За Септември

От къде да започна. Най-добре ще е от началото, но въпроса стои по скоро така: къде точно е началото?  Решението да дойда тук или с първата среща. Или пък дори със ставането от леглото в онзи ден. Защо не от всичко по малко …

Реших да дойда по няколко причини.

Първата от тях беше, че не исках да се връщам в къщи за трето поредно лято и да се чудя какво да правя със себе си и живота си. Не че съм стояла на едно място, но всичко е различно когато си далеч от семейството и не можеш да разчиташ на никого. Да - по трудно е, но аз исках предизвикателството на чуждото място. Липсата на приятелите, непознатите улици, новите колеги… всичко това ме привличаше като … като много силен магнит.

На второ място исках страхотно лято.  Нови запознанства, нови приключения, невиждани гледки и всякакви подобни измислени и недоизмислени феномени и явления.

После бяха парите. Като на всеки нормален студент парите никога не ми достигат. Трябват ми пари и лятната работа е едно от най-лесните начини да се сдобия с такива.

И ето го решението и на трите проблема - работа на морето! Какво толкова. Малко работа, малко веселие и на есен с нови сили започвам семестъра с позитивизма зареден през летните месеци.

Е не всичко се оказа такава приказка, но все пак в плана ме беше вместено 14-часовото работно време (10 от които на слънце) и убийствената умора, която го следваше неуморно. Въпреки всичко, цялото това преживяване почти е приключило (донякъде много се радвам) и не  съжалявам за нищо.

В началото ме местеха от обект, на обект. Всяка седмица бях на различно място с нови хора. Беше забавно признавам, но и това омръзва. Колкото и приятно да е накрая ти писва да се запознаваш с нови хора, които едва ли ще видиш повече.  В крайна сметка започнах да се оплаквам и накрая ме "закотвиха". Нещата изглеждат малко по различно разгледани в детайл, но това беше началото в общи линии.

И така в един ясен и доста горещ юнски ден се оказах, както се казва на пъпа на града. Странен израз не мислите ли!? Въпреки това подходящ за местоположението ми в дадения момент. От моята страна на дългата пешеходна алея бях само аз и няколко пейки, но за сметка на това от другата страна кипеше живот. Сериите там са доста гъсто разположени и моята контактна личност реши, че трябва да се разположи добре в новата си среда. Скоро познавах всички. Точно срещу мен беше Котката (най-скорошното му описание беше - висок, изключително слаб и брадясал или поне така го описваше майката на колежката от дясно), момичето до него … хмм нямам думи за нея освен, че ако не беше тя щях да се самоубия ритуално още първата седмица. Това беше основната група. Да, малко сме, и не бяхме само ние. Останалата част от контингента беше плаваща т.е все някой идваше и си отиваше. Ние бяхме като тримата мускетари - винаги там и винаги заедно.  При нас винаги беше забавно. Прииждаха хора от съседните сергии или просто наши познати, които имаха почивка. Децата от квартала бяха постоянно присъствие (понякога доста шумно и дразнещо, но все развличащо).

И така до началото на септември. Тогава малко по малко всички започнаха да си тръгват. Първо Котката, после част от "плаващите", едно-две деца и така докато не реших да направя списък с хората, които ще ми липсват (малко или много). Списъкът е пред мен. В настоящия час в него се намират точно 18 имена, но бройката се увеличава всеки изминал ден.

Всеки ден поне една прегръдка, поне една целувка за сбогуване, поне едно "Ще се видим следващото лято" или "Ще поддържаме връзка", което и двамата знаем, че няма да се случи.

Скоро ще дойде и моят ред. Но чудя се само едно ще има ли кой да ме целуне по бузата, да ме прегърне силно и да каже "Няма да те забравя, ще си пишем". Седя сама на стола и се чудя, а покрай мен няма никой...

Ново гнездо

На моменти си мисля, че съм си по-добре вкъщи. Имам предвид топличко е, мама и тати се грижат за мен, не се налага сама да ходя да си купувам хляба, не деля стая с още две момичета, не чувам съседките отгоре да се гонят в малките часове на нощта, котката спи някъде из краката ми и мърка колкото може по-силно. Звучи много добре, но само на пръв поглед.
Аз не съм канарче. Предпочитам да си се представям като врабче. Нямам предвид цвета на оперението или размера, а по-скоро свободата. Канарчетата живеят в клетки. Да, красиви са и имат храна до насита, пеят безгрижно по цял ден и се люлеят на пръчката си. Не, благодаря. Предпочитам да прелитам километри, за да намеря трохички, да се налага да поправям гнездото си всяка пролет, а зимата да се топля на пушещите комини. Въпреки това врабчетата са свободни. Могат да летят където им сърце иска, не се налага да се съобразяват с пречките на клетката.
Искам да съм като врабчето. С малко сърчице, което ще се пръсне от страх ако бъде затворено в клетка. Не искам да стоя вкъщи и да гледам телевизия до пръсване. Искам да съм на студа и да правя снежни човеци. Искам да съм далеч от познатите хора, които поглеждат и виждат вдетинен възрастен с комплекса на Питър Пан. Искам да съм далеч и когато непознатите ме погледнат да виждат усмихнат човек, обграден от снежна армия в градинката в парка. Искам сутрин да се налага да ставам и да си събличам пижамата. Искам да съм сама, не не искам да съм сама! Искам да съм самостоятелна. Аз пораснах!
Вече не мисля, че вкъщи ми е добре. И не искам да чувам коментари от рода "Да така е при всички, идва период в които всеки се нуждае от самостоятелност." Другите не са важни. Сега аз съм на дневен ред!!! Аз и само аз! Защо другите не казват нищо!? Мълчат и търпят, чакат нещо да се случи и да избягат. Аз не правя така. Боря се, или поне така си мисля. Трудя се за своето освобождение. Строя си собствено гнездо ... далеч от родното. Далеч от познатото, някъде из един парк населен изцяло с хора, които притежават само моркови за носове и пръчки за ръце.

