисля, че явно не сте чак толкова близки.
Мъжа се изправи бавно и се отправи на горе по стълбите.
- Хей, къде си мислиш, че отиваш! Ти идваш с мен. - Той ме погледна въпросително и отново се опита да си тръгне. - А, не така! Ти ще ме изпратиш. Поне това ми дължиш след това, което се опита да направиш.
- Моля! Ти се опита да ме убиеш ...
- И все пак бъди кавалер. - прекъснах го аз.
Без да го увещавам още, просто го хванах под ръка и го поведох към корпуса, в който имах лекции. Мълчахме през краткия път до там, но когато стигнахме спрях и се обърнах към него.
- Очаквам те довечера в 6,30 точно тук да ме чакаш. - Видях учудения му поглед, усмихнах се и добавих. - Поне това ми дължиш след днешното фиаско.
Той се усмихна и онези зелени пламъчета отново се разгоряха. Тръгна по тротоара безмълвен, но знаех че в уречения час, той ще ме чака.

Към края

Зайо Байо срещнал една загубена душа ...

Казва се Чарли и е подарък от колежките за именният ми ден. Пухкав е, не спори и постоянно ме гушка. За последните 24 часа не съм се отделяла от него. Получава се нещо като връзка с .... плюшено зайче. Типично в мой стил. Но така е по-лесно.
Както и да е. Не затова пиша. Всъщност реших да пиша защото не мога да пиша. Практически мога, но нещо все ме спира. Не е от вдъхновението - всичко около мен е достатъчно ново и същевременно достатъчно познато за да мога да го изразя черно на бяло. Не е и от това, че не се сещам. Напротив! През последния месец сядах пред компютъра поне 31 пъти. Явно има нещо друго, нещо непознато, нещо обвито в мъгла. Смятам, обаче, да го оставя такова. Не искам да знам защо. Живота винаги е бил по интересен заедно със своите чудатости, забулени в мъгла. Нека поне тази невзрачна и почти безлична част от живота ми си остане там в ъгъла, да се крие от света. И на нея ще ѝ дойде времето както и на гласа ми.
Ето нещо, което повечето ми познати и приятели не вярват. Преди не обичах да говоря. Знам, дори звучи неадекватно да се закачи такава табелка на врата ми. Аз ... Да не говоря!!!? Това е невъзможно... и все пак аз съм дете на мислите си. Всеки свободен момент отделям на тях. Не спя по цели нощи блъскайки си главата в стената. Цели дни минават пред очите ми за минути и все пак ... нещо ми липсва.
Не, не е плюшено зайче. Вече не. Не е и шумна компания, не ми липсват усмивки, приятели, вълшебни сънища, откачено семейство, необмислени постъпки, жалки опити за пеене или дори безбрежно въображение. Всичко това го имам. Липсва ми само някой на когото да се опра. Трябва ми един единствен човек, който ще ми помогне да се отърва от товара. Искам да плача и все пак да има някой на когото наистина ще му пука. Разбирам, че има такива хора. Семейството ми може и да е много откачено, но пък ме подкрепя дори и там където не искам. Имам приятели, които ще направят всичко, за да се опитат да ми помогнат, но те просто не разбират.
Искам просто да плача. Не знам защо. Просто така. Искам да си излея всичко, но просто няма какво да се излива. Имам нужда от някой с голямо рамо и кутия носни кърпички, които няма да пита и все пак ще слуша. Ще се пита да ме успокой и все пак ще ме остави да плача, докато аз пожелая да спра. Искам просто една ръка, която да милва гърба ми и да повтаря непрестанно, че всичко е наред.
Писна ми от това всеки пък това да съм аз. Не искам да знам нищо за проблемите на възрастните. За Бога! Та аз съм само на 20, а мога пълноценно да заместя работеща самотна майка на 2 деца, без собствено жилище и роднини. Понякога се и чувствам така. Сякаш света ме изпива и аз искам да плача. Ей така просто, защото ми се плаче. Жалко е само това, че за тази работа се наема Чарли. Май това име наистина му отива ...

