За Септември

От къде да започна. Най-добре ще е от началото, но въпроса стои по скоро така: къде точно е началото?  Решението да дойда тук или с първата среща. Или пък дори със ставането от леглото в онзи ден. Защо не от всичко по малко …

Реших да дойда по няколко причини.

Първата от тях беше, че не исках да се връщам в къщи за трето поредно лято и да се чудя какво да правя със себе си и живота си. Не че съм стояла на едно място, но всичко е различно когато си далеч от семейството и не можеш да разчиташ на никого. Да - по трудно е, но аз исках предизвикателството на чуждото място. Липсата на приятелите, непознатите улици, новите колеги… всичко това ме привличаше като … като много силен магнит.

На второ място исках страхотно лято.  Нови запознанства, нови приключения, невиждани гледки и всякакви подобни измислени и недоизмислени феномени и явления.

После бяха парите. Като на всеки нормален студент парите никога не ми достигат. Трябват ми пари и лятната работа е едно от най-лесните начини да се сдобия с такива.

И ето го решението и на трите проблема - работа на морето! Какво толкова. Малко работа, малко веселие и на есен с нови сили започвам семестъра с позитивизма зареден през летните месеци.

Е не всичко се оказа такава приказка, но все пак в плана ме беше вместено 14-часовото работно време (10 от които на слънце) и убийствената умора, която го следваше неуморно. Въпреки всичко, цялото това преживяване почти е приключило (донякъде много се радвам) и не  съжалявам за нищо.

В началото ме местеха от обект, на обект. Всяка седмица бях на различно място с нови хора. Беше забавно признавам, но и това омръзва. Колкото и приятно да е накрая ти писва да се запознаваш с нови хора, които едва ли ще видиш повече.  В крайна сметка започнах да се оплаквам и накрая ме "закотвиха". Нещата изглеждат малко по различно разгледани в детайл, но това беше началото в общи линии.

И така в един ясен и доста горещ юнски ден се оказах, както се казва на пъпа на града. Странен израз не мислите ли!? Въпреки това подходящ за местоположението ми в дадения момент. От моята страна на дългата пешеходна алея бях само аз и няколко пейки, но за сметка на това от другата страна кипеше живот. Сериите там са доста гъсто разположени и моята контактна личност реши, че трябва да се разположи добре в новата си среда. Скоро познавах всички. Точно срещу мен беше Котката (най-скорошното му описание беше - висок, изключително слаб и брадясал или поне така го описваше майката на колежката от дясно), момичето до него … хмм нямам думи за нея освен, че ако не беше тя щях да се самоубия ритуално още първата седмица. Това беше основната група. Да, малко сме, и не бяхме само ние. Останалата част от контингента беше плаваща т.е все някой идваше и си отиваше. Ние бяхме като тримата мускетари - винаги там и винаги заедно.  При нас винаги беше забавно. Прииждаха хора от съседните сергии или просто наши познати, които имаха почивка. Децата от квартала бяха постоянно присъствие (понякога доста шумно и дразнещо, но все развличащо).

И така до началото на септември. Тогава малко по малко всички започнаха да си тръгват. Първо Котката, после част от "плаващите", едно-две деца и така докато не реших да направя списък с хората, които ще ми липсват (малко или много). Списъкът е пред мен. В настоящия час в него се намират точно 18 имена, но бройката се увеличава всеки изминал ден.

Всеки ден поне една прегръдка, поне една целувка за сбогуване, поне едно "Ще се видим следващото лято" или "Ще поддържаме връзка", което и двамата знаем, че няма да се случи.

Скоро ще дойде и моят ред. Но чудя се само едно ще има ли кой да ме целуне по бузата, да ме прегърне силно и да каже "Няма да те забравя, ще си пишем". Седя сама на стола и се чудя, а покрай мен няма никой...

Все същата позната история

Първа среща след раздялата. Тя се е приготвяла цяла вечер. Нов панталон, искрящ топ, високи токове, изправена коса (сресана по-старателно от обикновено), гримът е прилежно сложен, парфюмът с незабравим аромат. И накрая той не се появява. Защо!?

