Все същата позната история

Първа среща след раздялата. Тя се е приготвяла цяла вечер. Нов панталон, искрящ топ, високи токове, изправена коса (сресана по-старателно от обикновено), гримът е прилежно сложен, парфюмът с незабравим аромат. И накрая той не се появява. Защо!?

Първото нещо, което научих в курса по Основни социални умения, беше да не пропускам лекции. Поне по този предмет. Второто – въпроси от типа „Защо?“ не се задават, защото вменяват вина в запитвания. Този път, обаче, се налага да попитам следното нещо: Защо все пак полагаме толкова много усилия за среща с човек, с когото не искаме да се срещаме!? Нали, затова вече не сме заедно.

Започнах да размишлявам по въпроса днес, след като една от колежките ми ми сподели за нейната „среща“ с бившия. Тя беше изключително разочарована от неговото отсъствие. Задавала съм заветния въпрос и на други момичета изпадали в същата ситуация. Отговора винаги е стандартен и напълно безличен – „Защото така ще разбере какво е загубил!“

Драги момичета, как за Бога, той ви е загубил след като изобщо не ви е печелил!? Та нали точно вие се оплаквахте от недостатъците му, от лошите му навици, и това че все не ви обръщал внимание. Загубихте само Вие. Загубихте време да се преструвате на незаинтересовани, загубихте усилия за подготовката на „случайната“ среща, загубихте достойнството си преследвайки мъж.

Понякога се озадачавам от наивността на жените. Моята също – не съм по-различна, но някак си не я разбирам. Опитвам се – това е сигурно, но някаква част от пъзела липсва и аз знам коя е тя. Това е мъжа. Не може да съществува двойка при наличие на един партньор. Допитах се и до „другото“ мнение. В основни линии то гласеше: „Защо да трябва да се виждаме! Като се правя, че не я познавам е много по-лесно!“

Дами, на това ли се надявахте! Браво, много добре, позитивното мислене е нещо полезно… в умерени количества. Не е нужно да прехвърляме всичките си надежди и мечти за перфектната връзка на един топ и нов панталон. Дори в главата ми тази идея звучи малко плоско.

Нека да погледнем а нещата от следната перспектива – вие зарязвате мъжа, с когото се срещате. Два дни след това се появява т.нар. синдром на зарязващия (четох някъде за него, но честно казано точното име ми се губи). Стоите си най-спокойно на мивката например и изведнъж се сещате за всички хубави неща, които е правил за вас. За единственото цвете, което някога вие подарявал, за чифта ботушки, които купувахте заедно, за сребърната гривничка, която скрихте в кутията за бижута пет минути след като го зарязахте. Няма ги, обаче, мръсните чорапи, пиянските вечери в приятели, вдигнатата седалка на тоалетната, оплакването, че харчите много и хилядите други „лоши“ навици и привички на „вашия“ мъж. Той е идеалният мъж. И тогава решавате че сте направили най-голямата грешка в човешката история – да зарежете приятеля си!!!

Позната история, нали!?  И как иначе, нали всички сме попадали в такава ситуация. Тъжното е всъщност колко често се случва. Четири месеца бяха нужни на моя приятелка да се отърси от чувството за принадлежност към човек, с който имаше връзка два месеца. Странно съотношение, а? Отне ни (аз и още една наша приятелка) толкова усилия да я накараме да спре да ни обяснява колко е влюбена, че накрая се отказахме. Лечението – врачка. Не, не правя реклами сега. Имам лош опит с врачките, така че не съм им първи фен, но единствено възрастна жена и чаша кафе успяха да пречупят, иначе безкрайната любов.

Ха, ако в момента чете, момичето вече точи ножовете, но мила искам да разбереш, че историята беше основна съставка на поуката, а именно – жените сме много глупави животни. Само най-глупавите животни се хвърлят в огъня ей така, защото нямат какво да правят. Да, същото нещо правят и най-смелите, но смелите имат едно предимство – рискуват всичко с изключение на едно-единствено нещо – достойнството си.

