1. Да бъда обект на серенада

Честно казано това си беше чиста мечта. До днес.
Под прозореца на общежитието. Две коли. Двама леко подпийнали индивида, желаещи да получат телефонният ми номер.
Резултата от свиренето с клаксоните на колите и непрестанните викове да им дам проклетия номер бяха единствено, че почти целия вход беше събуден в 01,36 по среднощ и висеше по прозорците си в опит да види кое е това "Даннннчееее", което е така запленено от своя Ромео, че не дава дори телефонния си номер.
Вечерта и без това си беше топла, но след намесата на съседа от 105 стана и превъзбудена. Мисля си утре да не излизам от стаята или пък да си намеря хартиен плик за главата. Може би така ще привличам по-малко внимание по коридорите.

В един бар влиза една овца ...

Гледа влажно. Има мека вълна. Вечер прескача огради. Що е то?

1 овца, 2 овце, 3 овце...
Понякога го правя несъзнателно. Броенето имам предвид. Преди години започна като експеримент и го използвам рядко, за да действа.
13 овце, 14 овце, 15 овце...
Стигала съм най-много до 250 овце. После се отказах.
26 овце, 27 овце, 28 овце...
Хората уж броят горките преживни, за да не мислят за нищо друго. На мен не ми се получава. Май съм съвременният женски вариант на Наполеон - 3в1. Заспиваш, броиш и мислиш какво да постнеш на другата сутрин относно броенето на овце.
42 овце, 43 овце, 44 овце...
Кокошките от 207 си правят купон. Интересно. Цяла година спаха и сега в нощта преди сесията събрали петлите и клочат като пилци в кланица.
87 овце, 88 овце...
85овце, 86 овце, 87 овце...
Май обърках някъде. Нищо, резултата ще е +/-3,4 животни.
125 овце, 126 овце, 127 овце...
2:37! За бога сега ли се местят мебели!?
152 овце, 158 овце, 159 овце...
Май след като чукнах по стената спряха. Сега само се смеят като болни от луда крава.
179 овце, 180 овце, 181 овце...
На път съм да подобря рекорда си. Утре имам два изпита и трябва да стана в 8, но в почти 3, аз спокойно си броя овце и не заспивам.
198 овце, 199 овце, 200 овце...
Не знам къде съм. Главата ми се върти. Алармата звъни и се протягам да я спра. Ха! Сутрин е.

Цирк на покрива

Прозореца е отворен и заедно с леките повеи на вятъра се носи аромата на цъфнала акация. Сладък и омайващ, той ми напомня на нещо. Само усещане, не истински спомен, но достатъчно силно, за да дразни възприятията. Връщам се някъде назад. Там където акациите цъфтят, където упойващият им аромат се носи на километри и омайва умовете на всички, които го вдишат.

От близкия храсталак трелите на славейчетата и косовете се смесва с чуруликането на врабчетата. Всичките мелодии се смесват в една, която става част от аромата. Странна смес от това което искам да чуя и тока което искам да усетя.

Единствения минус – спи ми се. Съседите от 105 правиха купон и не оставиха главата ми намира. Идеалния ден, предшестван от не чак толкова идеална вечер. Денонощия прекарано в размисли за отминали времена. В ушите ми звучи и сирената на цирка, които се е настанил на 15-тина метра от общежитието. Гърми обявлението за „малки големи и още по-големи момичета и момчета“  и новото представление от 18.00 часа. Малък цирк ли е тук, за да идва и друг!? С усмивка на лице се сещам за тухлите четворки, които пренасяхме по етажите с колежките миналата седмица, незаконната котка от горния етаж и двете млади дами, които играят федербал в коридора на третия етаж. Ако прибавим и купоните от 105 и 407, то не обикновен цирк, а направо подходящ за крале и кралици си имаме. Адреса е същия както и предния път.

Цъфналите акации и конския кестен са единствената ни публика, но не се оплакваме. Врабчета, врани и косове ни правят компания, но пак сме си добре. Хубав е живота на бедния студент в топлите пролетни дни и нощи, особено когато е заобиколен от такава приятна компания.

За екзотичния 3 март

Първо Честит 3 март българи! Надявам се предстоящата година да бъде малко по-патриотична от предишната, въпреки че българското у мен тихо надава гласче и ме кара да се съмнявам жестоко в предположението си.
Би трябвало да сме българи всеки един ден от годината, а не само да една дата (която всъщност е била на 19.02, но със смяната на календара става 03.03). Аз живея в България, дишам в България, храня се в България, разхождам се в България и уча в България. Защо да я почитам само на един ден!? Не си заслужава да хабя останалите 365 дни, правейки се че не е така. Затова и денят не трябва да е различен.
Днес просто не е нещо особено. Станах по обед (както винаги), отидох до автогарата (според плана от вчера) и прекарах половин час на слънце и вятър, правейки компания на една колежка, после отидох до магазин от голяма верига, от които си купих саксии и семена, а накрая влязох и в супермаркета, от където се сдобих с вечеря и кокосов орех.
После посадих петуниите в двете сандъчета, пробих кокосовия орех, изпих сока и тряснах черупката в пода, където се разби и остана само вкусната сърцевина.
Сега се дрогирам с домашни кокосови стърготини и чувствам стомаха ми тежък като наковалня, но продължавам да се тъпча с бялото чудо.
Ето това е моята представа за 3 март. Все още мога да се предвижа до стария град и да гледам "Звук и Светлина", но се чудя колко още хора са решили да го направят!? Може би не само очакваните пришълци от Северна България, но и (като за цвят) южняци.
Е отново Честит празник и да не забравя Честит Тодоров ден!