Първото нещо, което научих в курса по Основни социални умения, беше да не пропускам лекции. Поне по този предмет. Второто – въпроси от типа „Защо?“ не се задават, защото вменяват вина в запитвания. Този път, обаче, се налага да попитам следното нещо: Защо все пак полагаме толкова много усилия за среща с човек, с когото не искаме да се срещаме!? Нали, затова вече не сме заедно.

Започнах да размишлявам по въпроса днес, след като една от колежките ми ми сподели за нейната „среща“ с бившия. Тя беше изключително разочарована от неговото отсъствие. Задавала съм заветния въпрос и на други момичета изпадали в същата ситуация. Отговора винаги е стандартен и напълно безличен – „Защото така ще разбере какво е загубил!“

Драги момичета, как за Бога, той ви е загубил след като изобщо не ви е печелил!? Та нали точно вие се оплаквахте от недостатъците му, от лошите му навици, и това че все не ви обръщал внимание. Загубихте само Вие. Загубихте време да се преструвате на незаинтересовани, загубихте усилия за подготовката на „случайната“ среща, загубихте достойнството си преследвайки мъж.

Понякога се озадачавам от наивността на жените. Моята също – не съм по-различна, но някак си не я разбирам. Опитвам се – това е сигурно, но някаква част от пъзела липсва и аз знам коя е тя. Това е мъжа. Не може да съществува двойка при наличие на един партньор. Допитах се и до „другото“ мнение. В основни линии то гласеше: „Защо да трябва да се виждаме! Като се правя, че не я познавам е много по-лесно!“

Дами, на това ли се надявахте! Браво, много добре, позитивното мислене е нещо полезно… в умерени количества. Не е нужно да прехвърляме всичките си надежди и мечти за перфектната връзка на един топ и нов панталон. Дори в главата ми тази идея звучи малко плоско.

Нека да погледнем а нещата от следната перспектива – вие зарязвате мъжа, с когото се срещате. Два дни след това се появява т.нар. синдром на зарязващия (четох някъде за него, но честно казано точното име ми се губи). Стоите си най-спокойно на мивката например и изведнъж се сещате за всички хубави неща, които е правил за вас. За единственото цвете, което някога вие подарявал, за чифта ботушки, които купувахте заедно, за сребърната гривничка, която скрихте в кутията за бижута пет минути след като го зарязахте. Няма ги, обаче, мръсните чорапи, пиянските вечери в приятели, вдигнатата седалка на тоалетната, оплакването, че харчите много и хилядите други „лоши“ навици и привички на „вашия“ мъж. Той е идеалният мъж. И тогава решавате че сте направили най-голямата грешка в човешката история – да зарежете приятеля си!!!

Позната история, нали!?  И как иначе, нали всички сме попадали в такава ситуация. Тъжното е всъщност колко често се случва. Четири месеца бяха нужни на моя приятелка да се отърси от чувството за принадлежност към човек, с който имаше връзка два месеца. Странно съотношение, а? Отне ни (аз и още една наша приятелка) толкова усилия да я накараме да спре да ни обяснява колко е влюбена, че накрая се отказахме. Лечението – врачка. Не, не правя реклами сега. Имам лош опит с врачките, така че не съм им първи фен, но единствено възрастна жена и чаша кафе успяха да пречупят, иначе безкрайната любов.

Ха, ако в момента чете, момичето вече точи ножовете, но мила искам да разбереш, че историята беше основна съставка на поуката, а именно – жените сме много глупави животни. Само най-глупавите животни се хвърлят в огъня ей така, защото нямат какво да правят. Да, същото нещо правят и най-смелите, но смелите имат едно предимство – рискуват всичко с изключение на едно-единствено нещо – достойнството си.

