Подранил

Ето един малко известен факт: Никога, ама никога и никой не ми е подарявал цвете за 8 март. Пари - давали са ми, подаръци - също. Но цветето е друга работа. Като се замисля единствените цветя (освен тези за бала), които съм получавала бяха на миналия ми рожден ден (една много красива самотна роза) и един невероятно голям букет от дядо ми.

Затова днес, макар и ден по-рано, като изненада от небето падна едно ангелче облечено в розово, което ми подари една роза. Само за мен.(И имам предвид тази на ръката:)

За екзотичния 3 март

Първо Честит 3 март българи! Надявам се предстоящата година да бъде малко по-патриотична от предишната, въпреки че българското у мен тихо надава гласче и ме кара да се съмнявам жестоко в предположението си.
Би трябвало да сме българи всеки един ден от годината, а не само да една дата (която всъщност е била на 19.02, но със смяната на календара става 03.03). Аз живея в България, дишам в България, храня се в България, разхождам се в България и уча в България. Защо да я почитам само на един ден!? Не си заслужава да хабя останалите 365 дни, правейки се че не е така. Затова и денят не трябва да е различен.
Днес просто не е нещо особено. Станах по обед (както винаги), отидох до автогарата (според плана от вчера) и прекарах половин час на слънце и вятър, правейки компания на една колежка, после отидох до магазин от голяма верига, от които си купих саксии и семена, а накрая влязох и в супермаркета, от където се сдобих с вечеря и кокосов орех.
После посадих петуниите в двете сандъчета, пробих кокосовия орех, изпих сока и тряснах черупката в пода, където се разби и остана само вкусната сърцевина.
Сега се дрогирам с домашни кокосови стърготини и чувствам стомаха ми тежък като наковалня, но продължавам да се тъпча с бялото чудо.
Ето това е моята представа за 3 март. Все още мога да се предвижа до стария град и да гледам "Звук и Светлина", но се чудя колко още хора са решили да го направят!? Може би не само очакваните пришълци от Северна България, но и (като за цвят) южняци.
Е отново Честит празник и да не забравя Честит Тодоров ден!

Честит рожден ден на мен!

Да съм жива, здрава,
весела, корава.
И най-много от всичко
да се намери един богат чичко,
с завещание голямо,
и здраве разлюляно.
А после аз си обещавам
на всички да раздавам
любов, щастие, късмет
като мой собствен завет.
Сега, обаче, искам само
едно голямо, здраво рамо,
за да се подпирам
и мъничко да го обирам
Но не от парите да го отървавам,
а само любов да му давам.
Накрая за финал
и само някой да го е проспал!
игрива, палава, засмяна
да бъде новата ми смяна
в предстоящата година,
в която смятам да замина
на почивка някъде далеч
и да не чувам нищо веч
за скука, нещастие и лошотия
от хора като тия
дето много знае им устата
и не бързат много краката.

Честит рожден ден на мен! (Отново)

П.С. Искам тортаааа и отгоре да има много свещички не ония глупави цифри. Това отнема удоволствието от цялата "церемония" :D

Подарък за рожден ден

С огромно закъснение (от 2 дни) искам да честитя рождения ден на сестра ми. Малкото порасна, както метафорично, така и буквално, защото със своите 175см се извисява над простосмъртните люде.
Честит да ти е рожденият ден! Да пораснеш голяма (ама този път само метафоричната част). Да станеш на 15 си е голяма работа. Не съм сигурна, че помня моя 15-ти рожден ден, но явно просто не е имало нищо за помнене. Надявам се, че твоя да е минал по-паметно и да си го спомняш мнооого дълго време, защото лошото на рождените дни е че никога не се повтарят.
Подаръка за този ден го измислих преди месец и просто нямах търпение да го взема, защото като цяло си е голяма зарибявка. Достатъчно е човек само да го види, за да се засмее и веднага ще каже че е може би най сладкото нещо на този свят.

Новогодишно желание

Беше навечерието на Нова година. Даяна и приятелките ѝ бяха решили да прекарат последните часове на старата и първите на новата година в китайски ресторант. Странно и все пак логично. Едва ли много хора биха прекарали празника в опити да ядеш с пръчки и сърбане на спагети. Тук компанията от шест момичета грешеше. Ресторанта беше повече от претъпкан. Бяха сложени и допълнителни маси, а сервитьорите нямаха време да обслужат всички. Хубавото беше, че момичетата имаха резервация.

Даяна и Алина се забавиха на входа.

- Али, сигурна ли си, че идеята е добра? Не мисля, че китайския ресторант е много добър избор.

- Дай, спокойно. Нали точно ти искаше да се откъснем от учебниците за малко и да прекараме поне тази вечер без да мислим за лекции и изпити.

