За Септември

От къде да започна. Най-добре ще е от началото, но въпроса стои по скоро така: къде точно е началото?  Решението да дойда тук или с първата среща. Или пък дори със ставането от леглото в онзи ден. Защо не от всичко по малко …

Реших да дойда по няколко причини.

Първата от тях беше, че не исках да се връщам в къщи за трето поредно лято и да се чудя какво да правя със себе си и живота си. Не че съм стояла на едно място, но всичко е различно когато си далеч от семейството и не можеш да разчиташ на никого. Да - по трудно е, но аз исках предизвикателството на чуждото място. Липсата на приятелите, непознатите улици, новите колеги… всичко това ме привличаше като … като много силен магнит.

На второ място исках страхотно лято.  Нови запознанства, нови приключения, невиждани гледки и всякакви подобни измислени и недоизмислени феномени и явления.

После бяха парите. Като на всеки нормален студент парите никога не ми достигат. Трябват ми пари и лятната работа е едно от най-лесните начини да се сдобия с такива.

И ето го решението и на трите проблема - работа на морето! Какво толкова. Малко работа, малко веселие и на есен с нови сили започвам семестъра с позитивизма зареден през летните месеци.

Е не всичко се оказа такава приказка, но все пак в плана ме беше вместено 14-часовото работно време (10 от които на слънце) и убийствената умора, която го следваше неуморно. Въпреки всичко, цялото това преживяване почти е приключило (донякъде много се радвам) и не  съжалявам за нищо.

В началото ме местеха от обект, на обект. Всяка седмица бях на различно място с нови хора. Беше забавно признавам, но и това омръзва. Колкото и приятно да е накрая ти писва да се запознаваш с нови хора, които едва ли ще видиш повече.  В крайна сметка започнах да се оплаквам и накрая ме "закотвиха". Нещата изглеждат малко по различно разгледани в детайл, но това беше началото в общи линии.

И така в един ясен и доста горещ юнски ден се оказах, както се казва на пъпа на града. Странен израз не мислите ли!? Въпреки това подходящ за местоположението ми в дадения момент. От моята страна на дългата пешеходна алея бях само аз и няколко пейки, но за сметка на това от другата страна кипеше живот. Сериите там са доста гъсто разположени и моята контактна личност реши, че трябва да се разположи добре в новата си среда. Скоро познавах всички. Точно срещу мен беше Котката (най-скорошното му описание беше - висок, изключително слаб и брадясал или поне така го описваше майката на колежката от дясно), момичето до него … хмм нямам думи за нея освен, че ако не беше тя щях да се самоубия ритуално още първата седмица. Това беше основната група. Да, малко сме, и не бяхме само ние. Останалата част от контингента беше плаваща т.е все някой идваше и си отиваше. Ние бяхме като тримата мускетари - винаги там и винаги заедно.  При нас винаги беше забавно. Прииждаха хора от съседните сергии или просто наши познати, които имаха почивка. Децата от квартала бяха постоянно присъствие (понякога доста шумно и дразнещо, но все развличащо).

И така до началото на септември. Тогава малко по малко всички започнаха да си тръгват. Първо Котката, после част от "плаващите", едно-две деца и така докато не реших да направя списък с хората, които ще ми липсват (малко или много). Списъкът е пред мен. В настоящия час в него се намират точно 18 имена, но бройката се увеличава всеки изминал ден.

Всеки ден поне една прегръдка, поне една целувка за сбогуване, поне едно "Ще се видим следващото лято" или "Ще поддържаме връзка", което и двамата знаем, че няма да се случи.

Скоро ще дойде и моят ред. Но чудя се само едно ще има ли кой да ме целуне по бузата, да ме прегърне силно и да каже "Няма да те забравя, ще си пишем". Седя сама на стола и се чудя, а покрай мен няма никой...