Един въпрос

Влюбвали ли сте се!? Разбира се, всеки нормален човек се е влюбвал поне веднъж. Влюбвала ли съм се!? Честно казано не. Понякога съжалявам, понякога не. Винаги съм искала само щастието, но да избегна разбитото сърце. Не съм сигурна защо, но някъде там, дълбоко в главата ми е заложена идеята, че влюбя ли се така както ми се иска, задължително ще свърша в някоя канавка, съществуваща единствено в депресивната част на болната ми тиква.
Това май е основната причина. Или поне ми се иска да е така. Май около мен никога не са се навъртали подходящи кандидати. Няколкото, които са успявали да проникнат през първата част от барикадите, просто се отказваха прекалено бързо. Защо? Питам защо се отказвате? Не е ли нужно човек да се бори за това което иска!? Аз искам много неща и всичко, което получавам е изстискано през безброй сита.
Влюбвала ли съм се!? Не съм сигурна. Понякога си казвам, че съм влюбена. По скоро влюбена в себе си, в начина по които говоря или дори в бенката на лявото стъпало. Понякога осъзнавам че да съм влюбена в себе си е мое задължение. После се запитвам дали си заслужава. Дали всъщност съм щастлива. Да аз преливам от щастие, позитивен човек съм и понякога се смея на неподходящи места. Обичам и усмивката си. Нямам трапчинки, или невероятни устни, нито пък прекрасни зъби. Обичам по скоро чувството. Чувството което ми дава надежда.
В такъв случай, Да! Влюбвала съм се, влюбвала съм се и то не в себе си. Имало е хора, които ме карат да се чувствам щастлива. Имало е и ще има още много. Въпрос на време е само да ги намеря.

За преди и сега

    Преди ми беше много по-лесно да говоря с несъществуващата си публика. Да си представям, че там някъде във вселената има някой, който (дори по случайност) е прочел нещо и (дори) му е харесало. Днес някак си просто не вярвам в себе си. Сякаш нещо просто ми уби самочувствието за секунди. Просто го съсече с много остра брадва и го остави да кърви проснато в ореховата шума.Подхранвам настроението с депресираща музика и гумени червеи.
Когато преди три години започнах този блог, си мислех, че правя нещо за ... и аз не съм знаела май. Може би за себе си. Никой не е толкова отчаян, за да слуша моето безкрайно бръщолевене. (Казвам го като комплимент към себе си. Не познавам повече от трима, които да приказват повече.) Някак си реших, че ако погледна на живота си от друг ъгъл, той ще стане по-ясен или поне малко разбираем.
     Нищо от това не се случи. Не се оплаквам. Щом 20 години съм могла да живея без смисъл, значи мога да продължа още поне 100 :D. До скоро бях отчаяна романтичка във всяко отношение. И макар да не се вдъхновявах особено от пухкави котенца, кученца, пиленца или други животинки с разните му там видове панделки, но все пак можех да оценя жестове и усмивки. Изгубила съм това качество. не съм сигурна кое по-точно ме озлоби, но сякаш не виждам доброто у хората. Та за Бога, скоро ме нарекоха Круела де Вил. Да, същата онази с двуцветната прическа и афинитета към кожени палтенца. Кога станах мъжемразка и по-голям пенкилер от пенкилера.
     Казвам всичко това с усмивка на уста. Не ми се плаче или чупи нищо. Няма да изпадам в истерии или още  по-зле - в депресии. Просто се усмихвам. Май излиза така, че вътрешно съм се примирила с идеята за мрачното "Аз". Няма значение, често осъзнавам нещо напълно едва след като съм го написала.
     Здравейте! Казвам се Йорданка Великова. Руса и синеока. На 20 години съм и съм студент. Понякога съм резервирана, понякога твърде нахална, детското в мен преобладава. И въпреки това аз се гордея със себе си, със своите постижения и провали. Усмихвам се, усмихвам се защото ми харесва и защото, понякога, когато е трудно да стоиш с изправена глава, най-добрата реакция е усмивката.

Моля те, кажи ми истината

И така официално приключих целия нов сезон на Истинска(та) кръв и официално го предавам в твоите ръце. Не, съм сигурна дали ще ти хареса. Със сигурност, обаче, не беше точно в моя стил.  Не всъщност ще ти хареса – мноооого кръв, аристокрация, кръвосмешения, разни бременни феи, та дори и няколко индивида маскирани като Обама. (Ти май го харесваше, а!?) Както и да е. Реших да си излея душата в писмен вариант (и то насочен точно към теб), защото така май ми е по-лесно. Не се налага да гледам никого в очите, да си кривя душата, че лъжа безобразно и дори малко мазно на места, няма да се изчервявам или пък да увъртам, за да пропусна нещо „уж“ маловажно.  И така започвам…

