Един въпрос

Влюбвали ли сте се!? Разбира се, всеки нормален човек се е влюбвал поне веднъж. Влюбвала ли съм се!? Честно казано не. Понякога съжалявам, понякога не. Винаги съм искала само щастието, но да избегна разбитото сърце. Не съм сигурна защо, но някъде там, дълбоко в главата ми е заложена идеята, че влюбя ли се така както ми се иска, задължително ще свърша в някоя канавка, съществуваща единствено в депресивната част на болната ми тиква.
Това май е основната причина. Или поне ми се иска да е така. Май около мен никога не са се навъртали подходящи кандидати. Няколкото, които са успявали да проникнат през първата част от барикадите, просто се отказваха прекалено бързо. Защо? Питам защо се отказвате? Не е ли нужно човек да се бори за това което иска!? Аз искам много неща и всичко, което получавам е изстискано през безброй сита.
Влюбвала ли съм се!? Не съм сигурна. Понякога си казвам, че съм влюбена. По скоро влюбена в себе си, в начина по които говоря или дори в бенката на лявото стъпало. Понякога осъзнавам че да съм влюбена в себе си е мое задължение. После се запитвам дали си заслужава. Дали всъщност съм щастлива. Да аз преливам от щастие, позитивен човек съм и понякога се смея на неподходящи места. Обичам и усмивката си. Нямам трапчинки, или невероятни устни, нито пък прекрасни зъби. Обичам по скоро чувството. Чувството което ми дава надежда.
В такъв случай, Да! Влюбвала съм се, влюбвала съм се и то не в себе си. Имало е хора, които ме карат да се чувствам щастлива. Имало е и ще има още много. Въпрос на време е само да ги намеря.

Понякога чувам

А имам ли право!?

Имам чувството, че вече цяла вечност стоя полу-седнала на леглото и наблюдавам как времето отминава. Нямам часовник. Нямам стрелки, които да отмерват ударите. Вместо това усещам ударите на басовете от музиката на съседите. Обичайното тик-так е заместено с бум-бум-бум ... Времето продължава да лети. В слушалките ми се лее музика, но почти не я чувам. Само усещам ... с всяка своя фибра усещам отмерването, поредното бум отминава, но идва ново, и ново, и ново...
Меланхолично ми е. Някак сякаш всичко в мен е заспало. Но някъде в далечината, там зад хоризонта, небето започва да червенее. Там, някои или нещо чака своя край ... или начало. Главата ми бумти. Няма музика просто едва осезаемото бумтене. Поредния епизод на Отчаяни съпруги се върти безспир на лаптопа на съквартирантката ми. Въпреки музиката долавям отделни реплики, безлични думи и викове по някакъв Майк или нещо също толкова значимо за моята вселена, колкото и масовото производство на китайски ветрила за кафявите мечки.
Хммм, след по малко от 11 часа ще трябва да се изправя пред група непознати и да говоря за устройството на човешкото сърце. А, ако не искам!? Не искам да се занимавам с тези материални, далечни от интересите ми неща. Искам да видя душата на човек. Да се докосна до Същността. Не ми трябва сърцето. Дали телешко, човешко или свинско няма значение. То винаги ще си остане само 1/5 от нещата. Ако липсва душа, то е безполезно. Просто помпа, която работи 0,6 секунди и почива 0,2 за един удар.
Бум, почивка, бум, почивка, бум, ...бум, ...бум...
Също като басовете от долния етаж ... или моето собствено сърце, което бавно измерва края на вечността.