Все същата позната история

Първа среща след раздялата. Тя се е приготвяла цяла вечер. Нов панталон, искрящ топ, високи токове, изправена коса (сресана по-старателно от обикновено), гримът е прилежно сложен, парфюмът с незабравим аромат. И накрая той не се появява. Защо!?

Първото нещо, което научих в курса по Основни социални умения, беше да не пропускам лекции. Поне по този предмет. Второто – въпроси от типа „Защо?“ не се задават, защото вменяват вина в запитвания. Този път, обаче, се налага да попитам следното нещо: Защо все пак полагаме толкова много усилия за среща с човек, с когото не искаме да се срещаме!? Нали, затова вече не сме заедно.

Започнах да размишлявам по въпроса днес, след като една от колежките ми ми сподели за нейната „среща“ с бившия. Тя беше изключително разочарована от неговото отсъствие. Задавала съм заветния въпрос и на други момичета изпадали в същата ситуация. Отговора винаги е стандартен и напълно безличен – „Защото така ще разбере какво е загубил!“

Драги момичета, как за Бога, той ви е загубил след като изобщо не ви е печелил!? Та нали точно вие се оплаквахте от недостатъците му, от лошите му навици, и това че все не ви обръщал внимание. Загубихте само Вие. Загубихте време да се преструвате на незаинтересовани, загубихте усилия за подготовката на „случайната“ среща, загубихте достойнството си преследвайки мъж.

Понякога се озадачавам от наивността на жените. Моята също – не съм по-различна, но някак си не я разбирам. Опитвам се – това е сигурно, но някаква част от пъзела липсва и аз знам коя е тя. Това е мъжа. Не може да съществува двойка при наличие на един партньор. Допитах се и до „другото“ мнение. В основни линии то гласеше: „Защо да трябва да се виждаме! Като се правя, че не я познавам е много по-лесно!“

Дами, на това ли се надявахте! Браво, много добре, позитивното мислене е нещо полезно… в умерени количества. Не е нужно да прехвърляме всичките си надежди и мечти за перфектната връзка на един топ и нов панталон. Дори в главата ми тази идея звучи малко плоско.

Нека да погледнем а нещата от следната перспектива – вие зарязвате мъжа, с когото се срещате. Два дни след това се появява т.нар. синдром на зарязващия (четох някъде за него, но честно казано точното име ми се губи). Стоите си най-спокойно на мивката например и изведнъж се сещате за всички хубави неща, които е правил за вас. За единственото цвете, което някога вие подарявал, за чифта ботушки, които купувахте заедно, за сребърната гривничка, която скрихте в кутията за бижута пет минути след като го зарязахте. Няма ги, обаче, мръсните чорапи, пиянските вечери в приятели, вдигнатата седалка на тоалетната, оплакването, че харчите много и хилядите други „лоши“ навици и привички на „вашия“ мъж. Той е идеалният мъж. И тогава решавате че сте направили най-голямата грешка в човешката история – да зарежете приятеля си!!!

Позната история, нали!?  И как иначе, нали всички сме попадали в такава ситуация. Тъжното е всъщност колко често се случва. Четири месеца бяха нужни на моя приятелка да се отърси от чувството за принадлежност към човек, с който имаше връзка два месеца. Странно съотношение, а? Отне ни (аз и още една наша приятелка) толкова усилия да я накараме да спре да ни обяснява колко е влюбена, че накрая се отказахме. Лечението – врачка. Не, не правя реклами сега. Имам лош опит с врачките, така че не съм им първи фен, но единствено възрастна жена и чаша кафе успяха да пречупят, иначе безкрайната любов.

Ха, ако в момента чете, момичето вече точи ножовете, но мила искам да разбереш, че историята беше основна съставка на поуката, а именно – жените сме много глупави животни. Само най-глупавите животни се хвърлят в огъня ей така, защото нямат какво да правят. Да, същото нещо правят и най-смелите, но смелите имат едно предимство – рискуват всичко с изключение на едно-единствено нещо – достойнството си.