Неочаквано

Усещах, че е зад мен, въпреки че не го виждах с очите си. Сякаш всичките ми клетки бяха намагнетизирани и просто бяха насочени към него. Не исках да става така, но тялото ми не ме слушаше, то отговаряше на някакъв импулс, които не можех да контролирам. Бях седнала на ръба на масата с гръб към него, поредния отчаян опит да изградя стена между телата ни. Когато той се надигна, аз настръхнах. Какво щеше да направи сега!?
Не ми се наложи да чакам, за да разбера. Усетих ръцете му да ме обвиват в силна прегръдка. Гърдите му се надигаха бавно и се отпускаха. Как можеше да диша нормално при тези обстоятелства, за мен това бе невъзможно. Бузата му се подпря на главата ми, но не остана дълго така. Скоро той се понадигна и леко целуна косата ми. И отново, и отново, и отново. Беше приятно и не исках да спира. Малко след това започна да обсипва с милувки и слепоочието ми, а после и бузата ми. Докато се усетя вече се бях предала и не давах никакъв отпор. Чувствата ми ме бяха завладели и не се движех, за да не разваля магията.
Когато ме пусна си помислих, че всичко е свършило. Нали казват - всяко чудо за три дни. Вярно, моето се събираше в три минути, но пък си беше чудо. Все още бях замаяна когато усетих, че той не се е отказал. Просто заобиколи масата, която досега беше единствената ми защита, и ме хвана за раменете. Движеше дланите си нагоре-надолу по ръцете ми и само ме гледаше в очите. Когато чух гласа му се стреснах, не очаквах, че могат да съществуват думи подходящи за ситуацията, но ето че се намериха.
- Искаш ли да те целуна.
Боже, защо ме питаш! Не знаеш ли отговора!? Не, не, не, не. Не исках, но част от мен вече не издържаше. Искаше да опита. Просто да разбере какво е чувството. Само заради любопитството, нищо повече.
- Не знам
Какво казах? Не, това не бяха мой думи. Не, не искам, остави ме намира. Явно мозъка и устата ми бяха магически разделени едни от други и не получаваха сигнали помежду си. Когато изрекох думите, обаче, почувствах облекчение. Досега в главата ми бучеше нещо неизречено, нещо което искаше да излезе, но сега то притихна.
Видях как главата му се накланя бавно към мен. Тогава загубих всяка връзка със света и вселената. Чувствах единствено докосването му. Устните му бяха върху моите и само това имаше значение. Не мислех, не се налагаше, нямаше нужда. Точно когато отговорих на целувката му, той се отдръпна. Сложи ръце на бедрата ми, погледна ме в очите още веднъж и ми се усмихна. Няма да обяснявам какво почувствах след тази усмивка. Просто се разливах върху масата.
Не знаех какво да направя, но явно той беше наясно. Пусна ме и просто се обърна и се отдалечи. Видях гърба му облечен в тъмно синя тениска да прекосява стаята. Ами сега!?
Да го последвам или да остана?

Към края

По релсите

Бях пристигнала по-рано на гарата и се налагаше да чакам докато дойде влака. Исках да се прибера възможно най-бързо и да забравя всичко. Съквартирантката ми ме побъркваше като постоянно носеше момчета в стаята ни, хазяйката днес за четвърти път ми напомни, че като се върна трябва да ѝ дам наема, а и наближаваше важен изпит. Трябваше да се откъсна поне за малко от тази неразбория. Не че като се приберях в къщи щеше да е по-различно. Братята ми щяха да започнат да ме разпитват, баща ми да сумти шумно, а майка ми да ми опява колко съм далече и колко рядко ѝ се обаждам. За мен нямаше спокойно място на света. Всички кътчета бяха заети.

В далечината се чуваше тропота на колелата. Всички чакащи пътници се приближиха към перона и зачакаха влака да се появи из зад завоя. Ето го и него. Червения локомотив се носеше по релсите и бавно намаляше скоростта. Когато спря от вратите се изсипа толкова народ колкото се опитваше да се качи. Мъчно се провирах през тесните вагони с големият си куфар, но се налагаше да го правя, защото възпълна жена зад мен постоянно недоволстваше, колко туткави могат да бъдат младите хора. За да се отърва от опашката си, влязох в първото празно купе, което видях. Вдигнах куфара над главата си и зачаках влака да тръгне. На гарата обаче имаше още пътници и явно пак щяхме да тръгнем със закъснение.