Честно казано мислех си, че все нещо ще се промени … поне малко. Не искам грандиозни разлики в ежедневието, а просто нещо по-така. Казвам го по една единствена причина. АЗ СЪМ НА АБСОЛЮТНО СЪЩОТО МЯСТО КАКТО И ПРЕДИ ЕДНА ГОДИНА. И да знаеш говоря и психически и физически. Буквално съм седнала на мястото, на което прекарах почти цялото минало лято. Искаш описание! Добре, няма проблеми. Седнала съм на пода в стаята си и, облегнала съм се на леглото си и гледам разни безсмислени филми на части. Реално погледнато не съм мърдала от тук от много, много отдавна. Не лъжа те! Всъщност миналата седмица помагах на един базар в общината. Май ти бях споменала нещо. Но пък 2-3 часа дневно не променят нищо. Заседнала съм като куче под ограда. Започнах да си мисля, че май съм маааалко социопат. Липсват ми разни чувства, като страх например. Защо, за бога, не ме е страх от нищо. Нямам проблеми с буболечки, влечуги, мрачни, тесни помещения,  мишеподобни, птици, телесни течности,  растения, суеверия, политика, религиозни предубеждения или какъвто и да е друг вид често срещана фобия.  И не е само това. Започвам да развивам „алергия“ към разните му там нормални човешки … ъм излияния!? … май не се сещам за по подходяща дума описваща ревящи, влюбени пикли и прекалено загрижени баби или дори просто влюбени, които се натискат на обществени места. Май загрубявам. Обвивам се в свой собствен … мазол. Ако бях на подходяща възраст (пък и е по-лесно да се говори за другите, вместо за себе си) щях да кажа, че влизам в критическата. Честно казано, така и се чувствам. Винаги съм предполагала, че някак си съм пропуснала пуберитета и съм навлязла в странна форма на зрялост с известна липса на зрял мозък. Сега си мисля, че май и кризата ще ме застигне бързо. Имам някаква странна нужда да се доказвам пред света, че съм млада и независима и че мога всичко, ама наистина всичко. И въпреки това не мога. Искам купони, дискотеки, алкохол, екзалтирани викове наоколо и все пак няма да е лошо и да полегна следобед.

Странно ли е!? Имам предвид чувствала ли си се така някога!? Така сякаш утре няма да те има и че ТОЧНО днес трябва да оставиш следа в своята среда, просто така, за да знаеш, че е там и ако нещо ти се случи, тя ще запази спомена за теб. Винаги съм се смятала за що годе разумен човек т.е без очебийни повреди в главния. Може би там някъде и грешката. Все пак нали затова се харесахме в началото – и двете сме по свой начин откачени. Някак си се допълвахме по нов начин. Все пак на всеки анимационен герой му е нужно другарче, което да ветрее след себе си, когато бърза за някъде (в нашия случай май причините бяха строго установени - храна и книги). Това ми липсва. Да знаеш напоследък не казвам лесно такива неща. По скоро мълча и мисля. Понякога се опитвам да изключа. Просто така да спра, защото главата ще ме заболи, но не мога. Връхлитат ме разни вдъхновения, съдбоносни заключения и никога удовлетворения. Сякаш вече не изпитвам наслада от разгадаването на загадката. А нали това беше най-важното загадката!?

1. Да бъда обект на серенада

Честно казано това си беше чиста мечта. До днес.
Под прозореца на общежитието. Две коли. Двама леко подпийнали индивида, желаещи да получат телефонният ми номер.
Резултата от свиренето с клаксоните на колите и непрестанните викове да им дам проклетия номер бяха единствено, че почти целия вход беше събуден в 01,36 по среднощ и висеше по прозорците си в опит да види кое е това "Даннннчееее", което е така запленено от своя Ромео, че не дава дори телефонния си номер.
Вечерта и без това си беше топла, но след намесата на съседа от 105 стана и превъзбудена. Мисля си утре да не излизам от стаята или пък да си намеря хартиен плик за главата. Може би така ще привличам по-малко внимание по коридорите.

Честит рожден ден на мен!

Да съм жива, здрава,
весела, корава.
И най-много от всичко
да се намери един богат чичко,
с завещание голямо,
и здраве разлюляно.
А после аз си обещавам
на всички да раздавам
любов, щастие, късмет
като мой собствен завет.
Сега, обаче, искам само
едно голямо, здраво рамо,
за да се подпирам
и мъничко да го обирам
Но не от парите да го отървавам,
а само любов да му давам.
Накрая за финал
и само някой да го е проспал!
игрива, палава, засмяна
да бъде новата ми смяна
в предстоящата година,
в която смятам да замина
на почивка някъде далеч
и да не чувам нищо веч
за скука, нещастие и лошотия
от хора като тия
дето много знае им устата
и не бързат много краката.

Честит рожден ден на мен! (Отново)

П.С. Искам тортаааа и отгоре да има много свещички не ония глупави цифри. Това отнема удоволствието от цялата "церемония" :D

Единствено приложение

Ако някъде там има рай, то със сигурност тези страници щяха да са само мираж, сън, химера ... и когато отвориш очи вместо да се налага да ги четеш за стотен път, щеше да откриеш, че те не съществуват.