- Знам и все пак не се чувствам на място.

Другите момичета вече се бяха съблекли и тъкмо се настаняваха на масата. Цялата компания беше събрала пари, които трябваше да се изхарчат. Това беше условието на вечерта. Сумата възлизаща на издръжката на всяко едно момиче по отделно за повече от месец стоеше в бял плик в чантата на Алина и просто чакаше да бъде пропиляна за едното ядене.

Всичко се започна със супата. Тя беше много пикантна и ярко червена. Последваха я неизброими блюда с всякакви вкусотии и откровено казано дори и няколко не особено ядливи неща. За момичета, с общо тегло под 200кг, яденето изчезваше с феноменална скорост. Едва след като Елена обяви, че не може да диша темпото се забави.

Часовете до настъпването на Новата година се меняха бързо. След поредната наздравица с безалкохолно (още едно от условията на вечерта: Никакъв алкохол преди 12:00), Даяна просто трябваше да излезе. Стените вече я притискаха и въздуха не ѝ достигаше.

- Али, излизам на вън за малко. След малко ще се върна. - Прошепна тя на приятелката си.

- Искаш ли да дойда с теб.

- Не, няма нужда.

Дочули разговора другите подвикнаха след гърба на Дай:

- И да се върнеш преди полунощ. Тогава отваряме шампанското… - Всичко след това остана в ресторанта.

Времето навън беше ясно спокойно. В далечината се чуваха гърмежи от пиратки и възгласи на хора, но на улицата нямаше никого. Даяна вървеше напред към една градинка между сградите. През пролетта и лятото тя беше ярко зелена и пълна с деца, но сега беше пуста. По снега имаше следи от малки ботушки. Съборения и отъпкан сняг говореше, че по-рано през деня на това място е имало жестока битка със снежни топки. Снега на една от пейките беше съборен и момичето седна на нея. То гледаше към небето и макар, че не виждаше звезди знаеше, че са там.

- Може ли да седна до теб? - Гласът я стресна.

- Да, да разбира се. - Към Даяна се беше приближило момче с тъмно яке и сива шапка. То седна до нея и погледна към небето точно както тя преди малко.

- Жалко, че не се виждат. Щеше да е наистина красиво.
- Да, жалко е. - Дай вече не гледаше звездите. Момчето до нея сякаш я беше пленило. Беше сладък, но факта, че се появи от нищото и седна точно на тази пейка, а не продължи по пътя си, я изненада повече. Двамата стояха така дълго време. Той наблюдаваше небето, а тя него.
- Извинявай. Не се представих. Влад , и не като граф Дракула.
- Даяна, приятно ми е. - Ръката, която пое в своята беше голяма, топла и мека. Би било доста изтъркано, ако не беше толкова странно.

Някъде над тях започнаха да гърмят фойерверки. Небето се освети от множеството сини, зелени, бели и червени светлинки. Наоколо се чуваха свирки, викове и всякакъв вид шумове издавани на хората, когато празнуват Нова година.

- Даяна, знам, че не се познаваме, но би ли ми изпълнила едно новогодишно желание? - В погледа му се четеше молба и може би още нещо, което момичето не разбра.

- Зависи. Ако мога да помогна - с удоволствие.

Влад обърна цялото си тяло към нея. Сложи едната си ръка върху кръстосаните ѝ крака, а другата на бузата ѝ. Ръката върху коляното ѝ стоеше сякаш, за да не може да избяга, но нямаше сили за това. Тя беше пленена от сивите очи на момчето и нямаше намерение да ходи никъде. Бавно, но сигурно Влад я придърпа към себе си и я целуна съвсем леко по устните. Даяна не беше сигурна дали изобщо нещо се случило, но мястото малко над коляното, на което стоеше ръката му до преди малко, сякаш леко пулсираше. Докато тя се осъзнае и разбере какво е станало момчето беше станало и с ръце в джобовете се беше отправило в посоката, от която се беше появило.

Даяна стана от пейката и викна към отдалечаващия се силует:

- Не ме попита какво е моето новогодишно желание.

Влад спря да върви и се обърна с лице към нея. Не беше очаквал тя да е толкова близо.

- Е, какво искаш ти за Нова година.

Дай хвана яката му и я дръпна към себе си.

- Мисля, че се досещаш...