- Здравей.

- Ъъъ, здрасти. - На вратата стоеше момче и гледаше малко глупаво към мен. На лицето му грееше огромна усмивка и белите му зъби блещукаха на светлината.

- Може ли да остана с теб? Няма други празни купета, а в съседното една жена се оплаква от влаковете. Чудя се защо ли не е тръгнала в автобус!?

- Да, разбира се че може. - Пък и как бих могла да го спра след като вече се беше настанил.

Следващия половин час и двамата прекарахме в тайно наблюдаване. Аз му хвърлях погледи от време на време, а той извръщаше очи и се правеше че гледа пред прозореца, когато се засичахме. Познавах го по външен вид. Съквартирантката ми беше излизала с негов приятел и двамата много искаха да ни съберат на едно място, но винаги нещо се случваше и някой отсъстваше от "сбирката". Лия - съквартирантката ми, ми го беше показала един следобед, докато минаваше под прозореца ни. После тя се раздели с приятеля си и плановете ѝ пропаднаха.

Времето минаваше бавно и от случайно хвърлени погледи преминахме, на Усмивки, а накрая вече говорехме свободно.

- Аз имам по-голяма сестра, но разликата ни е дванадесет години и винаги съм чувствал, че съм единствено дете. А ти?

- Двама братя. По-голям и по-малък. И двамата се правят на мои защитници, но само за пред момичетата. Винаги са ме използвали като средство да "доставка" на нови приятелки.

- Защо не сме се засичали до сега?

- Всъщност щяхме, ако поне веднъж бяхме отишли на някоя от срещите на Ник и Лия, които бяха така любезни да ни канят всеки божи път, когато излизаха.

- Значи ти си тази Лора, за която Лия толкова много говореше. Да знаеш доста комплименти получи и честно казано всичките си ги заслужаваш.

Май започнах да се изчервявам. Това само по себе си беше достатъчен комплимент. Познавах Лия и знаеш какви глупости може да наговори за някого само за да изпълни целта си.

- Благодаря. Жалко е наистина, че не сме се срещали по-рано.

Продължавахме да говорим и говорим, а времето, което ни оставаше заедно се скъсяваше неимоверно много. Не исках да спира. Нито влака, нито разговора, нито тишината. Въпреки, че се намирахме в купето, въпреки постоянното обикаляне на пътниците назад-напред и отварянето на вратата, ние винаги оставахме сами. Човекът пред мен ми беше позволил да вляза в неговото тихо кътче. Там нямаше контрольори, билети, изпити, братя, съквартирантки и хазяйки. Всичко, което можех да видя беше тишина и спокойствие.

Още две гари. Още две гари и щяхме да се разделим. Тишината щеше да изчезне, а приятния разговор да се стопи в суматохата. Още една гара. Още една гара и момчето до мен щеше отново да се превърне в този, с когото никога не успях да се запозная, просто силует преминаващ под прозореца.

Влака започна да забавя ход. Скоро спря и двамата слязохме. Той тръгна на дясно, аз на ляво. Вървях бавно към стоянката за такситата. Щях да хвана първото и да се върна у дома, където щях да прекарам двата почивни дни със семейството си. Някой би си казал, че водя невероятно скучен социален живот, но щом веднъж свикнеш, нищо вече не може да ти направи впечатление.

- Лора, чакай. - Зад мен се чу вик и за се обърнах. Той идваше към мен с бързи стъпки. - Чакай, не успях да взема номера ти. Ще ми го дадеш ли!? Много бих се радвал, ако някой път излезем да се видим отново, когато си свободна. - Дадох му номера си малко по обнадеждена, но почти сигурна, че никога няма да се обади.

Тръгнах отново към такситата. Слънцето вече залязваше и на мен ми се прибираше. Тъкмо отварях вратата на автомобила, когато телефона ми иззвъня от джоба. Вдигнах бързо и казах:

- Идвам си скоро, влака закъсня, не се притеснявай. - Очаквах майка ми вече поне три пъти да ми е звъннала да ме пита какво става и защо още не съм се прибрала. Гласа от другата страна, обаче, не беше нейния.

