И така от нищото

И така... Минаха седем (за не разбралите 7) месеца откакто писах. Нямам оправдание, няма и да се извинявам. Каквото е било - било. Не ми остана вдъхновение, за да напиша нещо, което да ми хареса. Та нали блога беше мястото, на което да споделиш нещата които те вълнуват! Това което ти дава крила (и не нямам предивдд енергийните напитки) или просто те зарежда с позитивни мисли, когато се налага. Да обаче по моя преценка всичко се прецака. Понякога започвам да съжалявам, че имам блог. И всичко е на базата, на това, че се намериха няколко полу-грамотни същества, които решиха че са интересни. А после се оказа, че не са. И  създадоха ново течение  - това на писането просто, за да бъдат четени.
Тази мода да пишеш за нещата, които се четат не ми харесва. Има нещо плоско и безлично в цялата работа. Сякаш продаваш себе си за пари. Само, че не тялото... не, още по мръсно е. Продаваш чувствата и душата си.
Точно това ме спираше толкова дълго време. Но се отказах. Никой не може да спре Супер Данче от това да говори :D За какво иначе ми е наметалото.  За месеците отсъствие набрах достатъчно количество пиянски истории, не толкова пиянски истории, трезвени истории и куп безлични и напълно безинтересни истории.
Оставям ги, обаче, за някой друг път. Сега ми остава само да се отдам единствено на размишления и слънчеви бани (поне това съм заслужила след преполовения работен ден).

В един бар влиза една овца ...

Гледа влажно. Има мека вълна. Вечер прескача огради. Що е то?

1 овца, 2 овце, 3 овце...
Понякога го правя несъзнателно. Броенето имам предвид. Преди години започна като експеримент и го използвам рядко, за да действа.
13 овце, 14 овце, 15 овце...
Стигала съм най-много до 250 овце. После се отказах.
26 овце, 27 овце, 28 овце...
Хората уж броят горките преживни, за да не мислят за нищо друго. На мен не ми се получава. Май съм съвременният женски вариант на Наполеон - 3в1. Заспиваш, броиш и мислиш какво да постнеш на другата сутрин относно броенето на овце.
42 овце, 43 овце, 44 овце...
Кокошките от 207 си правят купон. Интересно. Цяла година спаха и сега в нощта преди сесията събрали петлите и клочат като пилци в кланица.
87 овце, 88 овце...
85овце, 86 овце, 87 овце...
Май обърках някъде. Нищо, резултата ще е +/-3,4 животни.
125 овце, 126 овце, 127 овце...
2:37! За бога сега ли се местят мебели!?
152 овце, 158 овце, 159 овце...
Май след като чукнах по стената спряха. Сега само се смеят като болни от луда крава.
179 овце, 180 овце, 181 овце...
На път съм да подобря рекорда си. Утре имам два изпита и трябва да стана в 8, но в почти 3, аз спокойно си броя овце и не заспивам.
198 овце, 199 овце, 200 овце...
Не знам къде съм. Главата ми се върти. Алармата звъни и се протягам да я спра. Ха! Сутрин е.

Понякога чувам

А имам ли право!?

Имам чувството, че вече цяла вечност стоя полу-седнала на леглото и наблюдавам как времето отминава. Нямам часовник. Нямам стрелки, които да отмерват ударите. Вместо това усещам ударите на басовете от музиката на съседите. Обичайното тик-так е заместено с бум-бум-бум ... Времето продължава да лети. В слушалките ми се лее музика, но почти не я чувам. Само усещам ... с всяка своя фибра усещам отмерването, поредното бум отминава, но идва ново, и ново, и ново...
Меланхолично ми е. Някак сякаш всичко в мен е заспало. Но някъде в далечината, там зад хоризонта, небето започва да червенее. Там, някои или нещо чака своя край ... или начало. Главата ми бумти. Няма музика просто едва осезаемото бумтене. Поредния епизод на Отчаяни съпруги се върти безспир на лаптопа на съквартирантката ми. Въпреки музиката долавям отделни реплики, безлични думи и викове по някакъв Майк или нещо също толкова значимо за моята вселена, колкото и масовото производство на китайски ветрила за кафявите мечки.
Хммм, след по малко от 11 часа ще трябва да се изправя пред група непознати и да говоря за устройството на човешкото сърце. А, ако не искам!? Не искам да се занимавам с тези материални, далечни от интересите ми неща. Искам да видя душата на човек. Да се докосна до Същността. Не ми трябва сърцето. Дали телешко, човешко или свинско няма значение. То винаги ще си остане само 1/5 от нещата. Ако липсва душа, то е безполезно. Просто помпа, която работи 0,6 секунди и почива 0,2 за един удар.
Бум, почивка, бум, почивка, бум, ...бум, ...бум...
Също като басовете от долния етаж ... или моето собствено сърце, което бавно измерва края на вечността.

