Все същата позната история

Първа среща след раздялата. Тя се е приготвяла цяла вечер. Нов панталон, искрящ топ, високи токове, изправена коса (сресана по-старателно от обикновено), гримът е прилежно сложен, парфюмът с незабравим аромат. И накрая той не се появява. Защо!?

Първото нещо, което научих в курса по Основни социални умения, беше да не пропускам лекции. Поне по този предмет. Второто – въпроси от типа „Защо?“ не се задават, защото вменяват вина в запитвания. Този път, обаче, се налага да попитам следното нещо: Защо все пак полагаме толкова много усилия за среща с човек, с когото не искаме да се срещаме!? Нали, затова вече не сме заедно.

Започнах да размишлявам по въпроса днес, след като една от колежките ми ми сподели за нейната „среща“ с бившия. Тя беше изключително разочарована от неговото отсъствие. Задавала съм заветния въпрос и на други момичета изпадали в същата ситуация. Отговора винаги е стандартен и напълно безличен – „Защото така ще разбере какво е загубил!“

Драги момичета, как за Бога, той ви е загубил след като изобщо не ви е печелил!? Та нали точно вие се оплаквахте от недостатъците му, от лошите му навици, и това че все не ви обръщал внимание. Загубихте само Вие. Загубихте време да се преструвате на незаинтересовани, загубихте усилия за подготовката на „случайната“ среща, загубихте достойнството си преследвайки мъж.

Понякога се озадачавам от наивността на жените. Моята също – не съм по-различна, но някак си не я разбирам. Опитвам се – това е сигурно, но някаква част от пъзела липсва и аз знам коя е тя. Това е мъжа. Не може да съществува двойка при наличие на един партньор. Допитах се и до „другото“ мнение. В основни линии то гласеше: „Защо да трябва да се виждаме! Като се правя, че не я познавам е много по-лесно!“

Дами, на това ли се надявахте! Браво, много добре, позитивното мислене е нещо полезно… в умерени количества. Не е нужно да прехвърляме всичките си надежди и мечти за перфектната връзка на един топ и нов панталон. Дори в главата ми тази идея звучи малко плоско.

Нека да погледнем а нещата от следната перспектива – вие зарязвате мъжа, с когото се срещате. Два дни след това се появява т.нар. синдром на зарязващия (четох някъде за него, но честно казано точното име ми се губи). Стоите си най-спокойно на мивката например и изведнъж се сещате за всички хубави неща, които е правил за вас. За единственото цвете, което някога вие подарявал, за чифта ботушки, които купувахте заедно, за сребърната гривничка, която скрихте в кутията за бижута пет минути след като го зарязахте. Няма ги, обаче, мръсните чорапи, пиянските вечери в приятели, вдигнатата седалка на тоалетната, оплакването, че харчите много и хилядите други „лоши“ навици и привички на „вашия“ мъж. Той е идеалният мъж. И тогава решавате че сте направили най-голямата грешка в човешката история – да зарежете приятеля си!!!

Позната история, нали!?  И как иначе, нали всички сме попадали в такава ситуация. Тъжното е всъщност колко често се случва. Четири месеца бяха нужни на моя приятелка да се отърси от чувството за принадлежност към човек, с който имаше връзка два месеца. Странно съотношение, а? Отне ни (аз и още една наша приятелка) толкова усилия да я накараме да спре да ни обяснява колко е влюбена, че накрая се отказахме. Лечението – врачка. Не, не правя реклами сега. Имам лош опит с врачките, така че не съм им първи фен, но единствено възрастна жена и чаша кафе успяха да пречупят, иначе безкрайната любов.

Ха, ако в момента чете, момичето вече точи ножовете, но мила искам да разбереш, че историята беше основна съставка на поуката, а именно – жените сме много глупави животни. Само най-глупавите животни се хвърлят в огъня ей така, защото нямат какво да правят. Да, същото нещо правят и най-смелите, но смелите имат едно предимство – рискуват всичко с изключение на едно-единствено нещо – достойнството си.