- Свободна ли си? Надявах се да отложиш още малко прибирането. Дано не са ти нужни много увещания, за да се убедиш, че това е най-доброто решение.

Обърнах се и на десетина крачки зад мен го видях с телефон в ръка и огромна усмивка на лицето.

- Мисля, че мога да се обадя, че ще закъснея още малко.

Към края

Новогодишно желание

Беше навечерието на Нова година. Даяна и приятелките ѝ бяха решили да прекарат последните часове на старата и първите на новата година в китайски ресторант. Странно и все пак логично. Едва ли много хора биха прекарали празника в опити да ядеш с пръчки и сърбане на спагети. Тук компанията от шест момичета грешеше. Ресторанта беше повече от претъпкан. Бяха сложени и допълнителни маси, а сервитьорите нямаха време да обслужат всички. Хубавото беше, че момичетата имаха резервация.

Даяна и Алина се забавиха на входа.

- Али, сигурна ли си, че идеята е добра? Не мисля, че китайския ресторант е много добър избор.

- Дай, спокойно. Нали точно ти искаше да се откъснем от учебниците за малко и да прекараме поне тази вечер без да мислим за лекции и изпити.

- Знам и все пак не се чувствам на място.

Другите момичета вече се бяха съблекли и тъкмо се настаняваха на масата. Цялата компания беше събрала пари, които трябваше да се изхарчат. Това беше условието на вечерта. Сумата възлизаща на издръжката на всяко едно момиче по отделно за повече от месец стоеше в бял плик в чантата на Алина и просто чакаше да бъде пропиляна за едното ядене.

Всичко се започна със супата. Тя беше много пикантна и ярко червена. Последваха я неизброими блюда с всякакви вкусотии и откровено казано дори и няколко не особено ядливи неща. За момичета, с общо тегло под 200кг, яденето изчезваше с феноменална скорост. Едва след като Елена обяви, че не може да диша темпото се забави.

Часовете до настъпването на Новата година се меняха бързо. След поредната наздравица с безалкохолно (още едно от условията на вечерта: Никакъв алкохол преди 12:00), Даяна просто трябваше да излезе. Стените вече я притискаха и въздуха не ѝ достигаше.

- Али, излизам на вън за малко. След малко ще се върна. - Прошепна тя на приятелката си.

- Искаш ли да дойда с теб.

- Не, няма нужда.

Дочули разговора другите подвикнаха след гърба на Дай:

- И да се върнеш преди полунощ. Тогава отваряме шампанското… - Всичко след това остана в ресторанта.

Времето навън беше ясно спокойно. В далечината се чуваха гърмежи от пиратки и възгласи на хора, но на улицата нямаше никого. Даяна вървеше напред към една градинка между сградите. През пролетта и лятото тя беше ярко зелена и пълна с деца, но сега беше пуста. По снега имаше следи от малки ботушки. Съборения и отъпкан сняг говореше, че по-рано през деня на това място е имало жестока битка със снежни топки. Снега на една от пейките беше съборен и момичето седна на нея. То гледаше към небето и макар, че не виждаше звезди знаеше, че са там.

- Може ли да седна до теб? - Гласът я стресна.

- Да, да разбира се. - Към Даяна се беше приближило момче с тъмно яке и сива шапка. То седна до нея и погледна към небето точно както тя преди малко.

- Жалко, че не се виждат. Щеше да е наистина красиво.
- Да, жалко е. - Дай вече не гледаше звездите. Момчето до нея сякаш я беше пленило. Беше сладък, но факта, че се появи от нищото и седна точно на тази пейка, а не продължи по пътя си, я изненада повече. Двамата стояха така дълго време. Той наблюдаваше небето, а тя него.
- Извинявай. Не се представих. Влад , и не като граф Дракула.
- Даяна, приятно ми е. - Ръката, която пое в своята беше голяма, топла и мека. Би било доста изтъркано, ако не беше толкова странно.

Някъде над тях започнаха да гърмят фойерверки. Небето се освети от множеството сини, зелени, бели и червени светлинки. Наоколо се чуваха свирки, викове и всякакъв вид шумове издавани на хората, когато празнуват Нова година.

- Даяна, знам, че не се познаваме, но би ли ми изпълнила едно новогодишно желание? - В погледа му се четеше молба и може би още нещо, което момичето не разбра.