Към края

За една счупена антена, едно розово (оранжево) романче и един празник. Част 2

Един от първите ми спомени изобщо е как лежа в леглото с прабаба ми и тя чете. Винаги беше нещо различно, но най-много ми харесваха онези съвсем тънки розови книжлета, с корици покрити със снимки на жени по бански и мъже с просветлели от слънцето коси. Като малко по-голяма вадех всички тези малки книги на пода и ги подреждах по това колко ми харесва момичето отпред. Никога, дори за миг, не съм се и замисляла какво е съдържанието изписано върху тънката хартия. Спомням си и леля Гинка от съседния вход да идва у дома, за да донесе на прабаба ми новата си розова придобивка. После смениха кориците. Мисля че станаха зелени. Съдържанието обаче беше същото. Направиха и други серии например Страст или Суперроманс. Ха, като се замисля всички баби в блока притежаваха поне две-три романчета и си ги разменяха пред балкона.Ако трябва да съм честна до преди по-малко от година никога не бях и чела подобни книги. После в програмата ми бе заложено да имам два поредни часа английски. Така и факта че не четях нищо в розово се промени.
Всъщност няма значение дали съм чела или не. Няма значение дали цвета на корицата е розов, зелен, син или оранжев. Няма значение дали книгата е в обем от 90 или 300 страници или пък (по западен модел) се нарича с модерното ЧикЛит. Единственото което помня е прабаба ми легнала до мен. Нощната лампа свети, а аз съм сложила главата си върху нейната ръка. Чувам я как диша, усещам топлината и, знам че след малко ще започне да заспива, а розовото нещо ще се наклони напред към лицето и. Усещам всяко нейно движение и заспивам спокойна под дебелия юрган.
Не знам къде са отишли тези книги. Нямам си и идея на кой таван са се озовали или в кой кашон лежат. Искам просто да ги видя, да ги наредя на пода и да ги подредя според това колко ми харесва модела на корицата. Искам да усетя текстурата на страниците, да ги отворя, да ги разгледам, да усетя аромата на кожата и, който се е пропил в порите на хартията. Искам просто да си я спомня.

За една счупена антена, едно розово (оранжево) романче и един празник. Част 1

Тя стоеше на рамото ми и плачеше. Беше толкова уплашена, че ме беше прегърнала през кръста и не спираше да хлипа. Не съм от страхливите, напротив, мога с гордост да кажа, че не ме е страх от почти нищо, но от вида и - плачеща и трепереща от страх, ме побиха тръпки. А трябваше да я оставя, трябваше да разбера. Нали точно за това бях отишла там! Не съм виновна аз , че е чула нещо, което не е искала ... Чувствах се зле, но все пак я оставих сама на неудобното канапе. Тръгнах по пътеката и когато стигнах почуках на вратата. Отвътре се чу глас и аз влязох. Първите му думи бях: "Искаш ли да знаеш кога ще умреш?" Побиха ме тръпки. Замислих се дали все пак искам да знам или предпочитам това да си остане мистерия както до сега. И докато мисля думите сякаш сами излязоха от устата му: "Мислиш, че имаш много време? Не се заблуждавай! Остава ти точно един месец..."
Тогава картината прекъсна и се събудих обляна в пот. От години не бях сънувала кошмари, но това ме изкара извън нерви. Единствената тема, която някога ми е била болна е тази, а точно тази вечер трябваше да се сещам. На следващия ден трябваше да отида на гадател, а точно вечерта преди това сънувах, че ми казват кога ще умра! Ха, на ти напрежение. Според поне (със сигурност има и още) една от съученичките ми имам слаба психика. Ха, ела да живееш с моето семейство и ще те видя какво ще стане с твоята след време! Давам ти около 3 дни. Може и по-малко да изкараш. Както и да е. Слаба или не, нервната ми система се крепи някак си. Или поне се опитваше.
Стана 12.30, свърши 5 час и грубо казано си вдигнахме дупетата и отидохме до офиса на гадателя. Първото момиче стоя 15 минути, второто 10. Аз излязох след 1. Не няма правописна грешка. Още от вратата мъжа ме погледна и каза, че заради скрита тайна в семейството аз не предавам сигнали. Ха, ето ти слаба психика. Та аз съм счупена антена. Лесно предвидима, бързо подвижна и леко счупена. И после върви и питай защо не съм наред и се държа като 10 годишно хлапе.
А аз просто исках да се обнадеждя. Исках някой да ме успокои, че всичко ще бъде наред. Исках някой, пък бил и този непознат, да разпръсне облаците и да ме накара да се почувствам по-добре. Нещо ме гложди. И аз самата не знам какво ... Надявах се да получа отговори, макар и да знам, че те ще са плод на нечие болно желание за изкарване на лесни пари.
Просто исках нещо за което да се хвана, а получих само новината, че явно нещо не ми е наред ...
Дали пък не трябваше да остана с нея и да я успокоя? Защо изобщо ми беше да я оставям сама. Та тя имаше нужда от мен.

Христос Воскресе!