Колкото и да не вярваш, винаги ще те помня

Преди две седмици с баба ми си говорихме за нещо в кухнята ѝ. От дума на дума разговора отиде до някакви стари спомени за нейна приятелка, с която се надпявали като малки. Оказа се, че приятелката ѝ е починала преди повече от година и баба ми така и не разбрала. Зачудих се, ами ако (не дай си боже) някой мой познат умре, да кажем бивш съученик, как бих се чувствала, какви мисли ще минат през главата ми? Защо изобщо ми хрумна тази идея!
Не знам как да го кажа, защото както и да го сторя ще прозвучи глупаво, бездарно, повърхностно и тъпо. Случи се.
Никога не съм била особено близка с него. Всъщност докато учех с него изобщо не се понасяхме, май дори веднъж се сбихме. Въпреки това той не го заслужаваше. Да умреш на 18 години не е нещо което си заслужава.
Как се чувствам ли? Не знам. Не съм сигурна какво точно трябва да изпитвам. Да ми е неприятно - неприятно ми е. Да ми е тъжно - тъжно ми е. Въпреки това се чувствам не на място, сякаш нищо не е станало. С него се виждахме по 2-3 пъти в годината и не ми липсва присъствието му. Нямах телефонния му номер, или скайп, или фейсбук, нямах никакъв пряк или косвен контакт с него. Затова и се чудя какво ми е. Та аз го познавах и въпреки, че се недолюбвахме като цяло нямах представа, че може пък и поне малко да ми липсва.
Ядосва ме, обаче, факта, че всички от града са сложили черни панделки на личните си профили във всички възможни социални мрежи. Говорим за хора имали явни конфликти или дори такива, които до онзи ден просто не знаеха името му. Възможно ли е всички да се възползват от смъртта на един човек, за да се сдобият с малко популярност? Защо черното стана толкова модерно изведнъж? Явно да покажеш истинската си скръб като се наплачеш вече е банално и всички замениха сълзите с голямо R.I.P. и изтеглена набързо от гугъл панделка.
Да, аз го познавам. Не беше от най-добрите хора на тази земя, но въпреки това не заслужаваше да умре по този начин. Не заслужаваше и отношението, което му отдадоха неговите близки, роднини и дори непознати.

Някъде там

Някъде там в далечината, през стени и огради, отвъд коритото на реката, се намира един град. Един вечен град изграден от хора останали в историята с великите си дела. Крепостта е все така величествена и всява чувство за може би грандоманските виждания на строителите, а във въздуха витае сигурността излъчвана от дебелите каменни зидове.
Тук съм обаче, не за да разглеждам забележителности и музеи, да пазарувам от мола (както обичат да правят всички русенци) или дори да се разходя по калдаръмената градска чаршия, в града съм, за да положа изпит по история на България. Същата тази история, която дълго време се е развивала именно тук, в този град, на съседния хълм. Странно е да чета от учебника и в същото това време да виждам резултата. За утре съм планирала да отида до самата крепост. Да усетя камъка под краката и ръцете си, да се разходя на същото това място, на което и нашите царе и царици (и дори единствения ни крал) са се разхождали и са обсъждали бъдещето на държавата. Там където са били едни от последните битки за независимост и първите за свобода. Там където се е състояло почти всичко важно в нашата история.
Всъщност не съм сигурна дали има втори такъв град на цялата територия на България. Дали има друго такова място, което да привлича с такъв магнетизъм, да притежава този възрожденски дух и въпреки това да остава толкова достижим за разбиранията на един съвременен човек.