Неочаквано

Усещах, че е зад мен, въпреки че не го виждах с очите си. Сякаш всичките ми клетки бяха намагнетизирани и просто бяха насочени към него. Не исках да става така, но тялото ми не ме слушаше, то отговаряше на някакъв импулс, които не можех да контролирам. Бях седнала на ръба на масата с гръб към него, поредния отчаян опит да изградя стена между телата ни. Когато той се надигна, аз настръхнах. Какво щеше да направи сега!?
Не ми се наложи да чакам, за да разбера. Усетих ръцете му да ме обвиват в силна прегръдка. Гърдите му се надигаха бавно и се отпускаха. Как можеше да диша нормално при тези обстоятелства, за мен това бе невъзможно. Бузата му се подпря на главата ми, но не остана дълго така. Скоро той се понадигна и леко целуна косата ми. И отново, и отново, и отново. Беше приятно и не исках да спира. Малко след това започна да обсипва с милувки и слепоочието ми, а после и бузата ми. Докато се усетя вече се бях предала и не давах никакъв отпор. Чувствата ми ме бяха завладели и не се движех, за да не разваля магията.
Когато ме пусна си помислих, че всичко е свършило. Нали казват - всяко чудо за три дни. Вярно, моето се събираше в три минути, но пък си беше чудо. Все още бях замаяна когато усетих, че той не се е отказал. Просто заобиколи масата, която досега беше единствената ми защита, и ме хвана за раменете. Движеше дланите си нагоре-надолу по ръцете ми и само ме гледаше в очите. Когато чух гласа му се стреснах, не очаквах, че могат да съществуват думи подходящи за ситуацията, но ето че се намериха.
- Искаш ли да те целуна.
Боже, защо ме питаш! Не знаеш ли отговора!? Не, не, не, не. Не исках, но част от мен вече не издържаше. Искаше да опита. Просто да разбере какво е чувството. Само заради любопитството, нищо повече.
- Не знам
Какво казах? Не, това не бяха мой думи. Не, не искам, остави ме намира. Явно мозъка и устата ми бяха магически разделени едни от други и не получаваха сигнали помежду си. Когато изрекох думите, обаче, почувствах облекчение. Досега в главата ми бучеше нещо неизречено, нещо което искаше да излезе, но сега то притихна.
Видях как главата му се накланя бавно към мен. Тогава загубих всяка връзка със света и вселената. Чувствах единствено докосването му. Устните му бяха върху моите и само това имаше значение. Не мислех, не се налагаше, нямаше нужда. Точно когато отговорих на целувката му, той се отдръпна. Сложи ръце на бедрата ми, погледна ме в очите още веднъж и ми се усмихна. Няма да обяснявам какво почувствах след тази усмивка. Просто се разливах върху масата.
Не знаех какво да направя, но явно той беше наясно. Пусна ме и просто се обърна и се отдалечи. Видях гърба му облечен в тъмно синя тениска да прекосява стаята. Ами сега!?
Да го последвам или да остана?

Към края

Представям Вииии .... Жорко

Това е Жорко. От две седмици живея в общежитие и единствения постоянен обитател в сградата той. Жоре, спасяваш ми живот, брат. Когато съквартирантката ми я няма, ти си единствения, който ми прави компания и гледа тъповати сериалки с мен. Преклон пред теб и твойте ... гащи.
Всъщност до скоро Жорко нямаше бельо. С колежките дори не бяхме сигурни, че той е момченце, но в процеса на работа над неговите гащи решихме: Това ще е Жорко! Единствения въпрос останал нерешен след 3-часовите спорове за гащите, беше дали израстъка на главата е нос или ухо. Ако някой има предложение, моля да го изпрати на адрес:

Велико Търново
П.К. 5000
ул. Арх. Георги Козаров 1
Студентски общежития блок №3
стая 206

или поне напише един коментар. Спешно се нуждаем от съвет, защото на Жорко му предстой солариум и нова прическа (цветни боички и моливи).

По релсите

Бях пристигнала по-рано на гарата и се налагаше да чакам докато дойде влака. Исках да се прибера възможно най-бързо и да забравя всичко. Съквартирантката ми ме побъркваше като постоянно носеше момчета в стаята ни, хазяйката днес за четвърти път ми напомни, че като се върна трябва да ѝ дам наема, а и наближаваше важен изпит. Трябваше да се откъсна поне за малко от тази неразбория. Не че като се приберях в къщи щеше да е по-различно. Братята ми щяха да започнат да ме разпитват, баща ми да сумти шумно, а майка ми да ми опява колко съм далече и колко рядко ѝ се обаждам. За мен нямаше спокойно място на света. Всички кътчета бяха заети.

В далечината се чуваше тропота на колелата. Всички чакащи пътници се приближиха към перона и зачакаха влака да се появи из зад завоя. Ето го и него. Червения локомотив се носеше по релсите и бавно намаляше скоростта. Когато спря от вратите се изсипа толкова народ колкото се опитваше да се качи. Мъчно се провирах през тесните вагони с големият си куфар, но се налагаше да го правя, защото възпълна жена зад мен постоянно недоволстваше, колко туткави могат да бъдат младите хора. За да се отърва от опашката си, влязох в първото празно купе, което видях. Вдигнах куфара над главата си и зачаках влака да тръгне. На гарата обаче имаше още пътници и явно пак щяхме да тръгнем със закъснение.

- Здравей.

- Ъъъ, здрасти. - На вратата стоеше момче и гледаше малко глупаво към мен. На лицето му грееше огромна усмивка и белите му зъби блещукаха на светлината.

- Може ли да остана с теб? Няма други празни купета, а в съседното една жена се оплаква от влаковете. Чудя се защо ли не е тръгнала в автобус!?

- Да, разбира се че може. - Пък и как бих могла да го спра след като вече се беше настанил.

Следващия половин час и двамата прекарахме в тайно наблюдаване. Аз му хвърлях погледи от време на време, а той извръщаше очи и се правеше че гледа пред прозореца, когато се засичахме. Познавах го по външен вид. Съквартирантката ми беше излизала с негов приятел и двамата много искаха да ни съберат на едно място, но винаги нещо се случваше и някой отсъстваше от "сбирката". Лия - съквартирантката ми, ми го беше показала един следобед, докато минаваше под прозореца ни. После тя се раздели с приятеля си и плановете ѝ пропаднаха.