Един въпрос

Влюбвали ли сте се!? Разбира се, всеки нормален човек се е влюбвал поне веднъж. Влюбвала ли съм се!? Честно казано не. Понякога съжалявам, понякога не. Винаги съм искала само щастието, но да избегна разбитото сърце. Не съм сигурна защо, но някъде там, дълбоко в главата ми е заложена идеята, че влюбя ли се така както ми се иска, задължително ще свърша в някоя канавка, съществуваща единствено в депресивната част на болната ми тиква.
Това май е основната причина. Или поне ми се иска да е така. Май около мен никога не са се навъртали подходящи кандидати. Няколкото, които са успявали да проникнат през първата част от барикадите, просто се отказваха прекалено бързо. Защо? Питам защо се отказвате? Не е ли нужно човек да се бори за това което иска!? Аз искам много неща и всичко, което получавам е изстискано през безброй сита.
Влюбвала ли съм се!? Не съм сигурна. Понякога си казвам, че съм влюбена. По скоро влюбена в себе си, в начина по които говоря или дори в бенката на лявото стъпало. Понякога осъзнавам че да съм влюбена в себе си е мое задължение. После се запитвам дали си заслужава. Дали всъщност съм щастлива. Да аз преливам от щастие, позитивен човек съм и понякога се смея на неподходящи места. Обичам и усмивката си. Нямам трапчинки, или невероятни устни, нито пък прекрасни зъби. Обичам по скоро чувството. Чувството което ми дава надежда.
В такъв случай, Да! Влюбвала съм се, влюбвала съм се и то не в себе си. Имало е хора, които ме карат да се чувствам щастлива. Имало е и ще има още много. Въпрос на време е само да ги намеря.

За преди и сега

    Преди ми беше много по-лесно да говоря с несъществуващата си публика. Да си представям, че там някъде във вселената има някой, който (дори по случайност) е прочел нещо и (дори) му е харесало. Днес някак си просто не вярвам в себе си. Сякаш нещо просто ми уби самочувствието за секунди. Просто го съсече с много остра брадва и го остави да кърви проснато в ореховата шума.Подхранвам настроението с депресираща музика и гумени червеи.
Когато преди три години започнах този блог, си мислех, че правя нещо за ... и аз не съм знаела май. Може би за себе си. Никой не е толкова отчаян, за да слуша моето безкрайно бръщолевене. (Казвам го като комплимент към себе си. Не познавам повече от трима, които да приказват повече.) Някак си реших, че ако погледна на живота си от друг ъгъл, той ще стане по-ясен или поне малко разбираем.
     Нищо от това не се случи. Не се оплаквам. Щом 20 години съм могла да живея без смисъл, значи мога да продължа още поне 100 :D. До скоро бях отчаяна романтичка във всяко отношение. И макар да не се вдъхновявах особено от пухкави котенца, кученца, пиленца или други животинки с разните му там видове панделки, но все пак можех да оценя жестове и усмивки. Изгубила съм това качество. не съм сигурна кое по-точно ме озлоби, но сякаш не виждам доброто у хората. Та за Бога, скоро ме нарекоха Круела де Вил. Да, същата онази с двуцветната прическа и афинитета към кожени палтенца. Кога станах мъжемразка и по-голям пенкилер от пенкилера.
     Казвам всичко това с усмивка на уста. Не ми се плаче или чупи нищо. Няма да изпадам в истерии или още  по-зле - в депресии. Просто се усмихвам. Май излиза така, че вътрешно съм се примирила с идеята за мрачното "Аз". Няма значение, често осъзнавам нещо напълно едва след като съм го написала.
     Здравейте! Казвам се Йорданка Великова. Руса и синеока. На 20 години съм и съм студент. Понякога съм резервирана, понякога твърде нахална, детското в мен преобладава. И въпреки това аз се гордея със себе си, със своите постижения и провали. Усмихвам се, усмихвам се защото ми харесва и защото, понякога, когато е трудно да стоиш с изправена глава, най-добрата реакция е усмивката.