Един въпрос

Влюбвали ли сте се!? Разбира се, всеки нормален човек се е влюбвал поне веднъж. Влюбвала ли съм се!? Честно казано не. Понякога съжалявам, понякога не. Винаги съм искала само щастието, но да избегна разбитото сърце. Не съм сигурна защо, но някъде там, дълбоко в главата ми е заложена идеята, че влюбя ли се така както ми се иска, задължително ще свърша в някоя канавка, съществуваща единствено в депресивната част на болната ми тиква.
Това май е основната причина. Или поне ми се иска да е така. Май около мен никога не са се навъртали подходящи кандидати. Няколкото, които са успявали да проникнат през първата част от барикадите, просто се отказваха прекалено бързо. Защо? Питам защо се отказвате? Не е ли нужно човек да се бори за това което иска!? Аз искам много неща и всичко, което получавам е изстискано през безброй сита.
Влюбвала ли съм се!? Не съм сигурна. Понякога си казвам, че съм влюбена. По скоро влюбена в себе си, в начина по които говоря или дори в бенката на лявото стъпало. Понякога осъзнавам че да съм влюбена в себе си е мое задължение. После се запитвам дали си заслужава. Дали всъщност съм щастлива. Да аз преливам от щастие, позитивен човек съм и понякога се смея на неподходящи места. Обичам и усмивката си. Нямам трапчинки, или невероятни устни, нито пък прекрасни зъби. Обичам по скоро чувството. Чувството което ми дава надежда.
В такъв случай, Да! Влюбвала съм се, влюбвала съм се и то не в себе си. Имало е хора, които ме карат да се чувствам щастлива. Имало е и ще има още много. Въпрос на време е само да ги намеря.

Ново гнездо

На моменти си мисля, че съм си по-добре вкъщи. Имам предвид топличко е, мама и тати се грижат за мен, не се налага сама да ходя да си купувам хляба, не деля стая с още две момичета, не чувам съседките отгоре да се гонят в малките часове на нощта, котката спи някъде из краката ми и мърка колкото може по-силно. Звучи много добре, но само на пръв поглед.
Аз не съм канарче. Предпочитам да си се представям като врабче. Нямам предвид цвета на оперението или размера, а по-скоро свободата. Канарчетата живеят в клетки. Да, красиви са и имат храна до насита, пеят безгрижно по цял ден и се люлеят на пръчката си. Не, благодаря. Предпочитам да прелитам километри, за да намеря трохички, да се налага да поправям гнездото си всяка пролет, а зимата да се топля на пушещите комини. Въпреки това врабчетата са свободни. Могат да летят където им сърце иска, не се налага да се съобразяват с пречките на клетката.
Искам да съм като врабчето. С малко сърчице, което ще се пръсне от страх ако бъде затворено в клетка. Не искам да стоя вкъщи и да гледам телевизия до пръсване. Искам да съм на студа и да правя снежни човеци. Искам да съм далеч от познатите хора, които поглеждат и виждат вдетинен възрастен с комплекса на Питър Пан. Искам да съм далеч и когато непознатите ме погледнат да виждат усмихнат човек, обграден от снежна армия в градинката в парка. Искам сутрин да се налага да ставам и да си събличам пижамата. Искам да съм сама, не не искам да съм сама! Искам да съм самостоятелна. Аз пораснах!
Вече не мисля, че вкъщи ми е добре. И не искам да чувам коментари от рода "Да така е при всички, идва период в които всеки се нуждае от самостоятелност." Другите не са важни. Сега аз съм на дневен ред!!! Аз и само аз! Защо другите не казват нищо!? Мълчат и търпят, чакат нещо да се случи и да избягат. Аз не правя така. Боря се, или поне така си мисля. Трудя се за своето освобождение. Строя си собствено гнездо ... далеч от родното. Далеч от познатото, някъде из един парк населен изцяло с хора, които притежават само моркови за носове и пръчки за ръце.