Времето минаваше бавно и от случайно хвърлени погледи преминахме, на Усмивки, а накрая вече говорехме свободно.

- Аз имам по-голяма сестра, но разликата ни е дванадесет години и винаги съм чувствал, че съм единствено дете. А ти?

- Двама братя. По-голям и по-малък. И двамата се правят на мои защитници, но само за пред момичетата. Винаги са ме използвали като средство да "доставка" на нови приятелки.

- Защо не сме се засичали до сега?

- Всъщност щяхме, ако поне веднъж бяхме отишли на някоя от срещите на Ник и Лия, които бяха така любезни да ни канят всеки божи път, когато излизаха.

- Значи ти си тази Лора, за която Лия толкова много говореше. Да знаеш доста комплименти получи и честно казано всичките си ги заслужаваш.

Май започнах да се изчервявам. Това само по себе си беше достатъчен комплимент. Познавах Лия и знаеш какви глупости може да наговори за някого само за да изпълни целта си.

- Благодаря. Жалко е наистина, че не сме се срещали по-рано.

Продължавахме да говорим и говорим, а времето, което ни оставаше заедно се скъсяваше неимоверно много. Не исках да спира. Нито влака, нито разговора, нито тишината. Въпреки, че се намирахме в купето, въпреки постоянното обикаляне на пътниците назад-напред и отварянето на вратата, ние винаги оставахме сами. Човекът пред мен ми беше позволил да вляза в неговото тихо кътче. Там нямаше контрольори, билети, изпити, братя, съквартирантки и хазяйки. Всичко, което можех да видя беше тишина и спокойствие.

Още две гари. Още две гари и щяхме да се разделим. Тишината щеше да изчезне, а приятния разговор да се стопи в суматохата. Още една гара. Още една гара и момчето до мен щеше отново да се превърне в този, с когото никога не успях да се запозная, просто силует преминаващ под прозореца.

Влака започна да забавя ход. Скоро спря и двамата слязохме. Той тръгна на дясно, аз на ляво. Вървях бавно към стоянката за такситата. Щях да хвана първото и да се върна у дома, където щях да прекарам двата почивни дни със семейството си. Някой би си казал, че водя невероятно скучен социален живот, но щом веднъж свикнеш, нищо вече не може да ти направи впечатление.

- Лора, чакай. - Зад мен се чу вик и за се обърнах. Той идваше към мен с бързи стъпки. - Чакай, не успях да взема номера ти. Ще ми го дадеш ли!? Много бих се радвал, ако някой път излезем да се видим отново, когато си свободна. - Дадох му номера си малко по обнадеждена, но почти сигурна, че никога няма да се обади.

Тръгнах отново към такситата. Слънцето вече залязваше и на мен ми се прибираше. Тъкмо отварях вратата на автомобила, когато телефона ми иззвъня от джоба. Вдигнах бързо и казах:

- Идвам си скоро, влака закъсня, не се притеснявай. - Очаквах майка ми вече поне три пъти да ми е звъннала да ме пита какво става и защо още не съм се прибрала. Гласа от другата страна, обаче, не беше нейния.

- Свободна ли си? Надявах се да отложиш още малко прибирането. Дано не са ти нужни много увещания, за да се убедиш, че това е най-доброто решение.

Обърнах се и на десетина крачки зад мен го видях с телефон в ръка и огромна усмивка на лицето.

- Мисля, че мога да се обадя, че ще закъснея още малко.

Към края

Новогодишно желание

Беше навечерието на Нова година. Даяна и приятелките ѝ бяха решили да прекарат последните часове на старата и първите на новата година в китайски ресторант. Странно и все пак логично. Едва ли много хора биха прекарали празника в опити да ядеш с пръчки и сърбане на спагети. Тук компанията от шест момичета грешеше. Ресторанта беше повече от претъпкан. Бяха сложени и допълнителни маси, а сервитьорите нямаха време да обслужат всички. Хубавото беше, че момичетата имаха резервация.

Даяна и Алина се забавиха на входа.

- Али, сигурна ли си, че идеята е добра? Не мисля, че китайския ресторант е много добър избор.

- Дай, спокойно. Нали точно ти искаше да се откъснем от учебниците за малко и да прекараме поне тази вечер без да мислим за лекции и изпити.

- Знам и все пак не се чувствам на място.

Другите момичета вече се бяха съблекли и тъкмо се настаняваха на масата. Цялата компания беше събрала пари, които трябваше да се изхарчат. Това беше условието на вечерта. Сумата възлизаща на издръжката на всяко едно момиче по отделно за повече от месец стоеше в бял плик в чантата на Алина и просто чакаше да бъде пропиляна за едното ядене.

Всичко се започна със супата. Тя беше много пикантна и ярко червена. Последваха я неизброими блюда с всякакви вкусотии и откровено казано дори и няколко не особено ядливи неща. За момичета, с общо тегло под 200кг, яденето изчезваше с феноменална скорост. Едва след като Елена обяви, че не може да диша темпото се забави.

Часовете до настъпването на Новата година се меняха бързо. След поредната наздравица с безалкохолно (още едно от условията на вечерта: Никакъв алкохол преди 12:00), Даяна просто трябваше да излезе. Стените вече я притискаха и въздуха не ѝ достигаше.

- Али, излизам на вън за малко. След малко ще се върна. - Прошепна тя на приятелката си.

- Искаш ли да дойда с теб.

- Не, няма нужда.

Дочули разговора другите подвикнаха след гърба на Дай:

- И да се върнеш преди полунощ. Тогава отваряме шампанското… - Всичко след това остана в ресторанта.

Времето навън беше ясно спокойно. В далечината се чуваха гърмежи от пиратки и възгласи на хора, но на улицата нямаше никого. Даяна вървеше напред към една градинка между сградите. През пролетта и лятото тя беше ярко зелена и пълна с деца, но сега беше пуста. По снега имаше следи от малки ботушки. Съборения и отъпкан сняг говореше, че по-рано през деня на това място е имало жестока битка със снежни топки. Снега на една от пейките беше съборен и момичето седна на нея. То гледаше към небето и макар, че не виждаше звезди знаеше, че са там.