Един въпрос

Влюбвали ли сте се!? Разбира се, всеки нормален човек се е влюбвал поне веднъж. Влюбвала ли съм се!? Честно казано не. Понякога съжалявам, понякога не. Винаги съм искала само щастието, но да избегна разбитото сърце. Не съм сигурна защо, но някъде там, дълбоко в главата ми е заложена идеята, че влюбя ли се така както ми се иска, задължително ще свърша в някоя канавка, съществуваща единствено в депресивната част на болната ми тиква.
Това май е основната причина. Или поне ми се иска да е така. Май около мен никога не са се навъртали подходящи кандидати. Няколкото, които са успявали да проникнат през първата част от барикадите, просто се отказваха прекалено бързо. Защо? Питам защо се отказвате? Не е ли нужно човек да се бори за това което иска!? Аз искам много неща и всичко, което получавам е изстискано през безброй сита.
Влюбвала ли съм се!? Не съм сигурна. Понякога си казвам, че съм влюбена. По скоро влюбена в себе си, в начина по които говоря или дори в бенката на лявото стъпало. Понякога осъзнавам че да съм влюбена в себе си е мое задължение. После се запитвам дали си заслужава. Дали всъщност съм щастлива. Да аз преливам от щастие, позитивен човек съм и понякога се смея на неподходящи места. Обичам и усмивката си. Нямам трапчинки, или невероятни устни, нито пък прекрасни зъби. Обичам по скоро чувството. Чувството което ми дава надежда.
В такъв случай, Да! Влюбвала съм се, влюбвала съм се и то не в себе си. Имало е хора, които ме карат да се чувствам щастлива. Имало е и ще има още много. Въпрос на време е само да ги намеря.

Честит рожден ден на мен!

Да съм жива, здрава,
весела, корава.
И най-много от всичко
да се намери един богат чичко,
с завещание голямо,
и здраве разлюляно.
А после аз си обещавам
на всички да раздавам
любов, щастие, късмет
като мой собствен завет.
Сега, обаче, искам само
едно голямо, здраво рамо,
за да се подпирам
и мъничко да го обирам
Но не от парите да го отървавам,
а само любов да му давам.
Накрая за финал
и само някой да го е проспал!
игрива, палава, засмяна
да бъде новата ми смяна
в предстоящата година,
в която смятам да замина
на почивка някъде далеч
и да не чувам нищо веч
за скука, нещастие и лошотия
от хора като тия
дето много знае им устата
и не бързат много краката.

Честит рожден ден на мен! (Отново)

П.С. Искам тортаааа и отгоре да има много свещички не ония глупави цифри. Това отнема удоволствието от цялата "церемония" :D

На тази дата

Преди няколко дни слушах тази песен. Сетих се за нещо станало преди много години в една малка кухня. Музиката звучи от радиото върху хладилника, леля ми, отново изсипала гримовете си на масата, се цапоти, а аз (около 5-6 годишна) обикалям и се правя на шут. Не очаквам да разберете. Не се и налага. Пиша не за вас, а по скоро за мен, защото тези чувства не могат да отидат другаде, освен тук или на някой забравен лист хартия. Честно казано предпочитам да е тук, защото на света има поне още един човек, които ме разбира - този който е загубил някой важен за него човек.
Август винаги е бил натоварен месец. Натоварен в смисъла на това, че половината рода има рождени дни тогава (същото е и през декември, но това е без значение сега). Всичко обаче е започнало с една жена - прабаба ми.
Повечето хора не помнят и бабите си, но аз имам късмета да познавам, както баба си, така и прабаба и пра прабаба си. Това е буквално малко повече от хилядолетие история, която ми е била разказвана, а аз забравям всеки ден, малко по малко. Жалко е колко спомени, преживявания и случки остават в историята без дори да са споменати.
Прабаба ми е родена на 20.08.1923 г. Точно тази жена е отговорна за повечето неща, които знам. Буквално съм закърмена с историите и приказките, които по цяла вечер ми четеше. Винаги, когато можеше ми разказваше за нещата които е преживяла - за живота в нейното село, за преместването ѝ в големия град, за сватбата ѝ, за втората световна война, времето прекарано в Македония, починалите ѝ деца и приключенията на всичките ѝ седем внуци и правнуци. Тя ме научи да готвя (и как да гася пожари в кухнята), да пея, да плета, да бродирам, да играя на карти, възпита ме да обичам книгите и всичко написано на хартия, помогна ми да осъзная някой важни неща и остана до мен много дълго време.
Отдавна не се бях сещала за нея и това ме кара да се чувствам зле. Толкова ли съм се отдалечила от света, който тя ми показа!? Нима в мен е оставила нещо важно, а то вместо да израсте и порасне, е закърняло. Осъзнавам, че вече дълго време я няма, но това значи ли, че е изчезнала напълно от живота ми? Значи ли, че всички онези уроци, които ми предаде са изчезнали в небитието, просто така са се изпарили?
Почти всички моменти от детството ми са свързани с нея. Помня как винаги преди да легне заставаше над леглото прошепваше тихо своята молитва и тогава лягаше. Много пъти съм я питала за какво се моли. Отговора винаги беше един и същи - за вас. Никога не съм разбирала какво иска да каже. Май и никога не съм се опитвала, но сега, години по късно осъзнавам, че за нея децата ѝ са били единственото важно нещо на света. Всяка нейна мисъл беше насочена към един от нас.
И досега понякога имам чувството, че ако отида до нейния апартамент ще я намеря точно там където винаги е била. Сякаш никога не ни е напускала. Седнала на ръба на леглото ще наднича през прозореца и ще пее нейните неспирни песни. Ще пее и ще се усмихва на нас - ние, които я обичаме.