Честит рожден ден на мен!

Да съм жива, здрава,
весела, корава.
И най-много от всичко
да се намери един богат чичко,
с завещание голямо,
и здраве разлюляно.
А после аз си обещавам
на всички да раздавам
любов, щастие, късмет
като мой собствен завет.
Сега, обаче, искам само
едно голямо, здраво рамо,
за да се подпирам
и мъничко да го обирам
Но не от парите да го отървавам,
а само любов да му давам.
Накрая за финал
и само някой да го е проспал!
игрива, палава, засмяна
да бъде новата ми смяна
в предстоящата година,
в която смятам да замина
на почивка някъде далеч
и да не чувам нищо веч
за скука, нещастие и лошотия
от хора като тия
дето много знае им устата
и не бързат много краката.

Честит рожден ден на мен! (Отново)

П.С. Искам тортаааа и отгоре да има много свещички не ония глупави цифри. Това отнема удоволствието от цялата "церемония" :D

Зимна приказка

Навън наистина е като приказка. Снега продължава да трупа и не оставя под въпрос дали скоро ще спре. Просто няма такава възможност. Единственото нещо, което поставя под въпрос дали се намирам в реалността е шумотевицата точно под прозореца. Няколко гарджета се карат как точно да извадят колата си от пряспата. Явно не им е съвсем ясно, защото се опитват на практика да приложат идеите си от повече от половин час и въпреки това остават на същото място.
Снега се сипе тихо, бавно, меланхолично... Затрупва всичко. Сякаш то е толкова грозно, че няма право да бъде видяно. Розовото училище точно пред прозореца ми някак странно се откроява на фона на бялото покривало. В момента имам само огромното желание да седна на леглото и по пижама да прочета поредното любовно романче... Но, не! Съдбата е отредила да уча по философия. Макар и все още да съм по пижама (въпреки, че е 12 по обед) не мога да се излегна и да чета просто така за удоволствие. Не. Трябва да чета за никому ненужната философия. А изпита е утре. Утре в 10. Утре в 10, в 610 стая на 5-ти корпус, до който ще стигна с автобус №5.
Пак се отвличам. Не искам философия. Не искам. Ако реши да ме препитва устно ще му кажа! ( :D )
- И какво от това! Ще му кажеш и той като нищо да ти намали оценката, защото много ти знае устата. Пак ще направиш някоя простотия и отново и за пореден път ще се простиш със стипендията, защото не можеш да си държиш езика зад зъбите. Точно както предишните 4 години. - Гласа в главата ми почти крещи.
- Да, но има и възможност той да оцени искреността ми и начина по който мисля! Защо винаги трябва да ми внушаваш, че правя грешка!?
- Защото ВИНАГИ си правиш прибързани и грешни изводи, освен това ...
И така спора в главата ми продължава до безкрай.

Единствено приложение

Ако някъде там има рай, то със сигурност тези страници щяха да са само мираж, сън, химера ... и когато отвориш очи вместо да се налага да ги четеш за стотен път, щеше да откриеш, че те не съществуват.

Единственото приложение на лекциите по философия е ... да стоят прави докато гледам някой филм. Оказа се, че да си в сесия е точно като онзи виц за студента натикан в клетката на слоновете, които от скука започнал да брои решетките. Не не си броя решетките. Започнах да си почиствам компютъра, после стаята и гардероба, а вече обмислям да измия и прозорците. Оказва се, обаче, че и така ще науча повече, отколкото ако четях. Не се шегувам! Учебника е написан като за доктори по философия и сякаш и не е предназначен за първокурсници по специалност нямаща абсолютно нищо общо с предмета.
Искам да разбера защо за бога всички тея хора (имам предвид Кант, Хегел, Сартр, Сократ, Пирон, Спиноза, Бейкън, Паскал, Монтен, Платон, Лок ... и така до безкрай) са се хванали с тая работа да философстват и толкова много си харесвали труда, та чак го запазили като изписали тонове хартия, която за мое огромно нещастие е успяла да стигне до наши дни почти напълно непокътната.
Въпреки, че с помощта на няколко умни глави и допълнителни материали успяхме да сведем учебника от 440 страници до нищожните 5, пак е много.
Мисля, че се отчаях след следното изречение: „Що се отнася до диалогичния смисъл на диалектиката, той трябва напълно да се еманципира от отделни софистични форми на изразяване и да се изведе от отражението на сходство-съвпадение или разлика-несъвместимост между обектите.“ Лошото е че то се намира още във вторият абзац на първата тема. Да е жив и здрав проф. Андреев, ама да помисли малко! Все пак сега го уча, не го завършвам, я! Това, за бога, е въведението в учебника, а не разгара на някоя от последните теми.
Явно ще се простя със стипендията още преди да си помисля за нея. Жалко вече я бях „сместила“ в бюджета за следващите 6 месеца. Както и да е. Не може все пак да живееш като студент в чужд град и все пак нещо да не ти куца.