- Може ли да седна до теб? - Гласът я стресна.

- Да, да разбира се. - Към Даяна се беше приближило момче с тъмно яке и сива шапка. То седна до нея и погледна към небето точно както тя преди малко.

- Жалко, че не се виждат. Щеше да е наистина красиво.
- Да, жалко е. - Дай вече не гледаше звездите. Момчето до нея сякаш я беше пленило. Беше сладък, но факта, че се появи от нищото и седна точно на тази пейка, а не продължи по пътя си, я изненада повече. Двамата стояха така дълго време. Той наблюдаваше небето, а тя него.
- Извинявай. Не се представих. Влад , и не като граф Дракула.
- Даяна, приятно ми е. - Ръката, която пое в своята беше голяма, топла и мека. Би било доста изтъркано, ако не беше толкова странно.

Някъде над тях започнаха да гърмят фойерверки. Небето се освети от множеството сини, зелени, бели и червени светлинки. Наоколо се чуваха свирки, викове и всякакъв вид шумове издавани на хората, когато празнуват Нова година.

- Даяна, знам, че не се познаваме, но би ли ми изпълнила едно новогодишно желание? - В погледа му се четеше молба и може би още нещо, което момичето не разбра.

- Зависи. Ако мога да помогна - с удоволствие.

Влад обърна цялото си тяло към нея. Сложи едната си ръка върху кръстосаните ѝ крака, а другата на бузата ѝ. Ръката върху коляното ѝ стоеше сякаш, за да не може да избяга, но нямаше сили за това. Тя беше пленена от сивите очи на момчето и нямаше намерение да ходи никъде. Бавно, но сигурно Влад я придърпа към себе си и я целуна съвсем леко по устните. Даяна не беше сигурна дали изобщо нещо се случило, но мястото малко над коляното, на което стоеше ръката му до преди малко, сякаш леко пулсираше. Докато тя се осъзнае и разбере какво е станало момчето беше станало и с ръце в джобовете се беше отправило в посоката, от която се беше появило.

Даяна стана от пейката и викна към отдалечаващия се силует:

- Не ме попита какво е моето новогодишно желание.

Влад спря да върви и се обърна с лице към нея. Не беше очаквал тя да е толкова близо.

- Е, какво искаш ти за Нова година.

Дай хвана яката му и я дръпна към себе си.

- Мисля, че се досещаш...

Към края

За луната

Седнала съм на пода с лице към прозореца и наблюдавам. Всичко което виждам, обаче е луната. Гледам белия полумесец, а единственото, за което мисля е една от таро картите, които разглеждах скоро. Беше колесница, теглена от два коня - черен и бял. Също като страните на луната - едната светла и видима, а другата тъмна и обгърната от мистерия.
Не съм сигурна какво ми става, но ме побиват тръпки. Нещо познато се опитва да изплува, но не успява. Някакъв стар и подтиснат спомен иска да излезе наяве и да напомни за себе си. Опитвам се, наистина, но нищо не се получава.
Винаги когато погледна към луната ме побиват тръпки. Сякаш някой ме покрива с влажен чаршаф или нещо подобно. Цялата ми кожа е настръхнала, а аз просто стоя, наблюдавам и чакам.
Май просто въображението ми си играе отново с мен. Може и да е заради двойното количество вампирски сериали, който гледам напоследък. Или пък може би не...
Тайно се надявам, че там някъде далече в тъмнината има нещо неизвестно, което се спотайва и чака да бъде открито. Скучно е да живееш в свят, в които всичко е известно. Нали заради това испанците са тръгнали да търсят нови светове (или поне част от тях). Луната винаги ми напомня за това колко скучно е да си землянин. Знаем всичко основно, а останалото няма да стане достъпно докато не еволюираме в нещо по-приемствено или поне отворено за истината.
Надявам се, че там някъде истината стои под някой храст и чака да бъде открита. Не искам да знам със сигурност дали има нещо мистично, свръхестествено, окултно или митично. Искам само надежда.

На тази дата

Преди няколко дни слушах тази песен. Сетих се за нещо станало преди много години в една малка кухня. Музиката звучи от радиото върху хладилника, леля ми, отново изсипала гримовете си на масата, се цапоти, а аз (около 5-6 годишна) обикалям и се правя на шут. Не очаквам да разберете. Не се и налага. Пиша не за вас, а по скоро за мен, защото тези чувства не могат да отидат другаде, освен тук или на някой забравен лист хартия. Честно казано предпочитам да е тук, защото на света има поне още един човек, които ме разбира - този който е загубил някой важен за него човек.
Август винаги е бил натоварен месец. Натоварен в смисъла на това, че половината рода има рождени дни тогава (същото е и през декември, но това е без значение сега). Всичко обаче е започнало с една жена - прабаба ми.
Повечето хора не помнят и бабите си, но аз имам късмета да познавам, както баба си, така и прабаба и пра прабаба си. Това е буквално малко повече от хилядолетие история, която ми е била разказвана, а аз забравям всеки ден, малко по малко. Жалко е колко спомени, преживявания и случки остават в историята без дори да са споменати.
Прабаба ми е родена на 20.08.1923 г. Точно тази жена е отговорна за повечето неща, които знам. Буквално съм закърмена с историите и приказките, които по цяла вечер ми четеше. Винаги, когато можеше ми разказваше за нещата които е преживяла - за живота в нейното село, за преместването ѝ в големия град, за сватбата ѝ, за втората световна война, времето прекарано в Македония, починалите ѝ деца и приключенията на всичките ѝ седем внуци и правнуци. Тя ме научи да готвя (и как да гася пожари в кухнята), да пея, да плета, да бродирам, да играя на карти, възпита ме да обичам книгите и всичко написано на хартия, помогна ми да осъзная някой важни неща и остана до мен много дълго време.
Отдавна не се бях сещала за нея и това ме кара да се чувствам зле. Толкова ли съм се отдалечила от света, който тя ми показа!? Нима в мен е оставила нещо важно, а то вместо да израсте и порасне, е закърняло. Осъзнавам, че вече дълго време я няма, но това значи ли, че е изчезнала напълно от живота ми? Значи ли, че всички онези уроци, които ми предаде са изчезнали в небитието, просто така са се изпарили?
Почти всички моменти от детството ми са свързани с нея. Помня как винаги преди да легне заставаше над леглото прошепваше тихо своята молитва и тогава лягаше. Много пъти съм я питала за какво се моли. Отговора винаги беше един и същи - за вас. Никога не съм разбирала какво иска да каже. Май и никога не съм се опитвала, но сега, години по късно осъзнавам, че за нея децата ѝ са били единственото важно нещо на света. Всяка нейна мисъл беше насочена към един от нас.
И досега понякога имам чувството, че ако отида до нейния апартамент ще я намеря точно там където винаги е била. Сякаш никога не ни е напускала. Седнала на ръба на леглото ще наднича през прозореца и ще пее нейните неспирни песни. Ще пее и ще се усмихва на нас - ние, които я обичаме.