Някъде там ли си или не съществуваш!?

Ако сънищата наистина са спомени от друг живот, то тогава моят е бил изключително интересен и може би на друга планета.

Сънувала съм всичко. От гонещи ме тиранозаври до това, че зашивам маншетите на мантията на Хари Потър. Плакала съм, летяла съм, спасявала съм оцелели след самолетна катастрофа (в задния двор на къщата), готвила съм, строила съм (тоалетна :), била съм засипвана в тунел под земята, карала съм колело и кола, боядисвала съм косата си ярко червена, играла съм шах на погребение, убивала съм зомбита, пътувала съм със самолет, гонила съм Оптимус Прайм (говоря за онзи готиния камион от Трансформърс), плувала съм с Мехмед от „Перла“ (гледала съм точно един епизод от тоя сериал, ама на! точно това съм намерила да сънувам), виждала съм дори Хана Монтана вампирът. За Бога та веднъж сънувах, че Етна е избухнала и аз се крия под хавлиен халат от лавата. Въображението ми явно е неизмеримо голямо, но аз имам един проблем. Вече шеста година сънувам един и същ човек отново и отново.

Понякога си мисля, че си въобразявам, че личността е различна, но когато се събудя помня само части от описанието и въображението ми си допълва дупките като то си знае, но … не съм сигурна. Когато заспя и видя този образ … тези очи … знам, че го познавам. Тоест, не на истина. Иначе сега нямаше да съм тук и да бръщолевя безспир.

Съквартирантките ми бяха очаровани от идеята да сънуваш някого толкова дълго. Твърдо са убедени, че някой ден ще го срещна. И аз мислех така в началото, но след време започнах да се отчайвам. Те все още са във фазата „Знам, че съществуваш и знам, че ще ме намериш“. В тъмнокосите им главици идеята за „точния“ човек е все още на дневен ред.

Аз се отказах. Отказах се да чакам, отказах се да търся, да се оглеждам, да внимавам. Това лице сякаш не съществува. Не съм чак толкова отчаяна романтичка, за да си въобразявам, че един ден моят принц ще се появи под прозореца ми и с роза в ръка ще ми изпее (ако няма талант поне изрецитира) нещо романтично и живота ми ще тръгне като песен на … щях да кажа Джъстин Бийбър, но не съм сигурна дали той пее песни за щастлива и вечна любов.

Но ми се иска. Не е хубаво изречение да се започва така, но обстоятелствата го изискват. Не вярвам, но от сърце ми се иска. Ей така просто за разнообразие да повярвам, че там някъде (по възможност по близо до мен) съществува едно такова създание с наситено зелени очи и черна коса, което да е отредено за мен. Не ме интересува дали ще го срещна във влак или докато краде портмонето ми. Няма значение дали се казва Макс и дали ще има брат и бяло куче. Това са подробности.

Просто искам да повярвам! Да повярвам, че на белия свят все пак се е пръкнал и той. Онзи, който не остави на мира нито мен, нито моите сънища. Онзи, който вече шест години търпя да се появява само тогава, когато тъкмо е бил забравен. Онзи, който искам да съществува, но вече нямам надежда за това...

Подранил

Ето един малко известен факт: Никога, ама никога и никой не ми е подарявал цвете за 8 март. Пари - давали са ми, подаръци - също. Но цветето е друга работа. Като се замисля единствените цветя (освен тези за бала), които съм получавала бяха на миналия ми рожден ден (една много красива самотна роза) и един невероятно голям букет от дядо ми.

Затова днес, макар и ден по-рано, като изненада от небето падна едно ангелче облечено в розово, което ми подари една роза. Само за мен.(И имам предвид тази на ръката:)

Честит рожден ден на мен!