Единственото приложение на лекциите по философия е ... да стоят прави докато гледам някой филм. Оказа се, че да си в сесия е точно като онзи виц за студента натикан в клетката на слоновете, които от скука започнал да брои решетките. Не не си броя решетките. Започнах да си почиствам компютъра, после стаята и гардероба, а вече обмислям да измия и прозорците. Оказва се, обаче, че и така ще науча повече, отколкото ако четях. Не се шегувам! Учебника е написан като за доктори по философия и сякаш и не е предназначен за първокурсници по специалност нямаща абсолютно нищо общо с предмета.
Искам да разбера защо за бога всички тея хора (имам предвид Кант, Хегел, Сартр, Сократ, Пирон, Спиноза, Бейкън, Паскал, Монтен, Платон, Лок ... и така до безкрай) са се хванали с тая работа да философстват и толкова много си харесвали труда, та чак го запазили като изписали тонове хартия, която за мое огромно нещастие е успяла да стигне до наши дни почти напълно непокътната.
Въпреки, че с помощта на няколко умни глави и допълнителни материали успяхме да сведем учебника от 440 страници до нищожните 5, пак е много.
Мисля, че се отчаях след следното изречение: „Що се отнася до диалогичния смисъл на диалектиката, той трябва напълно да се еманципира от отделни софистични форми на изразяване и да се изведе от отражението на сходство-съвпадение или разлика-несъвместимост между обектите.“ Лошото е че то се намира още във вторият абзац на първата тема. Да е жив и здрав проф. Андреев, ама да помисли малко! Все пак сега го уча, не го завършвам, я! Това, за бога, е въведението в учебника, а не разгара на някоя от последните теми.
Явно ще се простя със стипендията още преди да си помисля за нея. Жалко вече я бях „сместила“ в бюджета за следващите 6 месеца. Както и да е. Не може все пак да живееш като студент в чужд град и все пак нещо да не ти куца.

За "самостоятелните" и "справящите" се сами ... Наздраве!

Днес станах в 09:35. Доста рано за моя стандарт от 12:30 :D Е, какво да направя, поспалива съм! Сигурно и затова главата ми се опитва да ме цепи. Нищо, ще преживея и чуковете, които се опитват да счупят черепа ми.
Станах аз и се замислих ... Дали да отида с колежката до центъра или да остана!? Докато се надигах от леглото реших. Явно двучасовата обиколка от вчера си е казала думата и краката ме болят. Ще се стой в общежитието. А то поне да имаше какво да се прави! Все още обмислям дали да не се обадя по скайпа на баба ми. Поне и двете да скучаем заедно.
Добре, имам въпрос! Защо, за бога, всички "печени" (според тях) студенти, хващат всяко възможно превозно средство възможно най-бързо и заминава при мама и тати веднага след лекциите. Уж не се понасяли, уж вече не траели да им казват какво да правят, уж вече били големи и можели сами да се справят в живота, а първата им работа всяка божа седмица е да се върнат вкъщи! Е това не го разбирам! Или имам проблеми с възприемането или няма логика. Интересното е че никога до сега не съм имала проблеми с възприемането ... Тенденцията да се връщаш в "гнездото на осите" (майка ми, баща ми не се сърдете :D ) обаче не е само мода в Търново. От всички градове и селца в неделя има наплив на "Туристи". Само да не се оплакват от БДЖ-то, защото аз празен влак не съм виждала, пък и не съм чувала за такъв никога. Потока е толкова голям, че често хората се чудят къде да седнат и стоят в коридора.Е, не това беше темата. Просто ... хм, писмено изразявах изумлението си от иначе така "самостоятелните" и "справящи" се сами студенти.
За общежитие като моето (т.е. не чак толкова голямо както в представите на хората) това повече от половината му обитатели да напуснат "килиите" си е като великото преселение на народите през 4-7 в. Четвъртък, петък и събота са толкова умрели дни, че сигурно чувам как гълъбчетата гукат на покрива 4 етажа над мен. Ето ти студентски живот! За първи път наистина далеч от контролния пакет "Родителско тяло" и все пак всяка минута е отделена или на разговори мястото, което си напуснал или за мисли за него или поне на път за там.
Жалко е да видиш, че бъдещите отговорни единици на България тичат при мама и татко в края на всяка седмица и плачейки до полите им и ядейки топлите им манджички ще управляват и без това затъналата до гуша Майка България. На Ви майки и бащи! Оплаквайте се че няма да доживеете до пенсия, защото още ще вдигат пенсионната възраст, именно защото точно Вие не отгледахте отговорните и способни хора, които да се грижат за Вас на старини.