История без край

Стоях приведена над ниската масичка и гледах фееричната тъкан пред себе си със странен примес от погнуса и възхищение. Работех като наръчник в една шивашка фирма за лятото, а през есента щях да се преместя и да уча в университет. Чакането на резултатите за приема убиваше. Всичко ставаше толкова бавно и протяжно. Подаването на документите, чакането на класиранията, записването. Цялата работа си беше просто губене на време, но нямах избор, трябваше да мина по стандартната процедура.За да избегна напрежението от очакването си намерих и тази работа. Просто трябваше да стоя и да махам конците от готовите дрехи с една малка клъцка. Нито беше трудно, нито беше лесно. Все пак осемчасовото взиране в плата и безформените дрехи не е най-приятното и развличащо нещо на света.
Този ден трябваше да оглеждам поредната партида от грозно блатно-зелени блузки на дребни цветчета, направени от хлъзгава и прозрачна материя. Всичко ми се размиваше, а очите ми кой знае защо сълзяха. Мястото, на което се намирах, беше най-стратегическото в целия цех. Виждаше се абсолютно всичко, както вън през прозорците и вратата, така и из цялото помещение. Изведнъж чух вратата пред мен да се отваря. Чу се присъщото за нея скърцане на панти и хрущене на начупен метал при натискане на бравата. Не погледнах кой идва, защото през целия ден все се намираше някой, който иска да излезе "за по цигара" и се връщаше след половин час.
Аз продължавах да "чистя" грозната дреха, но някой твърдо беше решил да ми пречи. Който и да беше, той стоеше на пътя на светлината ми и затъмняваше всичко пред себе си тоест ръцете ми.
Станах, за да го скастря, но когато вдигнах поглед видях само две големи зелени очи. Следващото нещо, което помня беше, че не чувах боботенето на шевните машини, а само приглушено хихикане и две топли устни залепени за моите. Докато се осъзная какво става той просто се врътна бързо на пети и излезе от помещението, оставяйки ме само с дрехите и зяпнала уста. Най-близко стоящата шивачка ме попита през смях кой е той. Честна дума в момента си нямах ни най-малка представа, но имах намерение да разбера. Тези очи ми бяха много познати.
Пуснах бързо всичко на бялата маса и изтичах навън. На всяка цена трябваше да разбера за какво беше цялата тази работа. Когато се качих по стълбите и отворих врата не видях никого. Продължих напред по улицата, надявайки се той да е свил по една от близките преки. Оглеждах се, поглеждах във всеки вход на близкия блок, но не го виждах никъде. Когато стигнах до кръстовището се озовах на една от най-оживените улици в тази част на града. От него нямаше и следа.

* * *

Дълго се чудих как трябва да завърши историята. По-принцип обичам щастливия край, обичам да знам че любовта е възтържествувала над всичко друго и хората са щастливи. Този път, обаче, не мисля че героинята е нещастна. Напротив, тя има цел. Все пак реших да се допитам до вас.

Дали края е подходящ за това приключение?

Към края

Носталгично

Всички животни са се изпокрили, дори и нахалното славейче, което по принцип не ме оставя да спя се е приютило някъде на завет и сладкото му гласче не се чува. За цвят на цялата атмосфера слушам саундтраците на Линкин Парк към Трансформърс и си припявам. Направо като идилия извадена от филм или книга. Въпреки спокойното, и почти необезпокоявано от флора и фауна съществуване, в момента се чувствам като притисната от нещо. Сякаш през цялото време някой стои над главата ми и ми диктува какво да правя, как да го направя и изобщо не ми дава обяснения защо изобщо върша всичко. Или пък се намирам във филма "Индиана Джоунс и храма на обречените" и тавана бавно, но сигурно пада над мен и онова малко индийче, а русата мацка не се решава да бръкне в дупката с буболечките, за да ни спаси. Усещам напрежението, просто не знам кога ще стане толкова много, за да ме "изтрещи" като гръм и да ми подпали опашката. Ако трябва да съм честна дори не знам какво точно предизвиква заряда. Може да е от вълната, от която бяха направени онези поли, които шиха шивачките във фирмата, в която работя, въпреки че се съмнявам. Като заговорих за Индиана Джоунс ми се догледа Междузвездни войни, ама старите серии, не тези нови изчадия на киното. Честно казано предпочитам Харисън Форд и Марк Хамил пред Хейдън Кристенсен с опашка, въпреки че не бих отказала и на Юън Макгрегър (просто има страшен мотор).
Апатията е обзела всички и е превърнала ежедневието в еднообразна пепелява каша от работа в задушно помещение, притеснение относно резултатите за университета и сън обезпокояван от странни видения. Всъщност напоследък почти не бях сънувала, може би защото бях изморена. Въпреки това онзи ден сънувах нещо много странно. Ако трябва да съм честна сънувах три напълно различни неща, единственото което ги обединяваше беше че ги сънувах аз.Иначе и след трите останах с много странно впечатление.
Като се замисля от много отдавна не съм Го сънувала. Много, много, много отдавна. Как ми се иска да Го видя отново. Ето това е вид фигура или троп които със сигурност не знам. Аз никога не съм Го виждала наистина, въпреки това искам да го направя. Това са думи на един изпаднал в отчаяние човек, които чака нещо, но и той не знае какво точно. Добре за да е всичко точно трябва да се изразя така "Как ми се иска да го сънувам отново", но не искам. Аз наистина искам да го видя. Да го зърна на живо, да говоря с него и после да помня поне в най-общия смисъл думите му. Не както в сънищата - само една или две реплики. Искам да разбера дали е свестен или пък е от онези идиоти, които не стават да сварят и яйце без да забравят да си завържат обувките.
Преди малко в главата ми изникна идеята че Търново е място където се събират много хора от различни краища на страната и защо не един от тях да е Той.Не ме бърка дали се казва Ник, Макс, Стоян или дори Елвис, важното е да се вписва в този глупав образ които не мога да изхвърля от главата си. Най-лошото обаче е че самият той започва да избледнява. Сякаш е нарисуван с флумастери, а после някои е разлял вода отгоре и картинката се е размазала. Спомням си очите, тялото, косата, ръцете, части от лицето, но усета е изчезнал. Няма ги топлите устни, ръцете обхванали главата ми, топлото чувство в стомаха, та дори и ръката поставена върху коляното ми е избледняла. Просто не я усещам. Знам, че съм сънувала точно това, че се е случило по същия начин, но самият допир липсва. О, как искам да усетя всичко отново.
Тези зелени очи са някъде там и наистина си заслужават да бъдат намерени.