За луната

Седнала съм на пода с лице към прозореца и наблюдавам. Всичко което виждам, обаче е луната. Гледам белия полумесец, а единственото, за което мисля е една от таро картите, които разглеждах скоро. Беше колесница, теглена от два коня - черен и бял. Също като страните на луната - едната светла и видима, а другата тъмна и обгърната от мистерия.
Не съм сигурна какво ми става, но ме побиват тръпки. Нещо познато се опитва да изплува, но не успява. Някакъв стар и подтиснат спомен иска да излезе наяве и да напомни за себе си. Опитвам се, наистина, но нищо не се получава.
Винаги когато погледна към луната ме побиват тръпки. Сякаш някой ме покрива с влажен чаршаф или нещо подобно. Цялата ми кожа е настръхнала, а аз просто стоя, наблюдавам и чакам.
Май просто въображението ми си играе отново с мен. Може и да е заради двойното количество вампирски сериали, който гледам напоследък. Или пък може би не...
Тайно се надявам, че там някъде далече в тъмнината има нещо неизвестно, което се спотайва и чака да бъде открито. Скучно е да живееш в свят, в които всичко е известно. Нали заради това испанците са тръгнали да търсят нови светове (или поне част от тях). Луната винаги ми напомня за това колко скучно е да си землянин. Знаем всичко основно, а останалото няма да стане достъпно докато не еволюираме в нещо по-приемствено или поне отворено за истината.
Надявам се, че там някъде истината стои под някой храст и чака да бъде открита. Не искам да знам със сигурност дали има нещо мистично, свръхестествено, окултно или митично. Искам само надежда.

На тази дата

Преди няколко дни слушах тази песен. Сетих се за нещо станало преди много години в една малка кухня. Музиката звучи от радиото върху хладилника, леля ми, отново изсипала гримовете си на масата, се цапоти, а аз (около 5-6 годишна) обикалям и се правя на шут. Не очаквам да разберете. Не се и налага. Пиша не за вас, а по скоро за мен, защото тези чувства не могат да отидат другаде, освен тук или на някой забравен лист хартия. Честно казано предпочитам да е тук, защото на света има поне още един човек, които ме разбира - този който е загубил някой важен за него човек.
Август винаги е бил натоварен месец. Натоварен в смисъла на това, че половината рода има рождени дни тогава (същото е и през декември, но това е без значение сега). Всичко обаче е започнало с една жена - прабаба ми.
Повечето хора не помнят и бабите си, но аз имам късмета да познавам, както баба си, така и прабаба и пра прабаба си. Това е буквално малко повече от хилядолетие история, която ми е била разказвана, а аз забравям всеки ден, малко по малко. Жалко е колко спомени, преживявания и случки остават в историята без дори да са споменати.
Прабаба ми е родена на 20.08.1923 г. Точно тази жена е отговорна за повечето неща, които знам. Буквално съм закърмена с историите и приказките, които по цяла вечер ми четеше. Винаги, когато можеше ми разказваше за нещата които е преживяла - за живота в нейното село, за преместването ѝ в големия град, за сватбата ѝ, за втората световна война, времето прекарано в Македония, починалите ѝ деца и приключенията на всичките ѝ седем внуци и правнуци. Тя ме научи да готвя (и как да гася пожари в кухнята), да пея, да плета, да бродирам, да играя на карти, възпита ме да обичам книгите и всичко написано на хартия, помогна ми да осъзная някой важни неща и остана до мен много дълго време.
Отдавна не се бях сещала за нея и това ме кара да се чувствам зле. Толкова ли съм се отдалечила от света, който тя ми показа!? Нима в мен е оставила нещо важно, а то вместо да израсте и порасне, е закърняло. Осъзнавам, че вече дълго време я няма, но това значи ли, че е изчезнала напълно от живота ми? Значи ли, че всички онези уроци, които ми предаде са изчезнали в небитието, просто така са се изпарили?
Почти всички моменти от детството ми са свързани с нея. Помня как винаги преди да легне заставаше над леглото прошепваше тихо своята молитва и тогава лягаше. Много пъти съм я питала за какво се моли. Отговора винаги беше един и същи - за вас. Никога не съм разбирала какво иска да каже. Май и никога не съм се опитвала, но сега, години по късно осъзнавам, че за нея децата ѝ са били единственото важно нещо на света. Всяка нейна мисъл беше насочена към един от нас.
И досега понякога имам чувството, че ако отида до нейния апартамент ще я намеря точно там където винаги е била. Сякаш никога не ни е напускала. Седнала на ръба на леглото ще наднича през прозореца и ще пее нейните неспирни песни. Ще пее и ще се усмихва на нас - ние, които я обичаме.