Понякога чувам

А имам ли право!?

Имам чувството, че вече цяла вечност стоя полу-седнала на леглото и наблюдавам как времето отминава. Нямам часовник. Нямам стрелки, които да отмерват ударите. Вместо това усещам ударите на басовете от музиката на съседите. Обичайното тик-так е заместено с бум-бум-бум ... Времето продължава да лети. В слушалките ми се лее музика, но почти не я чувам. Само усещам ... с всяка своя фибра усещам отмерването, поредното бум отминава, но идва ново, и ново, и ново...
Меланхолично ми е. Някак сякаш всичко в мен е заспало. Но някъде в далечината, там зад хоризонта, небето започва да червенее. Там, някои или нещо чака своя край ... или начало. Главата ми бумти. Няма музика просто едва осезаемото бумтене. Поредния епизод на Отчаяни съпруги се върти безспир на лаптопа на съквартирантката ми. Въпреки музиката долавям отделни реплики, безлични думи и викове по някакъв Майк или нещо също толкова значимо за моята вселена, колкото и масовото производство на китайски ветрила за кафявите мечки.
Хммм, след по малко от 11 часа ще трябва да се изправя пред група непознати и да говоря за устройството на човешкото сърце. А, ако не искам!? Не искам да се занимавам с тези материални, далечни от интересите ми неща. Искам да видя душата на човек. Да се докосна до Същността. Не ми трябва сърцето. Дали телешко, човешко или свинско няма значение. То винаги ще си остане само 1/5 от нещата. Ако липсва душа, то е безполезно. Просто помпа, която работи 0,6 секунди и почива 0,2 за един удар.
Бум, почивка, бум, почивка, бум, ...бум, ...бум...
Също като басовете от долния етаж ... или моето собствено сърце, което бавно измерва края на вечността.

01:23

Това показва часовника, но в главата ми звучат "любимите" ми парчета на Емилия, Преслава и Галена. И това е само от съседната стая. Иначе Макарена и хитовете на Слави Трифонов (но само тези от началото на '90-те) са любимите музикални тракове на момчетата от долния етаж.
Странно ми е да живея така. До преди месец не се съобразявах с това колко силно ще си пусна да гледам някой филм, защото мога да преча на някого да спи или пък щях да точа водата в банята поне половин час преди да вляза под душа, за да не замръзна. Въпреки това съм щастлива. Дори преливам от ... вълнение, щастие, радост и т.н.
Иначе си представях живота на студента по друго яче. Може би малко по-самотен поне в началото и по-забавен и труден.
Тази част със самотността я прескочих още докато чаках на опашката, за да си получа номера на стаята си. Още там се запознах с бъдещата ми съквартирантка и с още около милион неориентирани първокурсници като мен. Оказа се, че въпреки, че не познавам града или дори една-единствена личност, пак съм по-добре от други. Запознах се с минимум 100 човека и въпреки това запомних само 2-3 имена (да поясня вече мога да позная имената на поне половината от колегите ми, за другата половина не отговарям :).
После очаквах онази част с трудното. Нали се отделям от гнездото. Май трябваше поне да ми е мъчно или нещо от този род. Предполагам, е съм социопат (от онези, които са неспособни на човешки чувства). Нямаше дълбока мъка, сълзи или дори дълги и просто неповторими разговори със семейството или приятелите. Кратко "Как сме?" и после червената слушалка. Няма драми, май съм неспособна на такива чувствени излияния.
Накрая имах очаквания за процеса на работа. Знам, тъпо е! И затова пак се хванах на собствената си въдица. 3-4 часа пиша и после пак живот. Мола и Макдоналдс се намират на около 10 минути пеша от общежитието и само чакат да бъдат преоткрити. Всичко от което мога да се нуждая се намира на един хвърлей от вратата ми.
С колежките от петия етаж се събираме на домашно вино и не се сърди човече. Какво повече би могъл да иска един студент!? Представях си нещо коренно различно. Нищо общо с реалността. Но знаете ли какво!? Не се оплаквам, по хубаво е.