Носталгично

Всички животни са се изпокрили, дори и нахалното славейче, което по принцип не ме оставя да спя се е приютило някъде на завет и сладкото му гласче не се чува. За цвят на цялата атмосфера слушам саундтраците на Линкин Парк към Трансформърс и си припявам. Направо като идилия извадена от филм или книга. Въпреки спокойното, и почти необезпокоявано от флора и фауна съществуване, в момента се чувствам като притисната от нещо. Сякаш през цялото време някой стои над главата ми и ми диктува какво да правя, как да го направя и изобщо не ми дава обяснения защо изобщо върша всичко. Или пък се намирам във филма "Индиана Джоунс и храма на обречените" и тавана бавно, но сигурно пада над мен и онова малко индийче, а русата мацка не се решава да бръкне в дупката с буболечките, за да ни спаси. Усещам напрежението, просто не знам кога ще стане толкова много, за да ме "изтрещи" като гръм и да ми подпали опашката. Ако трябва да съм честна дори не знам какво точно предизвиква заряда. Може да е от вълната, от която бяха направени онези поли, които шиха шивачките във фирмата, в която работя, въпреки че се съмнявам. Като заговорих за Индиана Джоунс ми се догледа Междузвездни войни, ама старите серии, не тези нови изчадия на киното. Честно казано предпочитам Харисън Форд и Марк Хамил пред Хейдън Кристенсен с опашка, въпреки че не бих отказала и на Юън Макгрегър (просто има страшен мотор).
Апатията е обзела всички и е превърнала ежедневието в еднообразна пепелява каша от работа в задушно помещение, притеснение относно резултатите за университета и сън обезпокояван от странни видения. Всъщност напоследък почти не бях сънувала, може би защото бях изморена. Въпреки това онзи ден сънувах нещо много странно. Ако трябва да съм честна сънувах три напълно различни неща, единственото което ги обединяваше беше че ги сънувах аз.Иначе и след трите останах с много странно впечатление.
Като се замисля от много отдавна не съм Го сънувала. Много, много, много отдавна. Как ми се иска да Го видя отново. Ето това е вид фигура или троп които със сигурност не знам. Аз никога не съм Го виждала наистина, въпреки това искам да го направя. Това са думи на един изпаднал в отчаяние човек, които чака нещо, но и той не знае какво точно. Добре за да е всичко точно трябва да се изразя така "Как ми се иска да го сънувам отново", но не искам. Аз наистина искам да го видя. Да го зърна на живо, да говоря с него и после да помня поне в най-общия смисъл думите му. Не както в сънищата - само една или две реплики. Искам да разбера дали е свестен или пък е от онези идиоти, които не стават да сварят и яйце без да забравят да си завържат обувките.
Преди малко в главата ми изникна идеята че Търново е място където се събират много хора от различни краища на страната и защо не един от тях да е Той.Не ме бърка дали се казва Ник, Макс, Стоян или дори Елвис, важното е да се вписва в този глупав образ които не мога да изхвърля от главата си. Най-лошото обаче е че самият той започва да избледнява. Сякаш е нарисуван с флумастери, а после някои е разлял вода отгоре и картинката се е размазала. Спомням си очите, тялото, косата, ръцете, части от лицето, но усета е изчезнал. Няма ги топлите устни, ръцете обхванали главата ми, топлото чувство в стомаха, та дори и ръката поставена върху коляното ми е избледняла. Просто не я усещам. Знам, че съм сънувала точно това, че се е случило по същия начин, но самият допир липсва. О, как искам да усетя всичко отново.
Тези зелени очи са някъде там и наистина си заслужават да бъдат намерени.