Фонтанът

Виждате ли сградата!? Разбира се, че я виждате!
Тя е построена през 1898 година от арх. Петко Момчилов в Русе и е била уникална докато не построили неино копие във Варна, но това няма значение. В тази красива постройка се е помещавала първа мъжка гимназия "Княз Борис 3", два пъти е била превръщана в болница (по време на световните войни), а днес се помещава СОУ "Христо Ботев". Но и цялата тази информация не Ви е нужна. Важното е да видите този красив фонтан отпред.
Чедтно казано през лятото е много красив (особено ако работи). Водата ромоли и пръска хората по пейките, а аз уча и гледам само през прозореца как децата си играят около него. Днес и аз обаче реших да си поиграя. Всъщност целия клас си "поиграхме". Като всички абитуриенти решихме да си правим албум. И като всички абитуриенти решихме да сме оригинални. Затова и дойде идеята да си направим половината снимки сега, а другата половина напролет.Точно от там дойде проблемът.
Някой викна "Хайде да се снимаме във фонтана!" и всички като невидели се нахвърлихме. Качихме се чак горе - там където никога не източват водата. Събрахме се цели 10 човека и ... леда поддаде. Цамбурнахме (повечето) в ледената вода и се накиснахме до кръста. После имам накъсани разкази и поне 4 версии на това което е станало, но един образ стои в главата ми и ме кара да се смея до припадък.
Аз лежа на леда, тъкмо излязла от леденото езерце, и поглеждам нагоре към една съученичка, която събува ботуша си и излива вода както става в анимациите. После както е с ботуша в ръка и по чорап тръгва през преспите. А фотографа снима, ли снима всичко, което се случва с една лукава усмивка на лицето.
Ако този ден е бил незабележим, не особено интересен или просто скучен препоръчвам направата на няколко снимки ей така за спомен, защото един напръв поглед обикновен момент може да се превърне в нещо, което със Сигурност ще разказвате на децата си.

Една лъжа

Беше в час по Етика и право. Значи са минали около 2-3 години от тогава ... Имахме задача за часа. Доста проста на пръв поглед, но с един "трап" по средата. Трябваше да измислим 3 (три) лъжи, които да изглеждат "Пълнокръвни". И така заехме се всички да мислим и да премисляме какво да излъжем. Накрая почти всички имаха по 3 (три) истински лъжи. Реши обаче учителката, че ще е забавно да ги четем един след друг. Чете първи, чете втори, чете трети .... всеки се диви! на лъжите на другия. Идва моя ред. Излизам с празен лист и гордо заявявам: " Не обичам да лъжа! Ако измисля лъжата по рано после винаги се разубеждавам и се отказвам от нея. Казвам истината и често това ми навлича неприятности. Ако все пак ми се наложи да излъжа това става на момента и никога с умисъл." И най-спокойно си седнах. Ето ако от това намерите по-цинична лъжа моля да ми се обадите по телефона!!!
Лъжа под път и над път, лъжа приятели и непознати, лъжа за добро или лошо, лъжа имайки полза или пък изобщо без такава. И най-лошото от това е че съм много добра. Гледам те в очите и без да ми трепне окото ти казвам, това което реша, че трябва да чуеш. Това е моят вид истина и знаете ли кое е ме безпокои? Това че лъжа с най-голямо удоволствие. Мога да измамя всекиго, но съдбата на лъжливото овчарче така и не ме сполетява.
Едно време баба ми ми разказваше тази басня и явно е очаквала тя да има ефект над мен, но въпреки това днес трудно се намират изпечени лъжци като мен.
Да, да знам, че всеки които прочете това и ме познава лично веднага ще метне с ръка и ще каже, че пак преувеличавам. А така ли е наистина!?
Можете ли да докажете, че това което дрънкам безпирно е истина!? Можете ли да сте сигурни в мен? По никакъв начин!