Да съм жива, здрава,
весела, корава.
И най-много от всичко
да се намери един богат чичко,
с завещание голямо,
и здраве разлюляно.
А после аз си обещавам
на всички да раздавам
любов, щастие, късмет
като мой собствен завет.
Сега, обаче, искам само
едно голямо, здраво рамо,
за да се подпирам
и мъничко да го обирам
Но не от парите да го отървавам,
а само любов да му давам.
Накрая за финал
и само някой да го е проспал!
игрива, палава, засмяна
да бъде новата ми смяна
в предстоящата година,
в която смятам да замина
на почивка някъде далеч
и да не чувам нищо веч
за скука, нещастие и лошотия
от хора като тия
дето много знае им устата
и не бързат много краката.

Честит рожден ден на мен! (Отново)

П.С. Искам тортаааа и отгоре да има много свещички не ония глупави цифри. Това отнема удоволствието от цялата "церемония" :D

01:23

Това показва часовника, но в главата ми звучат "любимите" ми парчета на Емилия, Преслава и Галена. И това е само от съседната стая. Иначе Макарена и хитовете на Слави Трифонов (но само тези от началото на '90-те) са любимите музикални тракове на момчетата от долния етаж.
Странно ми е да живея така. До преди месец не се съобразявах с това колко силно ще си пусна да гледам някой филм, защото мога да преча на някого да спи или пък щях да точа водата в банята поне половин час преди да вляза под душа, за да не замръзна. Въпреки това съм щастлива. Дори преливам от ... вълнение, щастие, радост и т.н.
Иначе си представях живота на студента по друго яче. Може би малко по-самотен поне в началото и по-забавен и труден.
Тази част със самотността я прескочих още докато чаках на опашката, за да си получа номера на стаята си. Още там се запознах с бъдещата ми съквартирантка и с още около милион неориентирани първокурсници като мен. Оказа се, че въпреки, че не познавам града или дори една-единствена личност, пак съм по-добре от други. Запознах се с минимум 100 човека и въпреки това запомних само 2-3 имена (да поясня вече мога да позная имената на поне половината от колегите ми, за другата половина не отговарям :).
После очаквах онази част с трудното. Нали се отделям от гнездото. Май трябваше поне да ми е мъчно или нещо от този род. Предполагам, е съм социопат (от онези, които са неспособни на човешки чувства). Нямаше дълбока мъка, сълзи или дори дълги и просто неповторими разговори със семейството или приятелите. Кратко "Как сме?" и после червената слушалка. Няма драми, май съм неспособна на такива чувствени излияния.
Накрая имах очаквания за процеса на работа. Знам, тъпо е! И затова пак се хванах на собствената си въдица. 3-4 часа пиша и после пак живот. Мола и Макдоналдс се намират на около 10 минути пеша от общежитието и само чакат да бъдат преоткрити. Всичко от което мога да се нуждая се намира на един хвърлей от вратата ми.
С колежките от петия етаж се събираме на домашно вино и не се сърди човече. Какво повече би могъл да иска един студент!? Представях си нещо коренно различно. Нищо общо с реалността. Но знаете ли какво!? Не се оплаквам, по хубаво е.

По релсите

Бях пристигнала по-рано на гарата и се налагаше да чакам докато дойде влака. Исках да се прибера възможно най-бързо и да забравя всичко. Съквартирантката ми ме побъркваше като постоянно носеше момчета в стаята ни, хазяйката днес за четвърти път ми напомни, че като се върна трябва да ѝ дам наема, а и наближаваше важен изпит. Трябваше да се откъсна поне за малко от тази неразбория. Не че като се приберях в къщи щеше да е по-различно. Братята ми щяха да започнат да ме разпитват, баща ми да сумти шумно, а майка ми да ми опява колко съм далече и колко рядко ѝ се обаждам. За мен нямаше спокойно място на света. Всички кътчета бяха заети.