За една счупена антена, едно розово (оранжево) романче и един празник. Част 2

Един от първите ми спомени изобщо е как лежа в леглото с прабаба ми и тя чете. Винаги беше нещо различно, но най-много ми харесваха онези съвсем тънки розови книжлета, с корици покрити със снимки на жени по бански и мъже с просветлели от слънцето коси. Като малко по-голяма вадех всички тези малки книги на пода и ги подреждах по това колко ми харесва момичето отпред. Никога, дори за миг, не съм се и замисляла какво е съдържанието изписано върху тънката хартия. Спомням си и леля Гинка от съседния вход да идва у дома, за да донесе на прабаба ми новата си розова придобивка. После смениха кориците. Мисля че станаха зелени. Съдържанието обаче беше същото. Направиха и други серии например Страст или Суперроманс. Ха, като се замисля всички баби в блока притежаваха поне две-три романчета и си ги разменяха пред балкона.Ако трябва да съм честна до преди по-малко от година никога не бях и чела подобни книги. После в програмата ми бе заложено да имам два поредни часа английски. Така и факта че не четях нищо в розово се промени.
Всъщност няма значение дали съм чела или не. Няма значение дали цвета на корицата е розов, зелен, син или оранжев. Няма значение дали книгата е в обем от 90 или 300 страници или пък (по западен модел) се нарича с модерното ЧикЛит. Единственото което помня е прабаба ми легнала до мен. Нощната лампа свети, а аз съм сложила главата си върху нейната ръка. Чувам я как диша, усещам топлината и, знам че след малко ще започне да заспива, а розовото нещо ще се наклони напред към лицето и. Усещам всяко нейно движение и заспивам спокойна под дебелия юрган.
Не знам къде са отишли тези книги. Нямам си и идея на кой таван са се озовали или в кой кашон лежат. Искам просто да ги видя, да ги наредя на пода и да ги подредя според това колко ми харесва модела на корицата. Искам да усетя текстурата на страниците, да ги отворя, да ги разгледам, да усетя аромата на кожата и, който се е пропил в порите на хартията. Искам просто да си я спомня.

На една роза разстоятие

Като цяло работата няма нищо общо с розата. Тя бе просто подарък за рождения ми ден вчера и невероятно много ме зарадва, защото обожавам рози.
Днес исках просто да напиша поредната история, която ме развълнува.
Тя обаче започва много отдавна. Всъщност ето тук и надявам се да не свърши никога. Защото две години образа на това момче живя в главата ми. Това изречение се превърна в мантра, която ту забравях, ту неспирах да си го повтарям. Някъде там, обаче, по пътя между тогава и сега се залутах. Изгубих му нишката. Забравих го напълно. Описанието се превърна в бледа следа. Разказа продължаваше да лежи в папката.

"... достатъчно висок, с красива тъмно черна коса ... облечен добре
за момче на неговата възраст ... КРАСИВИ ЗЕЛЕНИ ОЧИ..."

Но по Коледа отново го сънувах. Този път се представи и дори си поговори с мен, не избяга както предишния път. Инес дори предложи, че е по добре следващия път като го сънувам да го попитам за адреса, за да не се измъчвам повече.
Вчера, обаче, получих продължението. Двамата главни герои вече живеят заедно. Имат тайни един от друг, но са щастливи и са заедно. Четох, четох, четох, четох и не спрях. Вече си нямам и на идея колко пъти прелиствах страниците и се взирах в съдържанието. Цялата история си беше пропита с това,което обожавам да намирам в една книга - любов, загатка, раздвоение на личността, оръжия и отново любов.
Искам да попитам (като разбира се се надявам да получа отговор) някой да познава момче с подобно описание? Трябва ми и вече не мога да го чакам сам да се появи. Започвам настъпление. Ако се наложи да стоя и да сънувам още малко ще стане така, че лежа по цял ден докато ме осени идеята, че ми стига толкова (а тя никога досега не ми е идвала в главата).
Чакам и се надявам. Стоя и се взирам. И пак нищо. Ако все пак съществуваш бих се радвала на поне един SMS или коментар или поне една роза ...