Представям Вииии .... Жорко

Това е Жорко. От две седмици живея в общежитие и единствения постоянен обитател в сградата той. Жоре, спасяваш ми живот, брат. Когато съквартирантката ми я няма, ти си единствения, който ми прави компания и гледа тъповати сериалки с мен. Преклон пред теб и твойте ... гащи.
Всъщност до скоро Жорко нямаше бельо. С колежките дори не бяхме сигурни, че той е момченце, но в процеса на работа над неговите гащи решихме: Това ще е Жорко! Единствения въпрос останал нерешен след 3-часовите спорове за гащите, беше дали израстъка на главата е нос или ухо. Ако някой има предложение, моля да го изпрати на адрес:

Велико Търново
П.К. 5000
ул. Арх. Георги Козаров 1
Студентски общежития блок №3
стая 206

или поне напише един коментар. Спешно се нуждаем от съвет, защото на Жорко му предстой солариум и нова прическа (цветни боички и моливи).

!!!

I'm watching you

Поздрав

Тази песен ме тормозеше в продължение на месеци. Всеки път когато я чуех по радиото тя се набиваше в главата ми и така и не разбрах как се казва. До днес. Направих няколко предположения и накрая успях.
"Еврика" е викал Архимет.
"Black Velvet" му отговарям аз.

(Лятна) Ваканция

"Лято е, време е за купони и море". Това гласеше текста на една известна поп-фолк песен. Да, лято е, но къде са купоните? Тази година е по "умряла" от египетски фараон по отношение на забавленията, поне покрай мен. Единственото което правя е да спя до 12, да ям по 4-5 пъти на ден и то не защото съм гладна, а просто по навик, и да гледам някой скучен филм, туна телевизора, ту на компютъра. Няколкото ми опита да се включа във всеобщото "забавление" бяха толкова жалки, че чак аз не си завиждам.
Вече втора седмица съм в отпуска, а най-интересното което ми се случи беше да отида до една приятелка и тя да ми гледа на карти. Не се оплаквам от преживяването, защото не се бяхме виждали от бала ми насам (края на май), пък и ми беше интересно да разбера нещо за бъдещето. Нали нямах възможност да го направя с онзи гадател-врачка-мъж, та поне сега разбрах, че мой приятел (мъж с женски вътрешни черти) ще ме предаде заради жена, която не познавам. Беше забавно да си блъскам главата да се сетя кой пък ще е тоя. Сетих се, спокойно и не няма да кажа, защото може и да прочете словоизлиянията ми и да ми се разсърди по-рано от предсказаното.
На те почивка, момиче! Това ти се полага.
Имам чувството, че съм по уморена от всякога. Разпадам се без причина. И психически, и физически.
Без значение остават моите брътвежи. По-лесно е да се отмине, да се продължи напред и да се забрави грозната картина на окаяните зад нас. Загърбвайки проблемите на другите не разрешаваме нашите. Наложи ми се да го разбера и сега вървя по пътя си напред, но често посядам и говоря със спрелите, помагам им и заедно се изправяме и продължаваме да се борим заедно.

Колкото и да не вярваш, винаги ще те помня

Преди две седмици с баба ми си говорихме за нещо в кухнята ѝ. От дума на дума разговора отиде до някакви стари спомени за нейна приятелка, с която се надпявали като малки. Оказа се, че приятелката ѝ е починала преди повече от година и баба ми така и не разбрала. Зачудих се, ами ако (не дай си боже) някой мой познат умре, да кажем бивш съученик, как бих се чувствала, какви мисли ще минат през главата ми? Защо изобщо ми хрумна тази идея!
Не знам как да го кажа, защото както и да го сторя ще прозвучи глупаво, бездарно, повърхностно и тъпо. Случи се.
Никога не съм била особено близка с него. Всъщност докато учех с него изобщо не се понасяхме, май дори веднъж се сбихме. Въпреки това той не го заслужаваше. Да умреш на 18 години не е нещо което си заслужава.
Как се чувствам ли? Не знам. Не съм сигурна какво точно трябва да изпитвам. Да ми е неприятно - неприятно ми е. Да ми е тъжно - тъжно ми е. Въпреки това се чувствам не на място, сякаш нищо не е станало. С него се виждахме по 2-3 пъти в годината и не ми липсва присъствието му. Нямах телефонния му номер, или скайп, или фейсбук, нямах никакъв пряк или косвен контакт с него. Затова и се чудя какво ми е. Та аз го познавах и въпреки, че се недолюбвахме като цяло нямах представа, че може пък и поне малко да ми липсва.
Ядосва ме, обаче, факта, че всички от града са сложили черни панделки на личните си профили във всички възможни социални мрежи. Говорим за хора имали явни конфликти или дори такива, които до онзи ден просто не знаеха името му. Възможно ли е всички да се възползват от смъртта на един човек, за да се сдобият с малко популярност? Защо черното стана толкова модерно изведнъж? Явно да покажеш истинската си скръб като се наплачеш вече е банално и всички замениха сълзите с голямо R.I.P. и изтеглена набързо от гугъл панделка.
Да, аз го познавам. Не беше от най-добрите хора на тази земя, но въпреки това не заслужаваше да умре по този начин. Не заслужаваше и отношението, което му отдадоха неговите близки, роднини и дори непознати.