Минава и заминава

Доста време мина откакто за последно се чухме, но мисля, че времето не е загубено. Нови изживявания, нови запознанства, нови места, нови мисли, брътвежи и мечти. Това ни донасят "скучните" "забравени от бога" дни, които вървят бавно по-пътя си. Понякога си мисля, че един такъв 24-часов отрязък от живота ми е напълно безмислен и убийствено жесток към мен, но по-късно, когато мине време, в главата ми се уталожат онези мрачни и общо взето гадни мисли, разбирам, че си е заслужавало да ги изтърпя.
Не мислите ли така? Как през главата на някого може да минат толкова много лоши неща, които да се вселят в душата му, а тези малко, но щастливи моменти ни обягват. Може би човек е устроен по-този начин - да чувства и приема само злото, а доброто да държи колкото може по-далеч за да "пази" душата си от него.

И още един си отиде

Отиде си и дори не остави нищо след себе си. Дойде бавно и макар и очакван от около 9-10 месеца той донесе само самота и тъга. Премина първо бързо, стрелкаше се като рибка в аквариум, после забави темповете си и накрая (или по точно сега) едва се ниже бавно и протяжно. Този ден наистина беше почти незабележим.
Нямам предвид, че няма да го запомня, а че просто няма това няма да бъде поредният блестящ момент в паметта ми. Е имаше си и златни моменти ... и какво от това? Днес свърших работата си както трябва, изпълних една своя ,макар и маловажна (всъщност тук греша - няма маловажни мечти), мечта, завърших нещо започнато много отдавна. И какво? Бавният и протяжен ден продължава да умира. Слънцето следва своя ход, сякаш вече уморено от еднообразната гледка и просто копнее за мекото си и чисто легло. И аз го предпочитам пред мръсотията и низостта на изостаналия ни свят. Един такъв свят изпълнен с забързани лелички, сърдити чичковци, важни господиновци и наклепани с грим и други помади госпожици.
Днес на четири пъти се хванах да бързам, защото закъснявах и погледнах часа на телефона си поне милион пъти. Колко по-добре се чувствах когато не ми трябваха такива техники, за да бъда в крак с времето. Къде отиде тази епоха, в която беше напълно нормално да спреш на пътя някого и да го попиташ колко е часа? В кошчето за боклук ето къде. Ама не кое да е кошче. За нея има отделено отделно кошче. Не може просто така да изхвърлиш нещо в боклука. Вече си има контейнери за всичко! За хартия, за стъкло, за метал, за биологични отпадъци, защо да няма и за вече забравени неща.
Хайде да изхвърлим и всичките си ценности и морални задръжки там заедно с нормалното и спокойно ежедневие, щастието, вярата и много други такива "вредни" и "дребни" "безполезни" елементи от живота си.
Май официално още един ден си отиде. Време е да си вървя. Май нямате нужда от мен ... поне за сега.

Колко... време ни остава?

Колко време ни остава до 3 часа? 4 часа. Колко време остава до Коледа? 28 дни. Колко време остава до зимната олимпияда? 77 дни. Колко време остава до рожденния ми ден? 3 месеца. Колко време остава докато умра? Колко време остава до края на човечеството? Колко време остава докато слънцето се превърне в черна дупка? Колко време остава докато вселеата се свие отново?
Много въпроси с не чак толкова много отговори.Но кой от всичките е верен? Кой от всичките е този който търся?Кой от тях е моя въпрос?
Може би верния въпрос е :
Колко време НИ остава?
Питам, защото виждам какво означава това "НИ" в очите на хората. То чисто и просто значи една голяма и доста закръглена нула. Една спънка по пътя към върха, по пътя за собственото превъзнасяне.
И защо, питам аз, трябва да бъде така?! Не е ли по-добре, когато сме заедно, когато се чувстваме ограени от приятели и семейството си?
Неведнъж съм казвала, че човека е стадно животно и няма да спра да го повтарям докато не го проумеете.Няма нужда да се опитваме да променим биологичните постулати. Такива сме и не можем да променим нищо. Колкото и да лакирваме ноктите си, боядисваме косите си и дори да си присадим опашки ние ще си останем хора и хора ще си умрем. Защо трябва да променяме своята същнотс когато това не е нужно.
И както животните в стадата стоят и се пазят едно друго, така и ние хората трябва да се пазим взаимно.Би било много приятно да знаеш, че зад теб са застанали хора, които са готови с цената на всичко да те предпазят, а не да те наплюят и да те оставят на улицата като сираче - сам и отритнат от света, нищожен и никому значим.
Не дори и сирачетата не заслужават тази съдба. Подкрепата между нас може да значи много, много повече от подмазване. Тя може да значи съчувствие, загриженост, любов.
Чудя се какъв би бил света ако всичко бе така както би трябвало да бъде? Може би едно прекрасно място почти без тъга (почти, защото абсолютно всяко човешко човешко чувство е важно - било то тъга, злорадство, злоба, завист, мързел или егоистичност), в което човек би могъл да разгърне потенциала си. Ето това щеше да ми хареса.
Да ама не, защото не виждам нищо от това да се случва. Виждам само разединение, което обхваща все повече и повече хора. Сякаш това е някакъв вид извратена мода, стараеща се да избие всичко човешко в нас. Не обичам да говоря по този начин, но вече приличаме на скотове или на слонове в саван.Не знам дали сте гледали такива филми, но аз гледам и в тях и изоставения винаги умира сам (обикновенно в кална локва, където е заседнал и умира от глад и жажда след около седмица). Гледката е отвратителна.
Добре, променям въпроса.
Колко време ни остава заедно, като общество, като група от хора, живеещи заедно и грижещи се един за друг?
Отговор: Ама това е отминало доста отдавна, и мисля че отдавна е настанало време да се обединим и да станем едно цяло. Цяло, което се подкрепя и знае своите приоритети и мисли за бъдещето като постижима цел.