Един

Вървях сравнително бързо. Отново закъснявах за автобуса, а не ми се чакаше още час на спирката. На всеки две крачки ускорявах темпото, но нещо все ме спираше. Нощта ... пресилено ще е да кажа, че беше нощ. Наистина, беше тъмно, но пък градския часовник показваше 5.47. В ушите ми кънтеше Simple Plan, после се намеси и Джъстин Бийбър, а накрая за цвят и Кейти Пери.
Всъщност градския площад не е чак толкова дълъг, колкото излиза от описанието ми, но обстановката те кара да забравяш накъде си тръгнал. Коледната украса е светната. Малките дървени къщички по виенски модел отново са наредени в една дълга и стройна редица и магазинерите от вътре приканват със стоките си. Бонбони, шапки, гирлянди, халва, мед от парка около Русенски Лом, еленски рогца, наушници, шалчета, ръкавици във всякакви модели и цветове, лули и дори тарабка с наточени ножове. Всичко това чака да бъде купено и подарено.
А хора не липсват. Хладния северен вятър не е толкова силен както преди няколко дни и всички са излезли да се порадват на празничния базар. Тук там се срещат забързани мъже и жени. Те са онези, които се връщат от работа, те са онези, които нямат търпение да се върнат вкъщи при семействата си.
Но тези хора са малко. Тълпата върви бавно и протяжно, спира се, оглежда, мери, избира, тръгва, отново се спира и процеса продължава от единия край на площада до другия. Едни просто губят време до предстоящия концерт в театъра, други са запленени от красивите коледни играчки, трети просто убиват време до вечерната емисия новини. Стари, млади, деца, старци, жени, мъже, влюбени, разлюбени,ученици, работещи ... всички са там.
А аз бързам за автобуса. Или пък не! Мога да хвана следващия, мога да изчакам в кипящия град в града. Мога да разглеждам докато се наситя на светлинки и блестящи предмети. Мога да остана така още дълго.
Мъглата едва забелязваща се преди малко става все по-гъста. Края на площада започва да се замъглява. Поредния порив на вятъра ме блъсва в лицето. Водните капки се оцветяват от мигащите цветни лампички. Всичко изглежда магическо. Отново поглеждам градския часовник. 5.50. ХА! Само 3 минути. Едно дете врещи и дърпа майка си за близалка или поне за един от онези предизвикателни руски бонбони с пълнеж.
Отминавам бавно. Влизам в малката пресечка в дясно. Тъмна и глуха за сравнение с врящия и кипящ площад. Вървя. Сядам на спирката. Качвам се на автобуса. Прибирам се у дома. И знаете ли какво!? Този свят остава зад мен. Сякаш не е съществувал, сякаш не е оставил нищо в мен. Този блещукащо-цветен свят живее някъде там отвъд тъмната уличка и спирката, отвъд автобуса и стените на дома ми. Този свят ще остане там докато не намеря сили да го посетя отново. И защо не още утре сутринта ...

Празници

Днес бях решила да не пиша, но просто накрая не издържах! Това е просто, защото не разбирам смисъла от всичкото това суетене към чуждия празник! Това няма значение сега. Причината да престъпя решението си беше, че днес освен борещите се за предимство Св. Валентин и Трифон Зарезан се празнува и Сирни Заговезни. Като начало само да спомена на надяващите се, че от тук нататък няма да говоря за любов, вино, валентинки или лозя единственото, на което ще се отдам е обяснението ми за празнуването на Сирни Заговезни в гр.Мартен обл. Русе.
От сега да ви предупредя, че няма да споменавам за конеца, халвата, яйцето или други подобни, защото те са разпространени абсолютно на всякъде в страната и сигурно вече ви е писнало да слушате за тях. Затова и реших, че традицията в това малко градче, в което живея е доста по-интересна.
Та подготовката за празника започва около месец преди самия ден. Тя включва събирането на децата от квартала и обсъждането на плана за действие по нататък. В следващите 3 седмици те т.е. децата обикалят абсолютно целия град и чукат по вратите на абсолютно всяка къща (само да предупредя че градчето е малко и имаме единствено 5 блока с по 4-5 етажа) и от там събират следните материали : слама, стъбла на царевица, гуми (автомобилни, велосипедни, на трактор или др.), празни дезодоранти и дървени колове.
В последната седмица от подготовката събраните "неща" се донасят до определената за квартала голяма поляна и там се сглобяват в къща в височина 2 метра и размери около 2на 3 метра. Тя се пълни със всички останали материали и се затваря с изработена за целта врата. През следващата седмица "Чардака", както е името на къщичката се охранява ДЕНОНЩТНО. Има случай на деца които спят в чардаците си за да ги предпазят от посегателствата на децата от съседния квартал. Тези посегателства се проявяват в кражба на гуми и материали, разрушаване на чардака и дори по-ранното му запалване, което е един вид край на веселбата.
В самия ден на празника всички се събират около къщичката и децата мятат клечки кибрит към чардака като го запалват. Това се случва точно по здрач. След великото запалване всички са ДЛЪЖНИ да се нацапат с пепел за здраве. Известна е и играта да нацапаш всички други с възможно най-много пепел. Колкото по-оцапан толкова по-здрав казват старите хора от града.
Има поверие което казва, че тези огньове се палят за да се изгорят всички болести и лоши духове събрали се около хората през зимата, а цапането е един вид за да се сплашат вампирите (ох, да знам, че напоследък съм малко обсебена, но сега не беше нарочно) и вещиците и да избягат от населеното място.
Преди да си тръгнеш има още една важна традиция за изпълнение, която е задължителна за момчетата и препоръчителна за момичетата - огъня трябва да се прескочи отново за здраве и по-точно когато минаваш над огъня той изгаря всичко лошо по теб и то пада в пепелта и умира.
Днес децата, които изграждат чардаците със сигурност не знаят всички тези "бабини" глупости, но те винаги са ми били интересни. Ааа и още нещо. Днес по повод на празника се опитах да потърся нещичко в нета за празнуването на празника в моя край, но нищо не изскочи. Жалкото беше не това, а че не успях да намеря снимки, защото наистина си заслужава да се види. Вечер е още по красиво, защото над градчето се носи аромата на изгоряла слама и гуми, чува се гърмежа на дезодорантите хвърлени в огъня и радостта на децата при вида на чардака, който гори до сутринта на следващия ден, а щом погледнеш от по високо можеш да видиш и огнените езици на чардаците от другите махали.
Ето така празнуваме края на зимата и началото на пролетта в Мартен. Макар и тази година малко по-рано от обикновено надявам се всичко да мине както винаги - с викове и много пепел по лицето (която, вярвайте ми, се мие мноооого трудно).