Топло е

Не, не е топло, истинска жега е. Дори за човек като мен, който вирее чудесно в топлото време, атмосферата е прекалено нежежена. От всеки камък, всяка стена, сграда, паметник, от асвалта и паветата, от всичко се излъчва задух. В момента просто си умирам да е заветните 30 градуса, но не и повече! Бутилката с газирано, подпряна до мен на канапето е почти пресушена. Остават само около пет глътки и ще трябва да се поя с чиста водица, докарана по водопровода от язовир Йовковци.
Утре са и двата ми кандидатстудентски изпита. Мхммм, двата са един след друг. Исками се да знам каква ще е темата. Щеше да е къде-къде по лесно от това да уча цялата българска история.

Някъде там

Някъде там в далечината, през стени и огради, отвъд коритото на реката, се намира един град. Един вечен град изграден от хора останали в историята с великите си дела. Крепостта е все така величествена и всява чувство за може би грандоманските виждания на строителите, а във въздуха витае сигурността излъчвана от дебелите каменни зидове.
Тук съм обаче, не за да разглеждам забележителности и музеи, да пазарувам от мола (както обичат да правят всички русенци) или дори да се разходя по калдаръмената градска чаршия, в града съм, за да положа изпит по история на България. Същата тази история, която дълго време се е развивала именно тук, в този град, на съседния хълм. Странно е да чета от учебника и в същото това време да виждам резултата. За утре съм планирала да отида до самата крепост. Да усетя камъка под краката и ръцете си, да се разходя на същото това място, на което и нашите царе и царици (и дори единствения ни крал) са се разхождали и са обсъждали бъдещето на държавата. Там където са били едни от последните битки за независимост и първите за свобода. Там където се е състояло почти всичко важно в нашата история.
Всъщност не съм сигурна дали има втори такъв град на цялата територия на България. Дали има друго такова място, което да привлича с такъв магнетизъм, да притежава този възрожденски дух и въпреки това да остава толкова достижим за разбиранията на един съвременен човек.

Романтика - пфу!

Цял живот съм мечтала да дойде мига, в който ще открия истинската любов. Сигурна съм, че някй ден ще се смея на собствените си думи, но искам нещо необикновено. Искам нещо просто да се случи, а аз да не го очаквам. Просто смятам, че така ще е по-интересно. Искам да че връхлети и да не отминава.
Понякога се чувствам изключително глупава и то точно заради тези мисли. Кой нормален човек, който ме познава ще ме открие неочаквано, ще ме притисне до себе си и ще ме целуне въпреки публиката!? Искам някой които да ме държи в ръцете си и просто да ме подкрепя. Не желая подаръци. Не искам и голям красавец. Просто мечтая за ръцете и топлината. За подкрепата, за уважението, за добротата, за любовта. Понякога обаче си мисля, че искам прекалено много. От къде ще се намери такъв човек? Та дори и в мойте глупави романчета мъжете или се дърпат и не си признават чувствата, или са толкова лигави, че чак ми се доповръща. А в реалния живот е още по-зле. Всичко е с краката на горе, а аз искам малко любов.
Последните два дни са прекалено странни дори за мен. Всеки път, когато някой отвори вратата, аз очаквам нахълтване, на някой които търси мен. Той просто би могъл да дойде, да ме целуне и да си тръгне. Не искам нищо повече от него. Аз ще го последвам. Не трябва и да се съмнява. Въпроса обаче не е в самата мечта, а в реализацията. Колко от хората които познавам биха направили подобно нещо? - Не много! Колко биха направили подобно нещо с мен? - Николко!!! Става ми жал за самата мен. Чувствам се леко отритната и дори позабравена. Трагедия...
Как ми се иска да си имам някого. Как ми се иска да споделя тази “мечта“ с някого и той да ме разбере, да ми се усмихне мило и да каже, че просто трябва да почакам и всичко ще се сбъдне, не да ми се изсмее злобно и да започне да ми се присмива. Е, живота е тежък. Тежки са и проблемите свързани с него. Не, че това моето може да се нарече проблем, де. Въпреки това продължавам да се надявам на чудо. Дори и да спра да желая този фарс да се случи, не мисля, че ще мога току-така да спра да очаквам нещо, когато вратата се отвори.

Какво научих това лято?