За днес се очертаваше да бъде един от най-лошите дни в годината. Вместо да остана у дома, както обикновенно, ми се наложи да отида в едни не чак толкова приятни познати, които били поканили цялото семейство. Това е по-лошо дори от това да прекарам Коледа с цялата рода (а тя не се е събирала абсолютно НИКОГА заради разни там ... глупости). И така насила бях замъкната в средата на западната индустриална зона в Русе. Само името подсказва колко е интересно самото място. Навсякъде заводи, чорапени фабрики и разни складове. Първите 10 минути ги преживях и след една-две физиономии получих 5 лева, за да си хвана автобуса и да се върна у дома. Ха, а пък аз си помислих, че няма да подейства. И така с 5 лева, ключ и сестра под ръка извървях целия 5 километлов "преход" до спирката. Героя на деня!!!
Така доста бързо се оттървах от "най-лошия ден". За сметка на това изживях един, които ще помня цяла година. Пътешествието (както пеша, така и с автобуса), голямото плюскане, разходката по близката полянка, голямото търсене на отворен магазин за сладолед, посещението на гробището и не на последно място събирането на камъни по брега на Дунава.
Не съм добър фотограф, пък и се сетих да снимам чак в края на деня, но пък гледката си струваше.

Това е хор на зайци народни певици.

Заради честата заблуда на всички казвам: Това е Мъжки заек с ПАНДЕЛКА на врата :)

Фонтанът

Виждате ли сградата!? Разбира се, че я виждате!
Тя е построена през 1898 година от арх. Петко Момчилов в Русе и е била уникална докато не построили неино копие във Варна, но това няма значение. В тази красива постройка се е помещавала първа мъжка гимназия "Княз Борис 3", два пъти е била превръщана в болница (по време на световните войни), а днес се помещава СОУ "Христо Ботев". Но и цялата тази информация не Ви е нужна. Важното е да видите този красив фонтан отпред.
Чедтно казано през лятото е много красив (особено ако работи). Водата ромоли и пръска хората по пейките, а аз уча и гледам само през прозореца как децата си играят около него. Днес и аз обаче реших да си поиграя. Всъщност целия клас си "поиграхме". Като всички абитуриенти решихме да си правим албум. И като всички абитуриенти решихме да сме оригинални. Затова и дойде идеята да си направим половината снимки сега, а другата половина напролет.Точно от там дойде проблемът.
Някой викна "Хайде да се снимаме във фонтана!" и всички като невидели се нахвърлихме. Качихме се чак горе - там където никога не източват водата. Събрахме се цели 10 човека и ... леда поддаде. Цамбурнахме (повечето) в ледената вода и се накиснахме до кръста. После имам накъсани разкази и поне 4 версии на това което е станало, но един образ стои в главата ми и ме кара да се смея до припадък.
Аз лежа на леда, тъкмо излязла от леденото езерце, и поглеждам нагоре към една съученичка, която събува ботуша си и излива вода както става в анимациите. После както е с ботуша в ръка и по чорап тръгва през преспите. А фотографа снима, ли снима всичко, което се случва с една лукава усмивка на лицето.
Ако този ден е бил незабележим, не особено интересен или просто скучен препоръчвам направата на няколко снимки ей така за спомен, защото един напръв поглед обикновен момент може да се превърне в нещо, което със Сигурност ще разказвате на децата си.

Един снежен ден

Май имаше филм с това заглавие. Както и да е. Въпроса е че навън е Зима с главно З.
Сутринта се събудих и това, което видях беше огромна пряспа! Да, и то на покрива на съседите! Помислих си, че няма да мога да се измъкна от къщата. Изведнъж до ушите ми достигна шум от лопата за сняг и осъзнах, че баща ми си е у дома и прави пътечка до кокошарника в дъното на двора (е все пак живея в бивше село). Това значеше, че ще се ходи и на работа, и на училище. И така нахлузих ботушите, сложих ръкавиците и хукнах към работа. А там ме очакваше картинка по интересна и вълнуваща от турска сапунка в прайм тайма на БТВ. Всички мъже от фирмата бяха впрегнати да ринат сняг с лопати и да правят път за бусовете и пикапите, които само чакаха да тръгнат на разнос. Прибрах се в офиса и гледайки от прозореца се смях от сърце! Картинката беше невъобраЗима. Всички бяха нарамили я лопата, я метла и правеха коловози и пътечки за автомобилите. И знаете ли кое е още по-смешното? 5 минути след като свършиха и влязоха отново имаше нужда от ринене.
Снега не престава да трупа, но и те не престават да ринат. Със замръзнали ръце и глави покрити със сняг всички продължават упорито процеса.
Дано все пак снега не затвори пътищата. Нали все пак довечера съм на Коледен бал! Трябва да удостоя всички с присъствието си :)
А въпреки моите притеснения дали ще мога да се прибера у дома довечера снега продължава да трупа. Трупа и затрупва всичко и всички. Заличава мръсотията и пошлостта. Премахва лошотията и оставя само чиста покривка, толкова ярко бяла, че заслепява очите, а на слъцето спектъра й се разтваря и по нея танцуват всички цветове на дъгата.
Ето това е Зима! Не онова, на което бяхме свикнали последните години. Това е Зима.