По стъпките 2?

Сигурно ви се е случвало да преживеете дежавю. Не всъщност съм 100% сигурна, че сте изживявали такова поне няколко дузини пъти. Е този път на мен ми се случи нещо малко по-различно, но с привкус на дежавю.
Връщах се аз от училище и отново се намесиха тротоарите. Все още затрупани от големите преспи те бяха почти непроходими или както обичам да казвам трябва да си цирков артист с голям коефициент на интелигентвост, за да оживееш след опита си да отидеш до кварталната бакалия, намираща се на 20 метра от входа. Беше около 19.25 и аз отново бързах за скапания автобус, който щеше да закъснее заради преспите.
Та пред мен се виеше абсолютно същата улица, която ме накара да забавя крачката си и предния път. Единствената разлика сега беше в това, че беше тъмно и високият мъж го нямаше.Тръгнах по тротоара като само вътрешно подозирах, че ще се случи нещо познато и така и стана.
След първите десетина крачки пред мен изведнъж изникна двойка държаща се за ръце. Въпреки тясната пътечка те успяваха да стоят един до друг и да се поддържат в хлъзгавия момент. И двамата облечени в черно от главата до петите се открояваха на фона на ярко белия сняг, който отразяваше уличните лампи и мръсния сив сняг избутан от снегорините буквално върху остатъка от тротоара.
Колкото и банално и изтъркано да звучи точно над светещият знак на Глобул стоеше оранжевата пълна луна и сякаш осветяваше пътя им. Казват, че за влюбения няма непреодолими препятствия, но едва когато видиш нещо подобно пред теб усещаш колко е истинско. Хванати за ръка те бяха по близко един до друг, от колкото биха били прегърнати. Връхните дрехи явно не им пречеха да се чувстват удобно.
Под ботушите на момичето се чуваше хрущенето на все още сравнително пърхавия сняг.
Студа, снега, дрехите, тесния тротоар, нищо не им пречеше да се чувстват влюбени. Нямаше значение кои върви зад тях или пред тях те просто бяха заедно, те бяха едно неразделимо цяло. Дългата до кокалчетата пола на момичето из шумя, когато се отърка в пряспата. Ето отново успяха да ме накарат да вървя бано. Просто нямаше начин да прекъсна точно тези хора, за да бързам за някъде, където няма да намеря нищо. Те просто се обичаха независимо от обстоятелствата и сигурно ще го правят още дълго.
Просто се чудех какво ли следва за тях? Явно си личеше, че не бяха повече 2 максимум 3 години по-големи от мен. Това значеше само, че живота е пред тях, но дали те щяха да останат такива каквито са сега? Дали ще го изживеят заедно или пътищата им ще се разделят и никога няма да се пресекат отново. Отговор няма да получа никога. Светофара светна зелено и аз продължих да вървя последните 15 метра с тях. Успях да се изравня и винях лицата им. Те не говорех, но се усмихваха, бяха щастливи. За тях нямаше значение какво ще се случи след 10 години, 10 дни или дори 10 час. Важното е че бяха заедно. Отново светна зелено и този път щом стигнахме от татък те продължиха напред, а аз свих на дясно към "любимата" ми спирка. Качих се в автобуса вече премръзнала и видях същите намусени физиономии както всеки ден. Тези хора не бяха като двойката отвън.
Те просто не разбираха света както трябва. За тях той беше само илюзия, нещо което не спира, само екран. За влюбените той беше нещо красиво, не само фон на който се играе, а част от пиесата, отделен актьор с отделна роля.
Ето това исках да кажа. Не знам може би просто ми хареса да виждам истината в непокворените очи на момчето и момичето, вместо лъжите на другите, които ме гледаха надменно и сякаш искаха нещо от мен. Обичам да преживявам подобни неща просто заради чувството, с което оставаш след като приключиш.
Аааа и един съвет за хората на които всичко това по-горе им се струва безсмислено. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого на когото държите никога не отказвайте. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого когото не познавате никога не отказвайте. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого когото не понасяте никога не отказвайте. Просто никога не се знае какво е намислила за вас съдбата.