В далечината се чуваше тропота на колелата. Всички чакащи пътници се приближиха към перона и зачакаха влака да се появи из зад завоя. Ето го и него. Червения локомотив се носеше по релсите и бавно намаляше скоростта. Когато спря от вратите се изсипа толкова народ колкото се опитваше да се качи. Мъчно се провирах през тесните вагони с големият си куфар, но се налагаше да го правя, защото възпълна жена зад мен постоянно недоволстваше, колко туткави могат да бъдат младите хора. За да се отърва от опашката си, влязох в първото празно купе, което видях. Вдигнах куфара над главата си и зачаках влака да тръгне. На гарата обаче имаше още пътници и явно пак щяхме да тръгнем със закъснение.

- Здравей.

- Ъъъ, здрасти. - На вратата стоеше момче и гледаше малко глупаво към мен. На лицето му грееше огромна усмивка и белите му зъби блещукаха на светлината.

- Може ли да остана с теб? Няма други празни купета, а в съседното една жена се оплаква от влаковете. Чудя се защо ли не е тръгнала в автобус!?

- Да, разбира се че може. - Пък и как бих могла да го спра след като вече се беше настанил.

Следващия половин час и двамата прекарахме в тайно наблюдаване. Аз му хвърлях погледи от време на време, а той извръщаше очи и се правеше че гледа пред прозореца, когато се засичахме. Познавах го по външен вид. Съквартирантката ми беше излизала с негов приятел и двамата много искаха да ни съберат на едно място, но винаги нещо се случваше и някой отсъстваше от "сбирката". Лия - съквартирантката ми, ми го беше показала един следобед, докато минаваше под прозореца ни. После тя се раздели с приятеля си и плановете ѝ пропаднаха.

Времето минаваше бавно и от случайно хвърлени погледи преминахме, на Усмивки, а накрая вече говорехме свободно.

- Аз имам по-голяма сестра, но разликата ни е дванадесет години и винаги съм чувствал, че съм единствено дете. А ти?

- Двама братя. По-голям и по-малък. И двамата се правят на мои защитници, но само за пред момичетата. Винаги са ме използвали като средство да "доставка" на нови приятелки.

- Защо не сме се засичали до сега?

- Всъщност щяхме, ако поне веднъж бяхме отишли на някоя от срещите на Ник и Лия, които бяха така любезни да ни канят всеки божи път, когато излизаха.

- Значи ти си тази Лора, за която Лия толкова много говореше. Да знаеш доста комплименти получи и честно казано всичките си ги заслужаваш.

Май започнах да се изчервявам. Това само по себе си беше достатъчен комплимент. Познавах Лия и знаеш какви глупости може да наговори за някого само за да изпълни целта си.

- Благодаря. Жалко е наистина, че не сме се срещали по-рано.

Продължавахме да говорим и говорим, а времето, което ни оставаше заедно се скъсяваше неимоверно много. Не исках да спира. Нито влака, нито разговора, нито тишината. Въпреки, че се намирахме в купето, въпреки постоянното обикаляне на пътниците назад-напред и отварянето на вратата, ние винаги оставахме сами. Човекът пред мен ми беше позволил да вляза в неговото тихо кътче. Там нямаше контрольори, билети, изпити, братя, съквартирантки и хазяйки. Всичко, което можех да видя беше тишина и спокойствие.

Още две гари. Още две гари и щяхме да се разделим. Тишината щеше да изчезне, а приятния разговор да се стопи в суматохата. Още една гара. Още една гара и момчето до мен щеше отново да се превърне в този, с когото никога не успях да се запозная, просто силует преминаващ под прозореца.

Влака започна да забавя ход. Скоро спря и двамата слязохме. Той тръгна на дясно, аз на ляво. Вървях бавно към стоянката за такситата. Щях да хвана първото и да се върна у дома, където щях да прекарам двата почивни дни със семейството си. Някой би си казал, че водя невероятно скучен социален живот, но щом веднъж свикнеш, нищо вече не може да ти направи впечатление.