Топло е

Не, не е топло, истинска жега е. Дори за човек като мен, който вирее чудесно в топлото време, атмосферата е прекалено нежежена. От всеки камък, всяка стена, сграда, паметник, от асвалта и паветата, от всичко се излъчва задух. В момента просто си умирам да е заветните 30 градуса, но не и повече! Бутилката с газирано, подпряна до мен на канапето е почти пресушена. Остават само около пет глътки и ще трябва да се поя с чиста водица, докарана по водопровода от язовир Йовковци.
Утре са и двата ми кандидатстудентски изпита. Мхммм, двата са един след друг. Исками се да знам каква ще е темата. Щеше да е къде-къде по лесно от това да уча цялата българска история.

За една счупена антена, едно розово (оранжево) романче и един празник. Част 2

Един от първите ми спомени изобщо е как лежа в леглото с прабаба ми и тя чете. Винаги беше нещо различно, но най-много ми харесваха онези съвсем тънки розови книжлета, с корици покрити със снимки на жени по бански и мъже с просветлели от слънцето коси. Като малко по-голяма вадех всички тези малки книги на пода и ги подреждах по това колко ми харесва момичето отпред. Никога, дори за миг, не съм се и замисляла какво е съдържанието изписано върху тънката хартия. Спомням си и леля Гинка от съседния вход да идва у дома, за да донесе на прабаба ми новата си розова придобивка. После смениха кориците. Мисля че станаха зелени. Съдържанието обаче беше същото. Направиха и други серии например Страст или Суперроманс. Ха, като се замисля всички баби в блока притежаваха поне две-три романчета и си ги разменяха пред балкона.Ако трябва да съм честна до преди по-малко от година никога не бях и чела подобни книги. После в програмата ми бе заложено да имам два поредни часа английски. Така и факта че не четях нищо в розово се промени.
Всъщност няма значение дали съм чела или не. Няма значение дали цвета на корицата е розов, зелен, син или оранжев. Няма значение дали книгата е в обем от 90 или 300 страници или пък (по западен модел) се нарича с модерното ЧикЛит. Единственото което помня е прабаба ми легнала до мен. Нощната лампа свети, а аз съм сложила главата си върху нейната ръка. Чувам я как диша, усещам топлината и, знам че след малко ще започне да заспива, а розовото нещо ще се наклони напред към лицето и. Усещам всяко нейно движение и заспивам спокойна под дебелия юрган.
Не знам къде са отишли тези книги. Нямам си и идея на кой таван са се озовали или в кой кашон лежат. Искам просто да ги видя, да ги наредя на пода и да ги подредя според това колко ми харесва модела на корицата. Искам да усетя текстурата на страниците, да ги отворя, да ги разгледам, да усетя аромата на кожата и, който се е пропил в порите на хартията. Искам просто да си я спомня.

За една счупена антена, едно розово (оранжево) романче и един празник. Част 1

Тя стоеше на рамото ми и плачеше. Беше толкова уплашена, че ме беше прегърнала през кръста и не спираше да хлипа. Не съм от страхливите, напротив, мога с гордост да кажа, че не ме е страх от почти нищо, но от вида и - плачеща и трепереща от страх, ме побиха тръпки. А трябваше да я оставя, трябваше да разбера. Нали точно за това бях отишла там! Не съм виновна аз , че е чула нещо, което не е искала ... Чувствах се зле, но все пак я оставих сама на неудобното канапе. Тръгнах по пътеката и когато стигнах почуках на вратата. Отвътре се чу глас и аз влязох. Първите му думи бях: "Искаш ли да знаеш кога ще умреш?" Побиха ме тръпки. Замислих се дали все пак искам да знам или предпочитам това да си остане мистерия както до сега. И докато мисля думите сякаш сами излязоха от устата му: "Мислиш, че имаш много време? Не се заблуждавай! Остава ти точно един месец..."
Тогава картината прекъсна и се събудих обляна в пот. От години не бях сънувала кошмари, но това ме изкара извън нерви. Единствената тема, която някога ми е била болна е тази, а точно тази вечер трябваше да се сещам. На следващия ден трябваше да отида на гадател, а точно вечерта преди това сънувах, че ми казват кога ще умра! Ха, на ти напрежение. Според поне (със сигурност има и още) една от съученичките ми имам слаба психика. Ха, ела да живееш с моето семейство и ще те видя какво ще стане с твоята след време! Давам ти около 3 дни. Може и по-малко да изкараш. Както и да е. Слаба или не, нервната ми система се крепи някак си. Или поне се опитваше.
Стана 12.30, свърши 5 час и грубо казано си вдигнахме дупетата и отидохме до офиса на гадателя. Първото момиче стоя 15 минути, второто 10. Аз излязох след 1. Не няма правописна грешка. Още от вратата мъжа ме погледна и каза, че заради скрита тайна в семейството аз не предавам сигнали. Ха, ето ти слаба психика. Та аз съм счупена антена. Лесно предвидима, бързо подвижна и леко счупена. И после върви и питай защо не съм наред и се държа като 10 годишно хлапе.
А аз просто исках да се обнадеждя. Исках някой да ме успокои, че всичко ще бъде наред. Исках някой, пък бил и този непознат, да разпръсне облаците и да ме накара да се почувствам по-добре. Нещо ме гложди. И аз самата не знам какво ... Надявах се да получа отговори, макар и да знам, че те ще са плод на нечие болно желание за изкарване на лесни пари.
Просто исках нещо за което да се хвана, а получих само новината, че явно нещо не ми е наред ...
Дали пък не трябваше да остана с нея и да я успокоя? Защо изобщо ми беше да я оставям сама. Та тя имаше нужда от мен.