Борба за надмощие

Какво става по време на Първата световна война? Сбиват се два велики съюза - Антантата и Централните сили.Какво става по време на Втората световна война? Сбиват се два велики съюза - Оста Рим-Берлин-Токио и Съюзническите сили. Резултати от двете най-големи войни за последните 2-3 века : милиони умрели, милиони останали без дом и препитание, всъщност няма човек намиращ се в Европа, който да не е засегнат по някакъв начин от войните, било то заради роднини участващи в боевете, убити близки или просто криещи се от постоянните бомбардировки.
Днес на 24 януари 2010 година се "намираме" на векове от тези войни, но още усещаме последиците от провелите се тогава сражения.
Има само няколко неща, който мразя наистина много и за тях мога да говоря много. Това са
№1 Несправедливостите, но от тези в който си сигурен, че си прав, но ответната страна не ти дава шанс за доказване на твоята теза.
№2 Войните, но защото знам, че бихме могли да минем и без тях и защото те унищожават потенциала и всичко човешко у нас.
№3 Караниците, но само глупавите от тях. По принцип обичам да се карам, ей така просто за спорта.
Мразя тези тъпи спорове между приятели, които ги разделят, заради глупости, които не си заслужават. Мисля си, че просто трябва да говорим с хората на които държим по-открито и не толкова сдържано. Накратко се обявявам против странното държание на индивидите, отказващи да приемат действителността такава каквато е всъщност.
Истината е че винаги съм поддържала идеята за едно обединено цяло, което си знае мястото и работата, но напоследък се промених и това доведе до верижна реакция.
Кои са двете сили за които аз говоря сега?
Двама мои приятели на които държа, но това не променя ситуацията в което са в момента.
Резултати: Все още е рано за тях, но се надявам, когато всички узреем за тях те да са това, на което се надявам.

История с продължение

Това е един общ проект които без да искаме аз и Nezzo подхванахме днес. Всичко започна като на шега, но май и на двете ни хареса затова публикувам нашите измишльотини. Въпреки всичко което знам че ще последва искам да посветя моята част от произведението което все още няма име на Blade. Надявам се утре никои да не ми се сърди и да се върна у дома жива и здрава :)


Иед Колк беше повече от объркан, но все пак му се искаше да промени света. След като бе измислен от един училищен ... абе той се казваше Марио. Вярно, не беше много модерен или умен, но му беше страст да иска да промени света. За това той измисли Иед Колк и му каза „Човече, промени света и стани герой в неиното лице”. Марио обичаше своето произведение като първороден син, но имаше нещо в Колк, което беше много сбъркано, може би просто бе несигурен в себе си, може би беше странен в очите на другите хора. Героя макар и измислен бе същността на Марио, а може би бе малко сбъркан, точно като създателя си. Може би бе с един дървен крак и едно око, кой знае как го бе създал Марио. Но най-важното, той имаше душа на истински, морално подкрепен от близките си човек. Марио и Колк бяха свързани с едно единствено нещо – те бяха герой до мозъка на костите си, чак безумни. Можеха да умрат за героизма, но нямаше да кажат на жена, че е секси. О не, те бяха толкова еднакви и толкова загубени в собственото си отчаяние да спасят света, че биха пренебрегнали всичко в опитите си да бъдат герой. И двамата имаха една несподелена тайна. И двамата бяха влюбени в едно и също момиче (защото те споделяха едно и съшо сърце), Тя не беше от кой знае колко красивите, но Марио се беше влюбил в нея като дете, а когато беше създал Колк любовта му към нея се беше прехвърлила в Колк. Момичето се казваше Линда. Тя бе най-добрата му приятелка. Приятели бяха още от детската градина, когато той и бе помогнал да се скрие от родителите и когато се опитваха да я набият. Тя беше малко невзрачно момиченце, на което му връзваха две странни опашки високо в косата. Те изобщо не и отиваха, но неината майка наркоманка не я интересуваше това. Родителите на Линда изобщо не харесваха Марио и смятаха, че той е луд за дето е създал някакъв си робот, който щял да промени света. Глупости, казваха те. Това момче е сбъркано и не можеш да имаш нищо общо с него. Но стига толкова за Линда, нека разкажем какъв бил Иед Колк, а той бил като цяло просто изобретение на марио. Той въплатявал неговите идеали за човек и за супер-герой в едно. Тялото на на робот, но душата на човек – душата на Марио. Иед Колк обаче бил умно момче и наистина можел да промени света. Той обаче не бил особенно надарен от към ум, може би по това и приличал на създателят си. Колк обичал създателят си защото той му дал живот и го научил да живее, но не можел да разбере кое е най-важното нещо на този свят за това Марио му казал „Най-важното нещо на света е да обичаш. Но да обичаш истински. Намери истински приятели и това ще промени света.” Колк не разбрал за какво става дума. Но след време Линда умряла. Тя заболяла преди няколко години от рак на очните дъна и починала преди да успеят да я спасят. Марио и Колк били разбити. Въпреки всички усилия те не успели да измисят лек за болестта. На погребението Колк видял хората да плачат и питал какво е това? Марио не знаел как да му обесни какво е човек да плаче и му казал : „Това е нещо като да хората да им изтичат течностите през очите”. Колк разбрал за какво става дума, отишъл при другите хора и попитал и тях. Те разбира се отговорили абсолютно същото като Марио.