- Лора, чакай. - Зад мен се чу вик и за се обърнах. Той идваше към мен с бързи стъпки. - Чакай, не успях да взема номера ти. Ще ми го дадеш ли!? Много бих се радвал, ако някой път излезем да се видим отново, когато си свободна. - Дадох му номера си малко по обнадеждена, но почти сигурна, че никога няма да се обади.

Тръгнах отново към такситата. Слънцето вече залязваше и на мен ми се прибираше. Тъкмо отварях вратата на автомобила, когато телефона ми иззвъня от джоба. Вдигнах бързо и казах:

- Идвам си скоро, влака закъсня, не се притеснявай. - Очаквах майка ми вече поне три пъти да ми е звъннала да ме пита какво става и защо още не съм се прибрала. Гласа от другата страна, обаче, не беше нейния.

- Свободна ли си? Надявах се да отложиш още малко прибирането. Дано не са ти нужни много увещания, за да се убедиш, че това е най-доброто решение.

Обърнах се и на десетина крачки зад мен го видях с телефон в ръка и огромна усмивка на лицето.

- Мисля, че мога да се обадя, че ще закъснея още малко.

Към края

Новогодишно желание

Беше навечерието на Нова година. Даяна и приятелките ѝ бяха решили да прекарат последните часове на старата и първите на новата година в китайски ресторант. Странно и все пак логично. Едва ли много хора биха прекарали празника в опити да ядеш с пръчки и сърбане на спагети. Тук компанията от шест момичета грешеше. Ресторанта беше повече от претъпкан. Бяха сложени и допълнителни маси, а сервитьорите нямаха време да обслужат всички. Хубавото беше, че момичетата имаха резервация.

Даяна и Алина се забавиха на входа.

- Али, сигурна ли си, че идеята е добра? Не мисля, че китайския ресторант е много добър избор.

- Дай, спокойно. Нали точно ти искаше да се откъснем от учебниците за малко и да прекараме поне тази вечер без да мислим за лекции и изпити.

- Знам и все пак не се чувствам на място.

Другите момичета вече се бяха съблекли и тъкмо се настаняваха на масата. Цялата компания беше събрала пари, които трябваше да се изхарчат. Това беше условието на вечерта. Сумата възлизаща на издръжката на всяко едно момиче по отделно за повече от месец стоеше в бял плик в чантата на Алина и просто чакаше да бъде пропиляна за едното ядене.

Всичко се започна със супата. Тя беше много пикантна и ярко червена. Последваха я неизброими блюда с всякакви вкусотии и откровено казано дори и няколко не особено ядливи неща. За момичета, с общо тегло под 200кг, яденето изчезваше с феноменална скорост. Едва след като Елена обяви, че не може да диша темпото се забави.

Часовете до настъпването на Новата година се меняха бързо. След поредната наздравица с безалкохолно (още едно от условията на вечерта: Никакъв алкохол преди 12:00), Даяна просто трябваше да излезе. Стените вече я притискаха и въздуха не ѝ достигаше.

- Али, излизам на вън за малко. След малко ще се върна. - Прошепна тя на приятелката си.

- Искаш ли да дойда с теб.

- Не, няма нужда.

Дочули разговора другите подвикнаха след гърба на Дай:

- И да се върнеш преди полунощ. Тогава отваряме шампанското… - Всичко след това остана в ресторанта.

Времето навън беше ясно спокойно. В далечината се чуваха гърмежи от пиратки и възгласи на хора, но на улицата нямаше никого. Даяна вървеше напред към една градинка между сградите. През пролетта и лятото тя беше ярко зелена и пълна с деца, но сега беше пуста. По снега имаше следи от малки ботушки. Съборения и отъпкан сняг говореше, че по-рано през деня на това място е имало жестока битка със снежни топки. Снега на една от пейките беше съборен и момичето седна на нея. То гледаше към небето и макар, че не виждаше звезди знаеше, че са там.

- Може ли да седна до теб? - Гласът я стресна.