Явно продължавам с лятната тема. Та нали още ми е лятно настроението :) И така, какво научих това лято? Много странен въпрос, който си зададох преди няколко дни и то съвсем случайно. Реших да обобщя:
Научих няколко много полезни клавишни комбинации, които използвам почти всеки ден (мишката ми се прецака :)
Научих се да ползвам EXCEL на едно доста високо ниво.
Разбрах защо не трябва да се опитваш да дишаш докато правиш кълбета под водата в басейна.
Научих къде се намират доста от частите на колите.
Научих, че много от тези части са доста скъпи.
Научих, че със сигурност не мога да пея.
Но въпреки това, когато грача с весела компания могат да се получат много добри "парчета".
Научих, че телбода е смъртоносно оръжие особено, когато се намира в ръцете ми!!!
Разбрах, че дори от далеч, можеш да се забавляваш с приятелите си.
Научих, че ярко зеления бански се забелязва мнооого отдалече.
Разбрах защо обикновенните хора не се пекът с къси панталонки (все още изпитвам на гърба (ъъъ краката) си резултатите от този урок:)
Научих колко им е трудно на всички работещи да не заспиват следобед, а да продължават да се трудят.
Научих ползата от лепящите се бележки.
Научих, че понякога е добре да си държиш устата затворена, но урока с обяснението как става този номер все още не ми е известен.
Научих се да правя справки на почти всичко, на което може да се направи справка.
Научих се да сглабям картонени кутии и кашони и вече съм доста добра.
Научих, че да работиш и да пишеш в Скайп са две взаймно изключващи се дейности и то в полза на Скайпа.

Едно лято

Цяло лято си мълчах и мълчах и най-накрая реших да кажа нещо. Нооо защото все още го карам мързеливо Ви представям нещо научено в детската градина - разказ в картинки. Цяло лято прекарано и почти привършено с много добро настроение. И за да не се измарям с говорене започвам.

ПЪЛЛНА СККУККА

Мислех си да пиша много отдавна. И времето този път ми стигаше, но пък не ми стискаше. И ето сега вися си в офиса и чакам някой да ми даде малко работа, ама няма и аз просто вися тъпо и гледам празното пространство с умен поглед.
Ако някой има идея да я сподели МОЛЯ ВИИИИИ СКУЧНО МИ ЕЕЕЕЕ!

Котката ми!

Ъъъъ искам да започна с едно припомняне. То се състои в това ето ТУК. Да, но това беше отдавна. Сега е време за ново ... замислям се какво точно да кажа. Ами ето ще го изтърся направо. Котката ми отново забременя! Дааа и на това отгоре, връщайки се днес от училище получавам изненада - раждаща котка в гардероба! Да, би трябвало да съм свикнала вече, защото това се случва за поне 17 път, но всеки път си остава шокиращо.
Да си кажем честно и Вие бихте постъпили така, ако вашата котка ражда за 17 пореден път за 9 години и то с минимум на котетата - 3! Доста е смущаващо и когато се налага да ги дадеш на някого, защото това са грубо пресметнати около 60 котета, към които си се привързал и после се е наложило да се разделиш. Тъжно е, но не мога да гледам 60 котки я! Това е непосилно дори за стара мома.
Та реших да пиша, за ад се похваля и за да си издействам малко поздрави. Котето е мъжко, малко и черничко. Като порасне може и снимки да кача, но засега ще си останете с това описание.

Празници

Днес бях решила да не пиша, но просто накрая не издържах! Това е просто, защото не разбирам смисъла от всичкото това суетене към чуждия празник! Това няма значение сега. Причината да престъпя решението си беше, че днес освен борещите се за предимство Св. Валентин и Трифон Зарезан се празнува и Сирни Заговезни. Като начало само да спомена на надяващите се, че от тук нататък няма да говоря за любов, вино, валентинки или лозя единственото, на което ще се отдам е обяснението ми за празнуването на Сирни Заговезни в гр.Мартен обл. Русе.
От сега да ви предупредя, че няма да споменавам за конеца, халвата, яйцето или други подобни, защото те са разпространени абсолютно на всякъде в страната и сигурно вече ви е писнало да слушате за тях. Затова и реших, че традицията в това малко градче, в което живея е доста по-интересна.
Та подготовката за празника започва около месец преди самия ден. Тя включва събирането на децата от квартала и обсъждането на плана за действие по нататък. В следващите 3 седмици те т.е. децата обикалят абсолютно целия град и чукат по вратите на абсолютно всяка къща (само да предупредя че градчето е малко и имаме единствено 5 блока с по 4-5 етажа) и от там събират следните материали : слама, стъбла на царевица, гуми (автомобилни, велосипедни, на трактор или др.), празни дезодоранти и дървени колове.
В последната седмица от подготовката събраните "неща" се донасят до определената за квартала голяма поляна и там се сглобяват в къща в височина 2 метра и размери около 2на 3 метра. Тя се пълни със всички останали материали и се затваря с изработена за целта врата. През следващата седмица "Чардака", както е името на къщичката се охранява ДЕНОНЩТНО. Има случай на деца които спят в чардаците си за да ги предпазят от посегателствата на децата от съседния квартал. Тези посегателства се проявяват в кражба на гуми и материали, разрушаване на чардака и дори по-ранното му запалване, което е един вид край на веселбата.
В самия ден на празника всички се събират около къщичката и децата мятат клечки кибрит към чардака като го запалват. Това се случва точно по здрач. След великото запалване всички са ДЛЪЖНИ да се нацапат с пепел за здраве. Известна е и играта да нацапаш всички други с възможно най-много пепел. Колкото по-оцапан толкова по-здрав казват старите хора от града.
Има поверие което казва, че тези огньове се палят за да се изгорят всички болести и лоши духове събрали се около хората през зимата, а цапането е един вид за да се сплашат вампирите (ох, да знам, че напоследък съм малко обсебена, но сега не беше нарочно) и вещиците и да избягат от населеното място.
Преди да си тръгнеш има още една важна традиция за изпълнение, която е задължителна за момчетата и препоръчителна за момичетата - огъня трябва да се прескочи отново за здраве и по-точно когато минаваш над огъня той изгаря всичко лошо по теб и то пада в пепелта и умира.
Днес децата, които изграждат чардаците със сигурност не знаят всички тези "бабини" глупости, но те винаги са ми били интересни. Ааа и още нещо. Днес по повод на празника се опитах да потърся нещичко в нета за празнуването на празника в моя край, но нищо не изскочи. Жалкото беше не това, а че не успях да намеря снимки, защото наистина си заслужава да се види. Вечер е още по красиво, защото над градчето се носи аромата на изгоряла слама и гуми, чува се гърмежа на дезодорантите хвърлени в огъня и радостта на децата при вида на чардака, който гори до сутринта на следващия ден, а щом погледнеш от по високо можеш да видиш и огнените езици на чардаците от другите махали.
Ето така празнуваме края на зимата и началото на пролетта в Мартен. Макар и тази година малко по-рано от обикновено надявам се всичко да мине както винаги - с викове и много пепел по лицето (която, вярвайте ми, се мие мноооого трудно).