Първи сняг

Не знам от къде сте. Не знам как е времето при Вас, но пък при мен е отвратително. 500-те метра, който трябва да мина от спирката до работа сутрин, днес не ми се сториха по-дълги, но пък в края им приличах на истинско Йети. От глава до пети бях покрита със сняг, който започваше да се топи и да ме мокри. Преди малко, пък реших да погледна през прозореца. От горкичкия сняг не беше останало почти нищо. Снежинките във въздуха се бяха превърнали в ситен дъжд, а снежната покривка (която със сигурност не бе дълбока) сега почти я нямаше. тъжно е как една бяла Коледа може да ти се изплъзна толкова лесно.
Всеки ден се събуждам и виждам снега по покрива на съседната къща. Всяка вечер заспивам с поглед взрян в същия този покрив, но вече гол и тъжен. Кога и при нас ще завали като хората? Кога ще газя в преспите с новите си ботушки?

Искам сняг бе хора!!!

Шест

Да шест изпревари всички други числа. Пререди се нахално и зае едно хубаво място, така че да вижда добре.
Какво по хубаво за един отруден човечец, от това да му "треснеш" на масата още един работен ден. Една събота, която е можел да прекара със семейството си, мързеливо пред телевизора или просто излежавайки се до късно. Но, не! Те не заслужават почивка. те трябва да работят като мулета и за дърпат дисагите по склона на горе. И защо? За да не работи на 31 Декемвири, иначе един Официален Неработен ден. Та днес всички българи отработваме един Неработен ден от грегориански календар.
Ето така работната седмица става със ШЕСТ дни! О, имам една още по-добра идея! Хайде всички да станем невярващи! Да ни анатемосат от всички възможни религии и църкви на целята. Да станем единствената държава на Земята без официална религия и по този начин няма да има смисъл да почиваме никога! НИКОГА!!! Виж поне учениците ще имат лятна ваканция, депутатите ще имат пролетна, лятна, зимна и болнични, а обикновенните хора, които са около 70% от държавата ще работят всеки ден, докато не издъхнат върху бюрата си. И после, за да не се губят работни часове, веднага след училище ще се крадат деца от училищата, за да започват да работят.
Ако се купят и походни легла и надуваеми душеци (от онези плажните), може и да няма нужда да си купуваме къщи и апартаменти, да даваме излишни пари за наеми и ремонти. А фирмите за разнос на храна ще преуспеят!
И това е само един от възможните варианти за нашето бъдеще и това на децата ни. Нека даваме на депутати, парламентьори и тем подобни да си живуркат, а ние да работим и в събота.

Един

Вървях сравнително бързо. Отново закъснявах за автобуса, а не ми се чакаше още час на спирката. На всеки две крачки ускорявах темпото, но нещо все ме спираше. Нощта ... пресилено ще е да кажа, че беше нощ. Наистина, беше тъмно, но пък градския часовник показваше 5.47. В ушите ми кънтеше Simple Plan, после се намеси и Джъстин Бийбър, а накрая за цвят и Кейти Пери.
Всъщност градския площад не е чак толкова дълъг, колкото излиза от описанието ми, но обстановката те кара да забравяш накъде си тръгнал. Коледната украса е светната. Малките дървени къщички по виенски модел отново са наредени в една дълга и стройна редица и магазинерите от вътре приканват със стоките си. Бонбони, шапки, гирлянди, халва, мед от парка около Русенски Лом, еленски рогца, наушници, шалчета, ръкавици във всякакви модели и цветове, лули и дори тарабка с наточени ножове. Всичко това чака да бъде купено и подарено.
А хора не липсват. Хладния северен вятър не е толкова силен както преди няколко дни и всички са излезли да се порадват на празничния базар. Тук там се срещат забързани мъже и жени. Те са онези, които се връщат от работа, те са онези, които нямат търпение да се върнат вкъщи при семействата си.
Но тези хора са малко. Тълпата върви бавно и протяжно, спира се, оглежда, мери, избира, тръгва, отново се спира и процеса продължава от единия край на площада до другия. Едни просто губят време до предстоящия концерт в театъра, други са запленени от красивите коледни играчки, трети просто убиват време до вечерната емисия новини. Стари, млади, деца, старци, жени, мъже, влюбени, разлюбени,ученици, работещи ... всички са там.
А аз бързам за автобуса. Или пък не! Мога да хвана следващия, мога да изчакам в кипящия град в града. Мога да разглеждам докато се наситя на светлинки и блестящи предмети. Мога да остана така още дълго.
Мъглата едва забелязваща се преди малко става все по-гъста. Края на площада започва да се замъглява. Поредния порив на вятъра ме блъсва в лицето. Водните капки се оцветяват от мигащите цветни лампички. Всичко изглежда магическо. Отново поглеждам градския часовник. 5.50. ХА! Само 3 минути. Едно дете врещи и дърпа майка си за близалка или поне за един от онези предизвикателни руски бонбони с пълнеж.
Отминавам бавно. Влизам в малката пресечка в дясно. Тъмна и глуха за сравнение с врящия и кипящ площад. Вървя. Сядам на спирката. Качвам се на автобуса. Прибирам се у дома. И знаете ли какво!? Този свят остава зад мен. Сякаш не е съществувал, сякаш не е оставил нищо в мен. Този блещукащо-цветен свят живее някъде там отвъд тъмната уличка и спирката, отвъд автобуса и стените на дома ми. Този свят ще остане там докато не намеря сили да го посетя отново. И защо не още утре сутринта ...