Моля те, кажи ми истината

И така официално приключих целия нов сезон на Истинска(та) кръв и официално го предавам в твоите ръце. Не, съм сигурна дали ще ти хареса. Със сигурност, обаче, не беше точно в моя стил.  Не всъщност ще ти хареса – мноооого кръв, аристокрация, кръвосмешения, разни бременни феи, та дори и няколко индивида маскирани като Обама. (Ти май го харесваше, а!?) Както и да е. Реших да си излея душата в писмен вариант (и то насочен точно към теб), защото така май ми е по-лесно. Не се налага да гледам никого в очите, да си кривя душата, че лъжа безобразно и дори малко мазно на места, няма да се изчервявам или пък да увъртам, за да пропусна нещо „уж“ маловажно.  И така започвам…

Честно казано мислех си, че все нещо ще се промени … поне малко. Не искам грандиозни разлики в ежедневието, а просто нещо по-така. Казвам го по една единствена причина. АЗ СЪМ НА АБСОЛЮТНО СЪЩОТО МЯСТО КАКТО И ПРЕДИ ЕДНА ГОДИНА. И да знаеш говоря и психически и физически. Буквално съм седнала на мястото, на което прекарах почти цялото минало лято. Искаш описание! Добре, няма проблеми. Седнала съм на пода в стаята си и, облегнала съм се на леглото си и гледам разни безсмислени филми на части. Реално погледнато не съм мърдала от тук от много, много отдавна. Не лъжа те! Всъщност миналата седмица помагах на един базар в общината. Май ти бях споменала нещо. Но пък 2-3 часа дневно не променят нищо. Заседнала съм като куче под ограда. Започнах да си мисля, че май съм маааалко социопат. Липсват ми разни чувства, като страх например. Защо, за бога, не ме е страх от нищо. Нямам проблеми с буболечки, влечуги, мрачни, тесни помещения,  мишеподобни, птици, телесни течности,  растения, суеверия, политика, религиозни предубеждения или какъвто и да е друг вид често срещана фобия.  И не е само това. Започвам да развивам „алергия“ към разните му там нормални човешки … ъм излияния!? … май не се сещам за по подходяща дума описваща ревящи, влюбени пикли и прекалено загрижени баби или дори просто влюбени, които се натискат на обществени места. Май загрубявам. Обвивам се в свой собствен … мазол. Ако бях на подходяща възраст (пък и е по-лесно да се говори за другите, вместо за себе си) щях да кажа, че влизам в критическата. Честно казано, така и се чувствам. Винаги съм предполагала, че някак си съм пропуснала пуберитета и съм навлязла в странна форма на зрялост с известна липса на зрял мозък. Сега си мисля, че май и кризата ще ме застигне бързо. Имам някаква странна нужда да се доказвам пред света, че съм млада и независима и че мога всичко, ама наистина всичко. И въпреки това не мога. Искам купони, дискотеки, алкохол, екзалтирани викове наоколо и все пак няма да е лошо и да полегна следобед.

Странно ли е!? Имам предвид чувствала ли си се така някога!? Така сякаш утре няма да те има и че ТОЧНО днес трябва да оставиш следа в своята среда, просто така, за да знаеш, че е там и ако нещо ти се случи, тя ще запази спомена за теб. Винаги съм се смятала за що годе разумен човек т.е без очебийни повреди в главния. Може би там някъде и грешката. Все пак нали затова се харесахме в началото – и двете сме по свой начин откачени. Някак си се допълвахме по нов начин. Все пак на всеки анимационен герой му е нужно другарче, което да ветрее след себе си, когато бърза за някъде (в нашия случай май причините бяха строго установени - храна и книги). Това ми липсва. Да знаеш напоследък не казвам лесно такива неща. По скоро мълча и мисля. Понякога се опитвам да изключа. Просто така да спра, защото главата ще ме заболи, но не мога. Връхлитат ме разни вдъхновения, съдбоносни заключения и никога удовлетворения. Сякаш вече не изпитвам наслада от разгадаването на загадката. А нали това беше най-важното загадката!?

1. Да бъда обект на серенада

Честно казано това си беше чиста мечта. До днес.
Под прозореца на общежитието. Две коли. Двама леко подпийнали индивида, желаещи да получат телефонният ми номер.
Резултата от свиренето с клаксоните на колите и непрестанните викове да им дам проклетия номер бяха единствено, че почти целия вход беше събуден в 01,36 по среднощ и висеше по прозорците си в опит да види кое е това "Даннннчееее", което е така запленено от своя Ромео, че не дава дори телефонния си номер.
Вечерта и без това си беше топла, но след намесата на съседа от 105 стана и превъзбудена. Мисля си утре да не излизам от стаята или пък да си намеря хартиен плик за главата. Може би така ще привличам по-малко внимание по коридорите.