Колко ... усмивки са нужни за стоплянето на една човешка душа?

За да разберем това трябва да направим следното изчисление :
Броя на зъбите в устата на третата братовчетка на майка ви по бащина линия се умножава по 4 и после се коренува с корен от 46. Резултата се вади от броя на броя на зъбите при вързастните слонове и се умножава по ударите на сърцето на зеленоглаво колибри за един месец.
Полученото трябва да мине през мелница за месо и да се напъха в свинско черво за наденица. Така получения продукт се увисва на завет през зимата за около 32 дни, 2 часа и 62 секунди. След като времето изтече и наденицата се изсуши, отговора се вади от червото и отново се коренува, но този път с броя на страниците от изданието на Моби Дик в Белгия през 1967г. После се умножава по броя на космите на главата ти преди три години и полученото число се извиква силно три пъти в дупка специално изровена за целта преди 4 месеца.
После дупката се заравя за 6 дни. На 7 ден се става рано преди първи петли, за целта си намирате петел, който може да ви събуди преди да кукурига (обикновенно те носят сини забрадки и розови обила). Та след първи петли ... упс пардон. Педи първи петли ставате и събирате яйцата от кокошарника на съседа. Ако третото яйце от ляво на дясно е с един жълтък, то умножавате чисото с 7.Ако яйцето има 2 жълтъка то вие трябва да го разделите на 978, а ако случайно яйцето няма жълтък или е с повече от два жълтъка то числото трябва да се остави същото.
Следва гоненето на 5 крастави жаби и умножаването на броя на брадавиците им с нашето число. Резултата отново се коренува, но този път с броя на жените правили прическа на Иван от Иван и Андрей (вече не знам как се казва предаването им). После бързо преброявате броя на дебелите сомалииски негърчета, събирате го с броя на слабите сомалииски негърчета и делите цялото на броя на нормално нахранените сомалииски негърчета. Полученото число делите с това което е останало от нашето число по-горе (ако не сте го забравили).
Резултата е важен за това бързо го извадете от толкова колкото пъти през годината режете ноктите на краката си, разделено на толкова пъти колкото посещавате фризьора си. Числото което получихте е броя на мухите кацали някога върху една самотна смокиня в западната част на една африканска савана, и поради тази причина то (числото)се събира със себе си.
- Ако резултата е по-малък от броя на жителите на Монако - резултата се дели на три.
- Ако резултата е равен на броя на жителите а Монако - той се умножава с броя на копчетата на дистанционното на новата плазма на Пешо от третия етаж
- Ако резултата е по-голям дори от броя на жителите на Гвиана - то числото е точно като за вас.
Полученото се принтира на принтер свързан с лаптоп ASUS. Листа се взема и се носи в кайсиева градина на северния полюс, кядето трябва да се продаде на баракуда с 11 зъба. Та баракудата няма пари, затова тя открадва листа от принтера и го сканира. Връща на мястото му листа и взема файла със себе си преди пингвините от южния полюс да са изпаднали в кома след като са преяли с киндер пингуин.
И такаа баракудата тръгва да носи информацията на кравата Милка в Алпите, взема рикша теглена от Жан Клод Ван Дам и му дава бакшиш. Когато баракудата дава фаила на кравата, Милка го отваря и разденя числото на победите на Дан Колов в кеча умножени по ударите на топка в стена при играна на народна топка в село Струмица.
Резултат : Отговора, който получихте може и да и броя на сардините в пасаж Атлантическия океан, но имаше и по-лесен начин.
Просто се усмихнете и реакцията ще е моментална.
Та накрая : Колко усмивки са нужни за да се стопли една човешка душа?
Отговора няма нищо общо с перата на чинка на бор в Хималаите или с броя на бобчетата ви в чинията ви на обяд, или с морските костенурки, или с ламите в Перу, или с Барак Обама, илис електрическите крушки, илис дървениците под леглото ви, или с миалните машини в Зимбабве, или с някои остров, или дори с броя на думите в "Под Иготo" на Иван Вазов.