Едно лято

Цяло лято си мълчах и мълчах и най-накрая реших да кажа нещо. Нооо защото все още го карам мързеливо Ви представям нещо научено в детската градина - разказ в картинки. Цяло лято прекарано и почти привършено с много добро настроение. И за да не се измарям с говорене започвам.

ПЪЛЛНА СККУККА

Мислех си да пиша много отдавна. И времето този път ми стигаше, но пък не ми стискаше. И ето сега вися си в офиса и чакам някой да ми даде малко работа, ама няма и аз просто вися тъпо и гледам празното пространство с умен поглед.
Ако някой има идея да я сподели МОЛЯ ВИИИИИ СКУЧНО МИ ЕЕЕЕЕ!

Няколко филма за размишление

По принцип не пиша за филмите, които гледам, но не издържах, пък и подготвям този пост цяла седмица. Всъщност трябваше да го напиша доста отдавна, но нали се досещате, че моя велик мързел ме беше обхванал напълно. Та сега ще пиша за няколко филма, които гледах преди около седмица и на които дължа днешното си напрежение в корема. Това е разбира се съвсем друг въпрос и затова по-добре да започвам.
Само искам да отбележа с три (3) удивителни, че аз харесвам абсолютно всички филми и това, че съм харесала нещо не значи, че е нещо добро и заслужаващо да се гледа!!!
Та искам да започна с филма Шеруудската гора.
Това е един филм за Робин Худ, който представя класическата легенда по нов доста магичен начин. Преминаването от измерение в измерение, красива харпия, пъпчив мним крал и един великан с прякор "малкия". Въпреки, че основите на мита са останали същите, лентата ни предоставя доста доста разкривена версия.
Филм №2 разбира се е нещо, което наистина ми хареса. Мисля, че скоро сънувах нещо за него, но отново не помня нищо по въпроса. Говоря, разбира се за "Шерлок Холмс". Като начало само да кажа, че в моя мааалко болен мозък образът на д-р Уотсън винаги е бил свързан с пълен, сравнително възрастен чичко с монокъл. Ето този филм, обаче, разби всички мои представи. Хуморът, който лъхаше от екрана беше добре оплетен с криминалните главоблъсканици. Интересното е и че докато го гледах успях да направя паралели с друг американски филм и по-точно сериалката "Д-р Хаус", за който спокойно може да се каже, че е Холмс на медицината.
След тези "сериозни" размишления преминавам на нещо за развличане или просот "Новолуние". Най-накрая се реших да гледам продължението на "Здрач" (който между другото е абсолютно посредствен филм или накратко : мразя го!). Очаквах ... ами нещо, а отново получих нищо, абсолютно нищо. Образа на Джейкъб (тук би трябвало да се намира едно туптящо сърчице) беше "омазан" със странна гордост, саможивост и дори надменност. Бела изглеждаше дори по-глупава от Кристин Стюърд, а Едуард - малко циничен (на места) и понякога отвратителен (бележка за екипа: Хора има едно нещо наречено кола маска и то се използва тогава, когато актьора ви е толкова космат, че от космите на гърдите му могат да се плетат плитки, както и в дадения случай). Преди време получих няколко положителни критики от познати, обявяващи колко били плакали на лентата. Странното беше, че на опоменатите места аз се смят толкова, че ми бяха нужни толкова кърпички, че нямаше разлика дали съм плакала или смяла.
Следва една полу-аничация, която обожавам т.е Артур и отмъщението на Малтазар. Впървата част (Артур и минимоите) се бях влюбила. Гледала съм я повече от 20 пъти, но на това продължение нещо му куца. Сюжета беше доста орязан от действия, а с тази любов (между 12-годишни) доста се парадираше. Сякаш Селения и Артур бяха, не създадени един за друг, а направо свързани с белезници (отново повтарям 12-годишни). А бе тоя Люк Бесон да се осъзнае това е полу-анимация не сапунка я.
Следва ... Джеймс Бонд Квант утеха. Е време беше! Канех му се на този филм откакто излезе. И личи си, че филма е за Бонд Лентата е с добро качество, но нещо не схванах главната идея (може и да е нямало). Бяха заложили на ефектите и убииствата и затова сюжета беше някак изтикан на една страна и доста позакърнял.
Аватар - 3 оскара! Мисля, че това е дастатъчно (поне за сега). Сюжет наистина почти нямаше, но окото наистина се впечетлява лесно. Ефектите бяха невероятни и това около липсата на историята почти не се забелязва. Целият този свят създаден с една-едничка цел - да забавлява е завладяващ. Горите бяха превъзходни, животните - ... ами животни! Ето на случи се - влюбих се в поредното несъществуващо място.
Феята на зъбчетата е последния от филмите, които гледах. Ето това беше весело преживяване. Смях се от све сърце когато видях Скалата облечен с пачка и балетни обувки. Едрата му фигура доста добре се вписваше сред другите феи. препоръчвам го обачи като семеен филм за губене на време.