Имаше нещо

... и все забравям какво. Май ми се налага да пия Гинко Билоба или още по-добре! да си намеря един клон и да го гризкам докато ми дойде акъла.
Имам чувството че съм забравила нещо. Нещо много важно. Като това да си забравя панталоните в къщи или пък чантата в таксито. Мъчи ме, но не помня. Нищо. Няма да е такава загуба (и продължавам да стискам палци да е така).
За настроение се настанявам по близо до печката и поглеждайки през прозореца се чудя дали ще мога да се измъкна от къщи за да отида в Търново навреме ... Да, може ида се получи ако снега спре до утре.
За финал: Един кадър от състоянието на Река Дунав от 12.02.2012г. направен по обяд при гр. Мартен. И да отбележа, че само ненормалните,лудите и аз ходим в това време да правим снимки :)

П.С. Взех Философията!!!! С 5!!! :D По щастлив човек в този момент може и да не е имало (особено като се има предвид колко подскачах като млада планинска козичка, опитваща се да стигне по-високо клонче от храста, с който се храни)

Единствено приложение

Ако някъде там има рай, то със сигурност тези страници щяха да са само мираж, сън, химера ... и когато отвориш очи вместо да се налага да ги четеш за стотен път, щеше да откриеш, че те не съществуват.

Единственото приложение на лекциите по философия е ... да стоят прави докато гледам някой филм. Оказа се, че да си в сесия е точно като онзи виц за студента натикан в клетката на слоновете, които от скука започнал да брои решетките. Не не си броя решетките. Започнах да си почиствам компютъра, после стаята и гардероба, а вече обмислям да измия и прозорците. Оказва се, обаче, че и така ще науча повече, отколкото ако четях. Не се шегувам! Учебника е написан като за доктори по философия и сякаш и не е предназначен за първокурсници по специалност нямаща абсолютно нищо общо с предмета.
Искам да разбера защо за бога всички тея хора (имам предвид Кант, Хегел, Сартр, Сократ, Пирон, Спиноза, Бейкън, Паскал, Монтен, Платон, Лок ... и така до безкрай) са се хванали с тая работа да философстват и толкова много си харесвали труда, та чак го запазили като изписали тонове хартия, която за мое огромно нещастие е успяла да стигне до наши дни почти напълно непокътната.
Въпреки, че с помощта на няколко умни глави и допълнителни материали успяхме да сведем учебника от 440 страници до нищожните 5, пак е много.
Мисля, че се отчаях след следното изречение: „Що се отнася до диалогичния смисъл на диалектиката, той трябва напълно да се еманципира от отделни софистични форми на изразяване и да се изведе от отражението на сходство-съвпадение или разлика-несъвместимост между обектите.“ Лошото е че то се намира още във вторият абзац на първата тема. Да е жив и здрав проф. Андреев, ама да помисли малко! Все пак сега го уча, не го завършвам, я! Това, за бога, е въведението в учебника, а не разгара на някоя от последните теми.
Явно ще се простя със стипендията още преди да си помисля за нея. Жалко вече я бях „сместила“ в бюджета за следващите 6 месеца. Както и да е. Не може все пак да живееш като студент в чужд град и все пак нещо да не ти куца.

Зайо Байо срещнал една загубена душа ...