Той е 1.

P.S Ако искате да пресметна още нещо аз съм на среща, но ако искате да получите реален резултат консултираите се със счетоводител.

Колко ... глупави реклами може да ни сервира ефира?

Само си направете тори експеримент :
Седнете в 20.00 часа пред ефира на която и да е телевизия и гледайте в продължения на 5 минути за да чуете всички реклами.Еее как беше? Май и на вас ви писна. И какво тогава да каже средностатистическия човек, който е принуден да гледа това всеки ден и то по няколко пъти.
"Оскар и аз имаме ТВЪРДО доказателсткво (ако)", "вдитни самолета", "искам да акам при Ники" и "никога непропускащите ни тампони" са само част от бисерите, които можете да чуете и видите за 5 нищо и никакви минути от живота си. Дали ще бъде Уискас, Дуфалак, Простамол, Уринал или Евърбел няма значение.
Кремвиршите им били от месо! Да бе, тея сценаристи яли ли са ги някога!? А бабата от М-телската мафия ще бъде ли доволна някога? Не, не и докато от Глобул не изкъпят кучето от техните реклами, че много мирише."Задръж тапата" пък е една от най-странните и безмислени реклами, които някога съм гледала.
Не, не казвам, че трябва всички реклами да се махнат, но трябва да си има време за това. Нали всякакви реклами със съдържание на алкохол, цигари и лекарства трябваше да се излъчват след 10 часа? Дааа сигурно след 10 сутринта. Това е все едно да кажеш на едно дете " Пии колкото искаш, но внимавай", Пуши от тези цигари, но не повече от 2 кутии на ден" и дори "ако забременееш, няма проблеми! Просто вземи това хапче и всичко ще е наред".
Със сигурност от някъде трябва да се направи нещо.И ако по случайност съм пропуснала някоя от "онези" реклами чувствайте се свободни да попълните празнината. За награда ще получите от мен едно "кажи баба тенкю".

Колко... ли листа ще паднат тази есен?

Никои не би могъл дори да предположи, но дали точния им брой ще е важен пред факта колко е красиво, макар и меланхолично, е да гледаш как листата в парка падат и образуват безкраен огнен килим.Като цяо не обичам есента. Тя носи само дъждове и е предвестник на зимата - най-мразовитото време от годината (а аз съм доста зиморничава както сигурно си е проличало).Тъй като не харесвам зимата и подгизналите и студени обувки, то явно е че и самата есен не е любимото ми време от годината. Щом температурите паднат под 20C и задуха вятъра настроението ми пада градивно докато ... Дам докато не почувствам угасващите лъчи на слънцето да играят по бузите ми.
Те, тези лъчи могат да накарат и най депресирания човек да се усмихне. Но да се усмихне от сърце, така че смехът му да заприлича на безброй звънчета, пеещи в тишината.
Малко се размечтах. Хубаво е да мечтаеш. И тези цветове, тези ярки цветове се сливат в движещи се картини.
Колкото и да не харесвам есента, какво бих правила без нея.Все пак всеки сезон си има своите недостатъци. Няма идеално време, няма идеални хора, няма идеални качества или думи.Има само несъвършенства, към които ние се нагаждаме.
Но дали и есента е такава? Дали някак си дори в душата си чувствам промяната от сезона? Дали просто смяната на цвета на листата ме кара да си пея на ум тази бавна, меланхолична и мелодична детска песничка:

Вятърко листи в гората пилей.
Косето-Босето вече не пей,
с пойните птички отлитна на юг.
Есен е вече пристигнала тук.