Това е за днес! Само забравих да ви поздроавя за пролетта, макар и с доста голямо закъснение. Аз ОБОНАВАМ топлото и сега започвам да се будя така, че да се надяваме ще се чуваме по-често.

Честита Баба Марта!

Ха сега честита ни дошла сърдитка! Дано сте се окичили стабилно с нови новенички мартенички и дано са ви обсипали с пожелания за добър празник. При мен работата върви доста бавно, но скоро преживях неистов шок и реших да си почина, а освен това останах без интернет за повече от седмица. Обаждам Ви се просто ей така, колкото да видите , че съм жива и здрава. Иначе скоро ще почна да Ви посещавам по честичко, но сега съм маааалко заета с маааалко работа (мръсните муй чинии), но иначе няма кой да я свърши и ако аз не го направя не ми се мисли (общо взето няма да има в какво да се яде!) та времето ми стига точно до тук така че засега се сбогувам с не особено голямо удоволствие. Остатъка от статията тук

Празници

Днес бях решила да не пиша, но просто накрая не издържах! Това е просто, защото не разбирам смисъла от всичкото това суетене към чуждия празник! Това няма значение сега. Причината да престъпя решението си беше, че днес освен борещите се за предимство Св. Валентин и Трифон Зарезан се празнува и Сирни Заговезни. Като начало само да спомена на надяващите се, че от тук нататък няма да говоря за любов, вино, валентинки или лозя единственото, на което ще се отдам е обяснението ми за празнуването на Сирни Заговезни в гр.Мартен обл. Русе.
От сега да ви предупредя, че няма да споменавам за конеца, халвата, яйцето или други подобни, защото те са разпространени абсолютно на всякъде в страната и сигурно вече ви е писнало да слушате за тях. Затова и реших, че традицията в това малко градче, в което живея е доста по-интересна.
Та подготовката за празника започва около месец преди самия ден. Тя включва събирането на децата от квартала и обсъждането на плана за действие по нататък. В следващите 3 седмици те т.е. децата обикалят абсолютно целия град и чукат по вратите на абсолютно всяка къща (само да предупредя че градчето е малко и имаме единствено 5 блока с по 4-5 етажа) и от там събират следните материали : слама, стъбла на царевица, гуми (автомобилни, велосипедни, на трактор или др.), празни дезодоранти и дървени колове.
В последната седмица от подготовката събраните "неща" се донасят до определената за квартала голяма поляна и там се сглобяват в къща в височина 2 метра и размери около 2на 3 метра. Тя се пълни със всички останали материали и се затваря с изработена за целта врата. През следващата седмица "Чардака", както е името на къщичката се охранява ДЕНОНЩТНО. Има случай на деца които спят в чардаците си за да ги предпазят от посегателствата на децата от съседния квартал. Тези посегателства се проявяват в кражба на гуми и материали, разрушаване на чардака и дори по-ранното му запалване, което е един вид край на веселбата.
В самия ден на празника всички се събират около къщичката и децата мятат клечки кибрит към чардака като го запалват. Това се случва точно по здрач. След великото запалване всички са ДЛЪЖНИ да се нацапат с пепел за здраве. Известна е и играта да нацапаш всички други с възможно най-много пепел. Колкото по-оцапан толкова по-здрав казват старите хора от града.
Има поверие което казва, че тези огньове се палят за да се изгорят всички болести и лоши духове събрали се около хората през зимата, а цапането е един вид за да се сплашат вампирите (ох, да знам, че напоследък съм малко обсебена, но сега не беше нарочно) и вещиците и да избягат от населеното място.
Преди да си тръгнеш има още една важна традиция за изпълнение, която е задължителна за момчетата и препоръчителна за момичетата - огъня трябва да се прескочи отново за здраве и по-точно когато минаваш над огъня той изгаря всичко лошо по теб и то пада в пепелта и умира.
Днес децата, които изграждат чардаците със сигурност не знаят всички тези "бабини" глупости, но те винаги са ми били интересни. Ааа и още нещо. Днес по повод на празника се опитах да потърся нещичко в нета за празнуването на празника в моя край, но нищо не изскочи. Жалкото беше не това, а че не успях да намеря снимки, защото наистина си заслужава да се види. Вечер е още по красиво, защото над градчето се носи аромата на изгоряла слама и гуми, чува се гърмежа на дезодорантите хвърлени в огъня и радостта на децата при вида на чардака, който гори до сутринта на следващия ден, а щом погледнеш от по високо можеш да видиш и огнените езици на чардаците от другите махали.
Ето така празнуваме края на зимата и началото на пролетта в Мартен. Макар и тази година малко по-рано от обикновено надявам се всичко да мине както винаги - с викове и много пепел по лицето (която, вярвайте ми, се мие мноооого трудно).