За една счупена антена, едно розово (оранжево) романче и един празник. Част 2

Един от първите ми спомени изобщо е как лежа в леглото с прабаба ми и тя чете. Винаги беше нещо различно, но най-много ми харесваха онези съвсем тънки розови книжлета, с корици покрити със снимки на жени по бански и мъже с просветлели от слънцето коси. Като малко по-голяма вадех всички тези малки книги на пода и ги подреждах по това колко ми харесва момичето отпред. Никога, дори за миг, не съм се и замисляла какво е съдържанието изписано върху тънката хартия. Спомням си и леля Гинка от съседния вход да идва у дома, за да донесе на прабаба ми новата си розова придобивка. После смениха кориците. Мисля че станаха зелени. Съдържанието обаче беше същото. Направиха и други серии например Страст или Суперроманс. Ха, като се замисля всички баби в блока притежаваха поне две-три романчета и си ги разменяха пред балкона.Ако трябва да съм честна до преди по-малко от година никога не бях и чела подобни книги. После в програмата ми бе заложено да имам два поредни часа английски. Така и факта че не четях нищо в розово се промени.
Всъщност няма значение дали съм чела или не. Няма значение дали цвета на корицата е розов, зелен, син или оранжев. Няма значение дали книгата е в обем от 90 или 300 страници или пък (по западен модел) се нарича с модерното ЧикЛит. Единственото което помня е прабаба ми легнала до мен. Нощната лампа свети, а аз съм сложила главата си върху нейната ръка. Чувам я как диша, усещам топлината и, знам че след малко ще започне да заспива, а розовото нещо ще се наклони напред към лицето и. Усещам всяко нейно движение и заспивам спокойна под дебелия юрган.
Не знам къде са отишли тези книги. Нямам си и идея на кой таван са се озовали или в кой кашон лежат. Искам просто да ги видя, да ги наредя на пода и да ги подредя според това колко ми харесва модела на корицата. Искам да усетя текстурата на страниците, да ги отворя, да ги разгледам, да усетя аромата на кожата и, който се е пропил в порите на хартията. Искам просто да си я спомня.

За живота

Нека пием за живота! Явно ще го живеем дълго и преславно щом преживяхме още един край на света. Остана ни само 2012, но и с него ще се справим.
Е скъпи мои фаталисти отново не познахте! Няма да се мре ... Както и да е... Явно ще се наложи да си плащаме тока и да внесем вноските по кредита. Е все пак сте поне една идея по близо до Истинския край.
Живота обаче продължава, а аз не мога да си намеря свестни обувки за бала. И да си счупя краката от ходене в Русе няма хубави обувки. Явно всички магазини зареждат от една и съща борса. Липсата на обувки обаче означава само едно (всъщност поне три неща, но карай да върви) - явно търговията не върви. И въпреки това подължавам да си оставам без цървулки (на поне 10-сантиметров ток), а те ще са ми нужни. Остана и проблема с прическата. Тя пък изобщо липсва за сега, о да не забравя и грима... Ох, това да подготвяш бал не е работа. Казвам го напълно отговорно и без да трябва да се чувствам зле после. От тези балове ми писна още преди да съм отишла на моя собствен. Започвам да получавам обриви само като се спомене думата "бал". Само можете да предположите колко пъти обличах рокли и мерих разни дрипи и дрипаляци докато реша какъв боклук ще си ушия по-късно и защото българските бални рокли са натрюфени и изключително грозни (в повечето случаи)и се налага да си купиш нещо напълно безполезно, а и НЕносимо иначе. Ох започнах да си изливам сърцето твърде рязко, а?
Да, така е. Няма смисъл да си говорим глупости и да е лъжем в очите. И най-интересното е че въпреки че се оплакаме от всички тези безполезни ритуали никога не поемаме риска да не ги изпълним (хмммм, това изречение ми звучи глупаво, но пък продължавам да смятам, че съм права). Няма смисъл, знам. Всичко си ни е заседнало в съзнанието и там ще си остане.
А сега да вдигнем още една наздравица (препоръчвам да е с натурален сок, който не е направен от престояло грозде), но нека този път той е за бъдещето, за това което и очаква. Наздраве!