Дали някои е успял да преброи всички паднали листа? Не, съмнявам се. Но точно това ли е най-важното? Не мисля! успокойте сърцата си и се вслушайте в песента на есенния вятър и се вгледайте в танца на падащите листа. Ето това се казва истинско преживяване.

Колко ... блондинки са нужни за смяната на една електрическа крушка?

10! Една да държи крушката, четири да въртят масата на ляво, четири да въртят масата на дясно и една да отговаря за електрическия ключ на стената. Някой да знае друг виц за тъпи блондинки? Да, ти най-отзад в публиката с вдигнатата ръка сигурна съм, че знаеш поне двадесетина и то дори доста смешни, но моя въпрос беше риторичен. Много ясно, че ще знаеш. Всички знаят!
А как мислите се чувстват блондинките, които по някаква случайност има мозък? Ще ви кажа: писнало ми е от тъпи вицове за блондинки, които дори червенокосите не разбират. Писнало ми е от предрасъдъците на хората при вида на хубава блондинка. Писнало ми е постоянно да ми повтарят, че блондинките не са хора.
Първия път и на мен ми беше смешно, но ми писна, нали и аз се водя блондинка!?
Така след като изявих мнението си по въпроса с вицовете да пристъпим към същността на въпроса : Започнах да пиша това след като се убедих, че по-тъпи хора от брюнетките няма. Не това не е опит да преобърна поверието за глупавите руси, само подчертавам, че невинаги цвета на косата казва, това което казва и устата.
Признавам си , май като се замисля добре изобщо не познавам други (естествени) блондинки, било то тъпи или не. Виж обаче повечето брюнетки си заслужават да им подаря пакетче с перхидрол. Не искам да пораждам вражди между привържениците на който и да е отбор, но ситуацията е такава.
Не една или две брюнетки са ми правили впечатление, че не само не блестят с особено количество сива мозъчна тъкан, на не си затварят и устата когато трябва. типичен пример за това е не безизвестната Меган Фокс (Sorry Nezzo). Горката не знае къде да мълчи и къде не. Мисля си, че когато рекламираш даден филм с твое участие (и зависиш на приходите от него) не би трябвало да казваш, че щом участваш ти самия филма не си заслужава и не трябва да се гледа.
Отново подчертавам дебело Не всички брюнетки са такива идиотки. Може би само повечето, които познавам. И милички колкото и да потъмнявате косите си, боята няма да ви направи по-умни, най-вероятно просто ще се появи косопад.

Очаквам възражения в коментарите.

Колко ... ще ни струва да сме добри?

Добротата не се измерва с мерна единица, с пари или с каквото и да е било друго практическо нещо.Добротата не може да се оцени така както петрола, солта, диамантите или стъклото. Добротата не изригва от вулкани, гейзери или такъв някакъв вид земна дупка. Добротата не е доброта ако не е от сърце. Добротата не се купува, разменя, заменя или продава, тя се заслужава или подарява.
Колко ще ни струва да сме добри?
Амии ... около...Като цяло нищо. Да, нищо не ни струва да помогнем от сърце на някой загубил се, да кажем колко е часа или пък да отстъпим седалката си на някой възрастен. Абсолютно нищо не ни струва да кажем някоя мила дума или просто да се усмихнем на детето тичащо пред нас.
Защо са ни нужни пари когато имаме души?
Какво лошо има от време на време има да даваме от сърце? Защо ли си мисля, че говоря напразно!? Кога за последно Вие сте направили нещо от по-горните? Кога упътихте човек, отстъпихте мястото си на опашката, кога се усмихнахте на напълно непознат? Сигурно е било много, много, много отдавна. Не, не казвам, че всички хора са такива, но за повечето няма какво да се говори.
Kоравосърдечни и брутални сме станали. Обвили сме се като в черупки и ни е страх да си покажем дори носовете навън. И после казвали, че няма истинска любов! Че как да има след като никога не разкриваме чувствата си един на друг, а постоянно ги крием под маски.
Уфф пак омесих темите. Както и да е всичко горе казано е вярно до дъното на корените си. Нищо не ни струва да бъдем добри и въпреки това продължаваме да се държим студено един с друг. Не е ли време да спрем това!?