- Зависи. Ако мога да помогна - с удоволствие.

Влад обърна цялото си тяло към нея. Сложи едната си ръка върху кръстосаните ѝ крака, а другата на бузата ѝ. Ръката върху коляното ѝ стоеше сякаш, за да не може да избяга, но нямаше сили за това. Тя беше пленена от сивите очи на момчето и нямаше намерение да ходи никъде. Бавно, но сигурно Влад я придърпа към себе си и я целуна съвсем леко по устните. Даяна не беше сигурна дали изобщо нещо се случило, но мястото малко над коляното, на което стоеше ръката му до преди малко, сякаш леко пулсираше. Докато тя се осъзнае и разбере какво е станало момчето беше станало и с ръце в джобовете се беше отправило в посоката, от която се беше появило.

Даяна стана от пейката и викна към отдалечаващия се силует:

- Не ме попита какво е моето новогодишно желание.

Влад спря да върви и се обърна с лице към нея. Не беше очаквал тя да е толкова близо.

- Е, какво искаш ти за Нова година.

Дай хвана яката му и я дръпна към себе си.

- Мисля, че се досещаш...

Към края

История без край

Стоях приведена над ниската масичка и гледах фееричната тъкан пред себе си със странен примес от погнуса и възхищение. Работех като наръчник в една шивашка фирма за лятото, а през есента щях да се преместя и да уча в университет. Чакането на резултатите за приема убиваше. Всичко ставаше толкова бавно и протяжно. Подаването на документите, чакането на класиранията, записването. Цялата работа си беше просто губене на време, но нямах избор, трябваше да мина по стандартната процедура.За да избегна напрежението от очакването си намерих и тази работа. Просто трябваше да стоя и да махам конците от готовите дрехи с една малка клъцка. Нито беше трудно, нито беше лесно. Все пак осемчасовото взиране в плата и безформените дрехи не е най-приятното и развличащо нещо на света.
Този ден трябваше да оглеждам поредната партида от грозно блатно-зелени блузки на дребни цветчета, направени от хлъзгава и прозрачна материя. Всичко ми се размиваше, а очите ми кой знае защо сълзяха. Мястото, на което се намирах, беше най-стратегическото в целия цех. Виждаше се абсолютно всичко, както вън през прозорците и вратата, така и из цялото помещение. Изведнъж чух вратата пред мен да се отваря. Чу се присъщото за нея скърцане на панти и хрущене на начупен метал при натискане на бравата. Не погледнах кой идва, защото през целия ден все се намираше някой, който иска да излезе "за по цигара" и се връщаше след половин час.
Аз продължавах да "чистя" грозната дреха, но някой твърдо беше решил да ми пречи. Който и да беше, той стоеше на пътя на светлината ми и затъмняваше всичко пред себе си тоест ръцете ми.
Станах, за да го скастря, но когато вдигнах поглед видях само две големи зелени очи. Следващото нещо, което помня беше, че не чувах боботенето на шевните машини, а само приглушено хихикане и две топли устни залепени за моите. Докато се осъзная какво става той просто се врътна бързо на пети и излезе от помещението, оставяйки ме само с дрехите и зяпнала уста. Най-близко стоящата шивачка ме попита през смях кой е той. Честна дума в момента си нямах ни най-малка представа, но имах намерение да разбера. Тези очи ми бяха много познати.
Пуснах бързо всичко на бялата маса и изтичах навън. На всяка цена трябваше да разбера за какво беше цялата тази работа. Когато се качих по стълбите и отворих врата не видях никого. Продължих напред по улицата, надявайки се той да е свил по една от близките преки. Оглеждах се, поглеждах във всеки вход на близкия блок, но не го виждах никъде. Когато стигнах до кръстовището се озовах на една от най-оживените улици в тази част на града. От него нямаше и следа.

* * *

Дълго се чудих как трябва да завърши историята. По-принцип обичам щастливия край, обичам да знам че любовта е възтържествувала над всичко друго и хората са щастливи. Този път, обаче, не мисля че героинята е нещастна. Напротив, тя има цел. Все пак реших да се допитам до вас.

Дали края е подходящ за това приключение?

Към края