Минава и заминава

Доста време мина откакто за последно се чухме, но мисля, че времето не е загубено. Нови изживявания, нови запознанства, нови места, нови мисли, брътвежи и мечти. Това ни донасят "скучните" "забравени от бога" дни, които вървят бавно по-пътя си. Понякога си мисля, че един такъв 24-часов отрязък от живота ми е напълно безмислен и убийствено жесток към мен, но по-късно, когато мине време, в главата ми се уталожат онези мрачни и общо взето гадни мисли, разбирам, че си е заслужавало да ги изтърпя.
Не мислите ли така? Как през главата на някого може да минат толкова много лоши неща, които да се вселят в душата му, а тези малко, но щастливи моменти ни обягват. Може би човек е устроен по-този начин - да чувства и приема само злото, а доброто да държи колкото може по-далеч за да "пази" душата си от него.

По стъпките 2?

Сигурно ви се е случвало да преживеете дежавю. Не всъщност съм 100% сигурна, че сте изживявали такова поне няколко дузини пъти. Е този път на мен ми се случи нещо малко по-различно, но с привкус на дежавю.
Връщах се аз от училище и отново се намесиха тротоарите. Все още затрупани от големите преспи те бяха почти непроходими или както обичам да казвам трябва да си цирков артист с голям коефициент на интелигентвост, за да оживееш след опита си да отидеш до кварталната бакалия, намираща се на 20 метра от входа. Беше около 19.25 и аз отново бързах за скапания автобус, който щеше да закъснее заради преспите.
Та пред мен се виеше абсолютно същата улица, която ме накара да забавя крачката си и предния път. Единствената разлика сега беше в това, че беше тъмно и високият мъж го нямаше.Тръгнах по тротоара като само вътрешно подозирах, че ще се случи нещо познато и така и стана.
След първите десетина крачки пред мен изведнъж изникна двойка държаща се за ръце. Въпреки тясната пътечка те успяваха да стоят един до друг и да се поддържат в хлъзгавия момент. И двамата облечени в черно от главата до петите се открояваха на фона на ярко белия сняг, който отразяваше уличните лампи и мръсния сив сняг избутан от снегорините буквално върху остатъка от тротоара.
Колкото и банално и изтъркано да звучи точно над светещият знак на Глобул стоеше оранжевата пълна луна и сякаш осветяваше пътя им. Казват, че за влюбения няма непреодолими препятствия, но едва когато видиш нещо подобно пред теб усещаш колко е истинско. Хванати за ръка те бяха по близко един до друг, от колкото биха били прегърнати. Връхните дрехи явно не им пречеха да се чувстват удобно.
Под ботушите на момичето се чуваше хрущенето на все още сравнително пърхавия сняг.
Студа, снега, дрехите, тесния тротоар, нищо не им пречеше да се чувстват влюбени. Нямаше значение кои върви зад тях или пред тях те просто бяха заедно, те бяха едно неразделимо цяло. Дългата до кокалчетата пола на момичето из шумя, когато се отърка в пряспата. Ето отново успяха да ме накарат да вървя бано. Просто нямаше начин да прекъсна точно тези хора, за да бързам за някъде, където няма да намеря нищо. Те просто се обичаха независимо от обстоятелствата и сигурно ще го правят още дълго.
Просто се чудех какво ли следва за тях? Явно си личеше, че не бяха повече 2 максимум 3 години по-големи от мен. Това значеше само, че живота е пред тях, но дали те щяха да останат такива каквито са сега? Дали ще го изживеят заедно или пътищата им ще се разделят и никога няма да се пресекат отново. Отговор няма да получа никога. Светофара светна зелено и аз продължих да вървя последните 15 метра с тях. Успях да се изравня и винях лицата им. Те не говорех, но се усмихваха, бяха щастливи. За тях нямаше значение какво ще се случи след 10 години, 10 дни или дори 10 час. Важното е че бяха заедно. Отново светна зелено и този път щом стигнахме от татък те продължиха напред, а аз свих на дясно към "любимата" ми спирка. Качих се в автобуса вече премръзнала и видях същите намусени физиономии както всеки ден. Тези хора не бяха като двойката отвън.
Те просто не разбираха света както трябва. За тях той беше само илюзия, нещо което не спира, само екран. За влюбените той беше нещо красиво, не само фон на който се играе, а част от пиесата, отделен актьор с отделна роля.
Ето това исках да кажа. Не знам може би просто ми хареса да виждам истината в непокворените очи на момчето и момичето, вместо лъжите на другите, които ме гледаха надменно и сякаш искаха нещо от мен. Обичам да преживявам подобни неща просто заради чувството, с което оставаш след като приключиш.
Аааа и един съвет за хората на които всичко това по-горе им се струва безсмислено. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого на когото държите никога не отказвайте. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого когото не познавате никога не отказвайте. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого когото не понасяте никога не отказвайте. Просто никога не се знае какво е намислила за вас съдбата.