Казва се Чарли и е подарък от колежките за именният ми ден. Пухкав е, не спори и постоянно ме гушка. За последните 24 часа не съм се отделяла от него. Получава се нещо като връзка с .... плюшено зайче. Типично в мой стил. Но така е по-лесно.
Както и да е. Не затова пиша. Всъщност реших да пиша защото не мога да пиша. Практически мога, но нещо все ме спира. Не е от вдъхновението - всичко около мен е достатъчно ново и същевременно достатъчно познато за да мога да го изразя черно на бяло. Не е и от това, че не се сещам. Напротив! През последния месец сядах пред компютъра поне 31 пъти. Явно има нещо друго, нещо непознато, нещо обвито в мъгла. Смятам, обаче, да го оставя такова. Не искам да знам защо. Живота винаги е бил по интересен заедно със своите чудатости, забулени в мъгла. Нека поне тази невзрачна и почти безлична част от живота ми си остане там в ъгъла, да се крие от света. И на нея ще ѝ дойде времето както и на гласа ми.
Ето нещо, което повечето ми познати и приятели не вярват. Преди не обичах да говоря. Знам, дори звучи неадекватно да се закачи такава табелка на врата ми. Аз ... Да не говоря!!!? Това е невъзможно... и все пак аз съм дете на мислите си. Всеки свободен момент отделям на тях. Не спя по цели нощи блъскайки си главата в стената. Цели дни минават пред очите ми за минути и все пак ... нещо ми липсва.
Не, не е плюшено зайче. Вече не. Не е и шумна компания, не ми липсват усмивки, приятели, вълшебни сънища, откачено семейство, необмислени постъпки, жалки опити за пеене или дори безбрежно въображение. Всичко това го имам. Липсва ми само някой на когото да се опра. Трябва ми един единствен човек, който ще ми помогне да се отърва от товара. Искам да плача и все пак да има някой на когото наистина ще му пука. Разбирам, че има такива хора. Семейството ми може и да е много откачено, но пък ме подкрепя дори и там където не искам. Имам приятели, които ще направят всичко, за да се опитат да ми помогнат, но те просто не разбират.
Искам просто да плача. Не знам защо. Просто така. Искам да си излея всичко, но просто няма какво да се излива. Имам нужда от някой с голямо рамо и кутия носни кърпички, които няма да пита и все пак ще слуша. Ще се пита да ме успокой и все пак ще ме остави да плача, докато аз пожелая да спра. Искам просто една ръка, която да милва гърба ми и да повтаря непрестанно, че всичко е наред.
Писна ми от това всеки пък това да съм аз. Не искам да знам нищо за проблемите на възрастните. За Бога! Та аз съм само на 20, а мога пълноценно да заместя работеща самотна майка на 2 деца, без собствено жилище и роднини. Понякога се и чувствам така. Сякаш света ме изпива и аз искам да плача. Ей така просто, защото ми се плаче. Жалко е само това, че за тази работа се наема Чарли. Май това име наистина му отива ...

Понякога чувам

А имам ли право!?

Имам чувството, че вече цяла вечност стоя полу-седнала на леглото и наблюдавам как времето отминава. Нямам часовник. Нямам стрелки, които да отмерват ударите. Вместо това усещам ударите на басовете от музиката на съседите. Обичайното тик-так е заместено с бум-бум-бум ... Времето продължава да лети. В слушалките ми се лее музика, но почти не я чувам. Само усещам ... с всяка своя фибра усещам отмерването, поредното бум отминава, но идва ново, и ново, и ново...
Меланхолично ми е. Някак сякаш всичко в мен е заспало. Но някъде в далечината, там зад хоризонта, небето започва да червенее. Там, някои или нещо чака своя край ... или начало. Главата ми бумти. Няма музика просто едва осезаемото бумтене. Поредния епизод на Отчаяни съпруги се върти безспир на лаптопа на съквартирантката ми. Въпреки музиката долавям отделни реплики, безлични думи и викове по някакъв Майк или нещо също толкова значимо за моята вселена, колкото и масовото производство на китайски ветрила за кафявите мечки.
Хммм, след по малко от 11 часа ще трябва да се изправя пред група непознати и да говоря за устройството на човешкото сърце. А, ако не искам!? Не искам да се занимавам с тези материални, далечни от интересите ми неща. Искам да видя душата на човек. Да се докосна до Същността. Не ми трябва сърцето. Дали телешко, човешко или свинско няма значение. То винаги ще си остане само 1/5 от нещата. Ако липсва душа, то е безполезно. Просто помпа, която работи 0,6 секунди и почива 0,2 за един удар.
Бум, почивка, бум, почивка, бум, ...бум, ...бум...
Също като басовете от долния етаж ... или моето собствено сърце, което бавно измерва края на вечността.