- Да, да разбира се. - Към Даяна се беше приближило момче с тъмно яке и сива шапка. То седна до нея и погледна към небето точно както тя преди малко.

- Жалко, че не се виждат. Щеше да е наистина красиво.
- Да, жалко е. - Дай вече не гледаше звездите. Момчето до нея сякаш я беше пленило. Беше сладък, но факта, че се появи от нищото и седна точно на тази пейка, а не продължи по пътя си, я изненада повече. Двамата стояха така дълго време. Той наблюдаваше небето, а тя него.
- Извинявай. Не се представих. Влад , и не като граф Дракула.
- Даяна, приятно ми е. - Ръката, която пое в своята беше голяма, топла и мека. Би било доста изтъркано, ако не беше толкова странно.

Някъде над тях започнаха да гърмят фойерверки. Небето се освети от множеството сини, зелени, бели и червени светлинки. Наоколо се чуваха свирки, викове и всякакъв вид шумове издавани на хората, когато празнуват Нова година.

- Даяна, знам, че не се познаваме, но би ли ми изпълнила едно новогодишно желание? - В погледа му се четеше молба и може би още нещо, което момичето не разбра.

- Зависи. Ако мога да помогна - с удоволствие.

Влад обърна цялото си тяло към нея. Сложи едната си ръка върху кръстосаните ѝ крака, а другата на бузата ѝ. Ръката върху коляното ѝ стоеше сякаш, за да не може да избяга, но нямаше сили за това. Тя беше пленена от сивите очи на момчето и нямаше намерение да ходи никъде. Бавно, но сигурно Влад я придърпа към себе си и я целуна съвсем леко по устните. Даяна не беше сигурна дали изобщо нещо се случило, но мястото малко над коляното, на което стоеше ръката му до преди малко, сякаш леко пулсираше. Докато тя се осъзнае и разбере какво е станало момчето беше станало и с ръце в джобовете се беше отправило в посоката, от която се беше появило.

Даяна стана от пейката и викна към отдалечаващия се силует:

- Не ме попита какво е моето новогодишно желание.

Влад спря да върви и се обърна с лице към нея. Не беше очаквал тя да е толкова близо.

- Е, какво искаш ти за Нова година.

Дай хвана яката му и я дръпна към себе си.

- Мисля, че се досещаш...

Към края

За луната

Седнала съм на пода с лице към прозореца и наблюдавам. Всичко което виждам, обаче е луната. Гледам белия полумесец, а единственото, за което мисля е една от таро картите, които разглеждах скоро. Беше колесница, теглена от два коня - черен и бял. Също като страните на луната - едната светла и видима, а другата тъмна и обгърната от мистерия.
Не съм сигурна какво ми става, но ме побиват тръпки. Нещо познато се опитва да изплува, но не успява. Някакъв стар и подтиснат спомен иска да излезе наяве и да напомни за себе си. Опитвам се, наистина, но нищо не се получава.
Винаги когато погледна към луната ме побиват тръпки. Сякаш някой ме покрива с влажен чаршаф или нещо подобно. Цялата ми кожа е настръхнала, а аз просто стоя, наблюдавам и чакам.
Май просто въображението ми си играе отново с мен. Може и да е заради двойното количество вампирски сериали, който гледам напоследък. Или пък може би не...
Тайно се надявам, че там някъде далече в тъмнината има нещо неизвестно, което се спотайва и чака да бъде открито. Скучно е да живееш в свят, в които всичко е известно. Нали заради това испанците са тръгнали да търсят нови светове (или поне част от тях). Луната винаги ми напомня за това колко скучно е да си землянин. Знаем всичко основно, а останалото няма да стане достъпно докато не еволюираме в нещо по-приемствено или поне отворено за истината.
Надявам се, че там някъде истината стои под някой храст и чака да бъде открита. Не искам да знам със сигурност дали има нещо мистично, свръхестествено, окултно или митично. Искам само надежда.