Честит Рожден Ден

Значии ... Събрали сме се днес за да почетем раждането на едно същество (както вече сигурно сте се сетили де). И това същество е една моя много, много добра приятелка, без която не знам какво щях да правя. Nezzo e един невероятен автор на още по-невероятни произведения и искам да и пожелая да продължава да бъде абсолютно същата любвеобилна и угаждаща ми личност и за напред. Дано твоите желания бъдат само една част от това което "падне" на главата ти тази година. Желая ти само здраве, щастие и любов (макар и изтъркано), защото имаш ли тях всичко друго ти е в кърпа вързано. Нека музата ти не те напуска дори и в трудни моменти, но се надявам дълбоко в душата си те да бъдат толкова малко и лесно преодолими, че дори да не ги осетиш. И за да завърша ще те поздравя както правят моите селски :

Нека си жива и здрава,
че да умреш права,

като кооперативна крава!

С най-добри пожелания: Дънч:)

Изповед

Посветено само и единственно
на една прекрасна приятелка - Инес.

След толкова много Мечти, Звезди, предложения и дори реални факти искам да се изповядам.Искам да споделя нещо, което може да изуми дори най-подготвения човек.Но за да стигна до там трябва да започна от началото.
И така...
Имало едно време едно момиче, което имало невероятни приятели. Една от тези приятелки и приятели се казвала Инес. Тя била невероятен писател, който вдъхновявал с разказите си всеки, който ги прочитал. И така в един не толкова слънчев ден момичето имало рожден ден и Инес му подарила най-прекрасния подарък, който можело да си пожелае - разказ. Да, разказ посветен лично на МЕН. И като всички други разкази и този бе съчетан от ръката на изкусен майстор в литературата.
И сега сигурно вече се чудите защо съм се отплеснала толкова много. Е, не съм.Следва продължителен период от около седем-осем месеца, през които разказа лежеше в прегръдките на една папка скрит от света и почти забравен... до предната нощ.И какво от това? Ами следва голямото БУМ. Като затишие пред буря бях забравила за чувствата, които този разказ породи в моята душа.
Аз сънувах! Е да аз сънувам много и все странни неща, но този път сънят беше различен. Беше реален, а не просто глупава детска фантазия за динозаври, говорещи мечки или Хана Монтана - Вампирът ( само между другото това са сънища, които наистина съм сънувала).Беше стряскащо реално и в същото време вълшебно по свои собствен начин. Уникално.
Ето признавам си: Влюбих се в сън.Но такъв сън... Честно да си призная още усещам тръпките по гърба си, когато се сетя за НЕГО. Да, става въпрос за момче.Момче, което никога през живота си не съм срещала. Иии... ето пак въпрос: Какво общо имаше това с разказа? За това ще се наложи да цитирам:

"... достатъчно висок, с красива тъмно черна коса ... облечен добре
за момче на неговата възраст ... КРАСИВИ ЗЕЛЕНИ ОЧИ..."

Знаете ли какво беше изумлението ми, когато изведнъж посредата на контролното в час по химия се сетих от къде ми е познат този образ. Съвпадение. НЕ! Аз сънувам само образи, които познавам до болка - изключения няма ... до сега. Чувството, което изпитах, докато четях разказа отново беше радост. Да, радост, че най-накрая видях любовта на живота си от плът и кръв (образно казано разбира се).
След като си признах това, което ме мъчи от няколко дни искам да оставя една обява:

Търся си очарователен "достатъчно висок" мъж, с
"красива тъмно черна коса" и зелени очи.

Ако случайно познавате някой такъв или сте самият Вие, надявам се да се срещнем някой слънчев ден, и се надявам дори още по-силно, Вие господине, да сте мъжа на мечтите ми, в който се влюбих от образа Ви в един НЕВЕРОЯТЕН разказ и един ФАНТАСТИЧЕН сън.