По стъпките 2?

Сигурно ви се е случвало да преживеете дежавю. Не всъщност съм 100% сигурна, че сте изживявали такова поне няколко дузини пъти. Е този път на мен ми се случи нещо малко по-различно, но с привкус на дежавю.
Връщах се аз от училище и отново се намесиха тротоарите. Все още затрупани от големите преспи те бяха почти непроходими или както обичам да казвам трябва да си цирков артист с голям коефициент на интелигентвост, за да оживееш след опита си да отидеш до кварталната бакалия, намираща се на 20 метра от входа. Беше около 19.25 и аз отново бързах за скапания автобус, който щеше да закъснее заради преспите.
Та пред мен се виеше абсолютно същата улица, която ме накара да забавя крачката си и предния път. Единствената разлика сега беше в това, че беше тъмно и високият мъж го нямаше.Тръгнах по тротоара като само вътрешно подозирах, че ще се случи нещо познато и така и стана.
След първите десетина крачки пред мен изведнъж изникна двойка държаща се за ръце. Въпреки тясната пътечка те успяваха да стоят един до друг и да се поддържат в хлъзгавия момент. И двамата облечени в черно от главата до петите се открояваха на фона на ярко белия сняг, който отразяваше уличните лампи и мръсния сив сняг избутан от снегорините буквално върху остатъка от тротоара.
Колкото и банално и изтъркано да звучи точно над светещият знак на Глобул стоеше оранжевата пълна луна и сякаш осветяваше пътя им. Казват, че за влюбения няма непреодолими препятствия, но едва когато видиш нещо подобно пред теб усещаш колко е истинско. Хванати за ръка те бяха по близко един до друг, от колкото биха били прегърнати. Връхните дрехи явно не им пречеха да се чувстват удобно.
Под ботушите на момичето се чуваше хрущенето на все още сравнително пърхавия сняг.
Студа, снега, дрехите, тесния тротоар, нищо не им пречеше да се чувстват влюбени. Нямаше значение кои върви зад тях или пред тях те просто бяха заедно, те бяха едно неразделимо цяло. Дългата до кокалчетата пола на момичето из шумя, когато се отърка в пряспата. Ето отново успяха да ме накарат да вървя бано. Просто нямаше начин да прекъсна точно тези хора, за да бързам за някъде, където няма да намеря нищо. Те просто се обичаха независимо от обстоятелствата и сигурно ще го правят още дълго.
Просто се чудех какво ли следва за тях? Явно си личеше, че не бяха повече 2 максимум 3 години по-големи от мен. Това значеше само, че живота е пред тях, но дали те щяха да останат такива каквито са сега? Дали ще го изживеят заедно или пътищата им ще се разделят и никога няма да се пресекат отново. Отговор няма да получа никога. Светофара светна зелено и аз продължих да вървя последните 15 метра с тях. Успях да се изравня и винях лицата им. Те не говорех, но се усмихваха, бяха щастливи. За тях нямаше значение какво ще се случи след 10 години, 10 дни или дори 10 час. Важното е че бяха заедно. Отново светна зелено и този път щом стигнахме от татък те продължиха напред, а аз свих на дясно към "любимата" ми спирка. Качих се в автобуса вече премръзнала и видях същите намусени физиономии както всеки ден. Тези хора не бяха като двойката отвън.
Те просто не разбираха света както трябва. За тях той беше само илюзия, нещо което не спира, само екран. За влюбените той беше нещо красиво, не само фон на който се играе, а част от пиесата, отделен актьор с отделна роля.
Ето това исках да кажа. Не знам може би просто ми хареса да виждам истината в непокворените очи на момчето и момичето, вместо лъжите на другите, които ме гледаха надменно и сякаш искаха нещо от мен. Обичам да преживявам подобни неща просто заради чувството, с което оставаш след като приключиш.
Аааа и един съвет за хората на които всичко това по-горе им се струва безсмислено. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого на когото държите никога не отказвайте. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого когото не познавате никога не отказвайте. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого когото не понасяте никога не отказвайте. Просто никога не се знае какво е намислила за вас съдбата.

What's up doc?

За пореден път съм тук. Имам предвид кабинета по информационни технологии. И не само стоя, но и нямам какво да правя.
За пореден път се разочаровам от компютрите, и то не защото не стават, а защото просто не мога да вляза в зоопарка си. Та сега от скука се надявам да развия някоя тема, в която смисъла на живота ще се разкрие с пълна сила пред мен. Ииии нищо!!!
Пак съм разочарована от себе си! Очаквах след половин минутния сън върху якето на Марио да ме накара да се вдъхновя, но неееее трябваше да ми се доспи още повече и да не мога да напиша нищо свястно, което заслужава да бъде публикувана (което между другото ще се случи).
Таааа .... След последната въздишка зад мен, означаваща "Офф, какво ме карат да правя?" се чувствам по-убито от всякога. И така минава времето бавно като песъчинка чакаща да дойде и нейното време да падне през отвора на пясъчен часовник.
И ето сега вече стана страшно. Екипа ми се разби, заради глупав спор. Ей пусти технологии! Да бяхте по-... Оффф малко по-...
Както и да е. Явно ще правя презентация сама. Нищо нали все пак от всяко лошо нещо следва нещо добро?! Може и шестици да имаме.