Колко ... пътища извървяваме?

Дълги, стръмни, каменисти, кални, приятни, прохладни, с дупки, без дупки, с локви и без локви, близо до ръба ... Още много видове пътища съществуват, но аз отново не говоря за онези по които буквално се върви, а за онези по които се "носят" душите ни (добре тук малко се изхвърлих). Да онези, които преминаваме за да стигнем до края.
И ето ти една дилема (за незнаещите въпрос с два възможни изхода) или трилема или което и да е завършващо на "лема". По кой от пътищата пред мен да продължа? Ами мен ли точно намерихте да питате? Аз съм много неориентиран човек. Мога да ви кажа къде е североизток където и да съм, но ако ме питате за дясната и лявата ръка - ще се замисля.
Понякога във важни моментиот живота си ние сме поставени пред още по-важни въпроси, от решенията на които зависи всичко за напред.

Кой път да избера?

Този през гората или този на който дърветата спират просто така изведнъж. Незнам, но от мен да знаете едно, че щом няма дървета, няма и сянка, няма и прохлада, няма и почва. Има само една голяма пропаст, която чака да бъде запълнена с "труповете" на безброините, безименни души паднали в нея.
Колко пътища извървяваме?
Безброй. И всеки от тях е важен. Всеки от тях се пресича, върви или просто минава близо до пътя на някой друг тръгнал като самите нас. Тези пътища са част от живота ни, част от това, което сме самите ние. Пътищата ни са самия живот със своите спадове и възходи, завои и прави отсечки. Никой нямаше да е същия ако бе живял различно. Никой от нас нямаше да се чувства така както би тябвало.
И аз продължавам да вървя по своя за сега слънчев път със свирукане, но кой знае какво ме очаква. Може би буря, може би пропаст, а може би кръстопът.
Нищо времето ще покаже.

Колко ... задължения поемаме?

Запитвали ли сте се някога колко много обещания даваме и колко задължения поемаме заедно с тях. Дори при най-простото "добре" или "да, съгласен/сна съм" върху нас се стоварва бремето на отговорността към някое друго живо същество.
Не можеш да обещаеш на приятел, че докато той е на почивка Ти ще се грижиш за рибките и котката, и ще поливаш цветята, а когато той се върне да намери рибките да плуват с нагоре коремчетата и да открие, че котката е избягала и оставила цяло котило котета в гардероба, а цветята са се превърнали в прах.
Зад почти всяка наша дума се крие обещание, което само чака да бъде изпълнено. Колкото и да не искам да си призная доста често подвеждам приятели и близки, просто защото забравям да направя нещо дребно за мен, но важно за тях. В същото време знам колко е неприятно да откриеш, че някой те е "прецакал" по абсолютно същия начин (няма значение нарочно или не).
При думите "Моля те" сърцето на (почти) всеки от нас се разтапя и в отговор (почти) винаги даваме "Да". Некоректно към другите да не изпълниш обещание, невъзпитаное да откажеш, нещо с което ще помогнеш.
Колко задължения поемаме?
Прекалено много. Прекаляваме с приемането на неща, които ни е невъзможно да изпълним. Поемаме твърде тежък товар, който изхвърляме посредата на пътя, защото осъзнаваме,че не можем повече да го носим.
Абе хора осъзнаите се най после. Не бъдете ламтящи свине! Не бъдете егоцентрични, егоистични, невъзпитани идиоти. Това от което се нуждаете вие, се нуждаят и тези около вас. Просто се обърнете с лице и когато от устата ви излязат думите "обещавам" просто се замислете колко ли неприятно ще се почувствате, ако обещанието на някого е отишло на вятъра. Не бъдете от онези глупаци (в това число включвам и себе си), които забравят или изобщо не си правят труда да запомнят вас или дори себе си.
Направете и света ще бъде малко по-пълен с щастливи души за сметка на нещастните.