Неочаквано

Усещах, че е зад мен, въпреки че не го виждах с очите си. Сякаш всичките ми клетки бяха намагнетизирани и просто бяха насочени към него. Не исках да става така, но тялото ми не ме слушаше, то отговаряше на някакъв импулс, които не можех да контролирам. Бях седнала на ръба на масата с гръб към него, поредния отчаян опит да изградя стена между телата ни. Когато той се надигна, аз настръхнах. Какво щеше да направи сега!?
Не ми се наложи да чакам, за да разбера. Усетих ръцете му да ме обвиват в силна прегръдка. Гърдите му се надигаха бавно и се отпускаха. Как можеше да диша нормално при тези обстоятелства, за мен това бе невъзможно. Бузата му се подпря на главата ми, но не остана дълго така. Скоро той се понадигна и леко целуна косата ми. И отново, и отново, и отново. Беше приятно и не исках да спира. Малко след това започна да обсипва с милувки и слепоочието ми, а после и бузата ми. Докато се усетя вече се бях предала и не давах никакъв отпор. Чувствата ми ме бяха завладели и не се движех, за да не разваля магията.
Когато ме пусна си помислих, че всичко е свършило. Нали казват - всяко чудо за три дни. Вярно, моето се събираше в три минути, но пък си беше чудо. Все още бях замаяна когато усетих, че той не се е отказал. Просто заобиколи масата, която досега беше единствената ми защита, и ме хвана за раменете. Движеше дланите си нагоре-надолу по ръцете ми и само ме гледаше в очите. Когато чух гласа му се стреснах, не очаквах, че могат да съществуват думи подходящи за ситуацията, но ето че се намериха.
- Искаш ли да те целуна.
Боже, защо ме питаш! Не знаеш ли отговора!? Не, не, не, не. Не исках, но част от мен вече не издържаше. Искаше да опита. Просто да разбере какво е чувството. Само заради любопитството, нищо повече.
- Не знам
Какво казах? Не, това не бяха мой думи. Не, не искам, остави ме намира. Явно мозъка и устата ми бяха магически разделени едни от други и не получаваха сигнали помежду си. Когато изрекох думите, обаче, почувствах облекчение. Досега в главата ми бучеше нещо неизречено, нещо което искаше да излезе, но сега то притихна.
Видях как главата му се накланя бавно към мен. Тогава загубих всяка връзка със света и вселената. Чувствах единствено докосването му. Устните му бяха върху моите и само това имаше значение. Не мислех, не се налагаше, нямаше нужда. Точно когато отговорих на целувката му, той се отдръпна. Сложи ръце на бедрата ми, погледна ме в очите още веднъж и ми се усмихна. Няма да обяснявам какво почувствах след тази усмивка. Просто се разливах върху масата.
Не знаех какво да направя, но явно той беше наясно. Пусна ме и просто се обърна и се отдалечи. Видях гърба му облечен в тъмно синя тениска да прекосява стаята. Ами сега!?
Да го последвам или да остана?

Към края

Представям Вииии .... Жорко

Това е Жорко. От две седмици живея в общежитие и единствения постоянен обитател в сградата той. Жоре, спасяваш ми живот, брат. Когато съквартирантката ми я няма, ти си единствения, който ми прави компания и гледа тъповати сериалки с мен. Преклон пред теб и твойте ... гащи.
Всъщност до скоро Жорко нямаше бельо. С колежките дори не бяхме сигурни, че той е момченце, но в процеса на работа над неговите гащи решихме: Това ще е Жорко! Единствения въпрос останал нерешен след 3-часовите спорове за гащите, беше дали израстъка на главата е нос или ухо. Ако някой има предложение, моля да го изпрати на адрес:

Велико Търново
П.К. 5000
ул. Арх. Георги Козаров 1
Студентски общежития блок №3
стая 206

или поне напише един коментар. Спешно се нуждаем от съвет, защото на Жорко му предстой солариум и нова прическа (цветни боички и моливи).