Компютъъъъъъррр

Какво прави един блогър три поредни седмици без компютър? Ами брой ги и гледа празното място на кутията с жален поглед! Е, добре, че не съм типичен блогър, защото иначе щеше да стане доста напечено в къщи с две тинейджърки "гладни" за интернет.Вместо да изпадам в паника извадих стария компютър поддържащ единствено Windows 98 и играх карти до ... ами докато не станах толкова добра, че ми писна да побеждавам в 3 от 4 игри :) Та заветния момент дойде и аз отново съм с моя ... хммм, моята звезда.
Като се замисля тези 3 седмици не бяха толкова дълги, но успяха да ми помогнат да свърша малко работа отлагана отдавна. Започнах да чета отново и дори успях да прочета три книги, на които отдавна се каня, но все нямам време. Успях да пооправя стаята си (нещо което вече не си личи) и дори се забавлявах от сърце както преди. Май съм станала още малко по откачена, защото като ставам сутрин все ми липсва я крак я ръка, но иначе съм добре.
А щях да забравя : НЯКОЙ ЗАБЕЛЯЗА ЛИ СНЕГА НА ВЪН!!! ЩОТО АЗ ДА!!! И Е УЖАСНО!!! Сега се намирам в криза с обувките, които когато обуя сякаш не съществуват и стъпвам нараво в снега. Та снега е ужасно нещо и както вече не веднъж съм казвала : МРАЗЯ ГОООО!!!
Сега по-спокойно. От тук нататък се връщам и ще пиша отново по-често, за съжаление на някого :) Мисля скоро да се завръщам в ритъма които бях по загубила по празниците и дори да го позабързам, но затова има време.
И един малък упрек като за финал. Абе вие да не сте заспали бе? Мечките вече ще се будят пък вие местата им от сега се опитвате да откраднете. Сякаш е паднала бомба и е убила всички и сега няма кой да пише. Та това беше.

Сряда + Четвъртък

Защо двата дни на веднъж ли? Ами просто е. Просто за цялата сряда не се случи нищо интересно, а няма нужда да натоварвам съзнанието на всички ви с ненужна информация. Та за четвъртък които все още не е свършил - още от сутринта (незнам защо) получих част от подаръците си.
Да те наистина бях под елхата и щом сестрата ги откри ме събуди с викове и последвало хвърляне върху мен, предизвестено само от стъпките и по стъпалата на горе. Тази вечер ще прекарам в компанията на братовчедка ми (едно много сладко 5-годишно хлапенце) - лудата фенка на Уинкс (Winx), гледайки разбира се клипчета на Уинск.За повече информация потърсете ме утре, защото тази вечер ще гледам Уинкс (за пореден път май станах банална)


P.S. Ауу щях да забравя! ЧЕСТИТ БЪДНИ ВЕЧЕР! Ха дано Ви върви по добре и от миналата година и дано таз годишното раждане на Христос е дори по-успешно от предното :)