Вдъхновението на (между)градския транспорт

Вървя насам, вървя натам, спирам, качвам се, чакам по спирки, гоня разписания. Ежедневната борба за оцеляване. Пък и местата за сядане не са много. Всъщност като се замисля така и не успявам да се докопам до място, все стоя до врата и я подпирам, за да не се отвори сама докато се движи автобуса. Стоя до неизвестно от кога немити хора, парфюмирани мъже, напудрени момичета, меломани с явна липса на слушалки (и обноски), познати, непознати, та дори и един неандерталец от женски пол. При всичкия този хаос, обаче, царува безподобен ред.
И при всички тези колебания в околната обстановка стоя аз, здраво хванала се за жълтата тръба и мисля за едно по-светло и прекалено невъзможно бъдеще. Обувки, рокли, матури, балове, кандидатстудентски изпити. Всичко минава като на лента пред очите ми, въпреки че ще си потече още вода до тогава. Стигам до места в живота си, за които копнея, за такива които предпочитам да избегна, такива за които дори не предполагам. Пресичам го целия правя си изводи, търся си грешките, съжалявам за едни постъпки и се гордея с други. И всичко това за един предполагаем живот!
Един живот съчинен набързо в автобуса на път към дома.

На една роза разстоятие

Като цяло работата няма нищо общо с розата. Тя бе просто подарък за рождения ми ден вчера и невероятно много ме зарадва, защото обожавам рози.
Днес исках просто да напиша поредната история, която ме развълнува.
Тя обаче започва много отдавна. Всъщност ето тук и надявам се да не свърши никога. Защото две години образа на това момче живя в главата ми. Това изречение се превърна в мантра, която ту забравях, ту неспирах да си го повтарям. Някъде там, обаче, по пътя между тогава и сега се залутах. Изгубих му нишката. Забравих го напълно. Описанието се превърна в бледа следа. Разказа продължаваше да лежи в папката.

"... достатъчно висок, с красива тъмно черна коса ... облечен добре
за момче на неговата възраст ... КРАСИВИ ЗЕЛЕНИ ОЧИ..."

Но по Коледа отново го сънувах. Този път се представи и дори си поговори с мен, не избяга както предишния път. Инес дори предложи, че е по добре следващия път като го сънувам да го попитам за адреса, за да не се измъчвам повече.
Вчера, обаче, получих продължението. Двамата главни герои вече живеят заедно. Имат тайни един от друг, но са щастливи и са заедно. Четох, четох, четох, четох и не спрях. Вече си нямам и на идея колко пъти прелиствах страниците и се взирах в съдържанието. Цялата история си беше пропита с това,което обожавам да намирам в една книга - любов, загатка, раздвоение на личността, оръжия и отново любов.
Искам да попитам (като разбира се се надявам да получа отговор) някой да познава момче с подобно описание? Трябва ми и вече не мога да го чакам сам да се появи. Започвам настъпление. Ако се наложи да стоя и да сънувам още малко ще стане така, че лежа по цял ден докато ме осени идеята, че ми стига толкова (а тя никога досега не ми е идвала в главата).
Чакам и се надявам. Стоя и се взирам. И пак нищо. Ако все пак съществуваш бих се радвала на поне един SMS или коментар или поне една роза ...