Баба Данга

След доста дълко мълчание дойде най-накрая и моя ред да напиша нещичко. Въпросът тук обаче не трябва да е това, че напоследък ме мързеше и нямах време да пиша, а коя за бога е тая баба Данга. Та баба Данга е едно от многото раздвоения на личността, които притежавам. Да, раздвоението на личността е психическа болест, но кои нормален човек, който ме познава би казал, че съм наред!
Общо взето ако трябва да броя моите раздвоения то те са поне десетина, но сега искам да се спра само върху това подвизаващо се под името Данга, по прякор - Баба.
Тази "баба" всъщност обитава тялото на едно 17 годишно момиче и изобщо не я интересува какво ще стане с и без това доста крехката репутация на рецепиента. Ако трябва да съм честна тя ми харесва доста повече от някои други мои форми. Тя доста ми напомня на моята собствена прабаба - спокоина, открита, мъдра и дори понякога леко педантична. Всъщност моята прабаба беше невероятен човек и ми се иска да приличах повече на нея и да имах повече време което да прекарам с нея, но живота е несправедлив и точно когато не трябваше тя си отиде. Но ако продължа да пиша за това и ще трябва да си купувам нова клавиатура, защото тази ще бъде подложена на цунами.
и така говорехме за баба Данга. От къде възникна името?
То произлезе от моето собствено и разбира се името на една друга велика жена - баба Ванга. Нарекохме я (със страничните наблюдатели) така, защото когато тя каже нещо то попринцип се случва. Да не разправям сега, но има доста удари в десетката както от политическата сцена така и за мачове в англииската висша лига.
С какво се занимава баба Данга?
Тя е доста спокоено, но умен човек и затова може да я срещнете да плете или решава кръстословици. Неино любимо място са усамотените места и напечените от слънцето пейки в парка.
Какви са сферите на дейност на бабата?
Данга обича да разказва за себе си и за това там където се говори за миналото може да се намири следа и за нея. Политика, литература, философия, справедливост, проблеми с личността са любими неини теми за разговор.
Защо започнах да пиша за тази моя странност?
Наскоро осъзнах, че под влияние на неината личност съм се превърнала в радар за хора с проблеми, което е супер, защото се упражнявам в даването на съвети. Проблема при мен е че споделям лесно и очаквам да ме изслушат и да получа подходящ съвет. Обикновенните хора обаче никога не слушат, а само дрънкат, за това се наложи да си говоря сама и когато по-рано тази година ми се наложи да помогна на приятел с един негов проблем се оказа, че най-накрая съм открила попрището си - даване на съвети.
Звучи тъпо и смешно, но това ме кара да се чувствам полезна за другите. Нещо което особено напоследък ми се случва още по-рядко. Отпускащо е да знаеш, че някой ти вярва до толкова че би излял душата си. чувството е невероятно.
Като една съвсем леко егоистична личност баба Данга по принцип пази своите съвети за себе си, но днес реших, че доиде края на това време. Просто публикувам няколко от тези нейни философски истини, които най-много ми харесват.

• Знаеш, че съм тежък случей и без да ти го кавам нали?

• Хората не са лоши.Те могат и да помагат.

• Няма лекарство за тъгата, защото няма лекарство за изтриване на паметта.

• Ние хората сме си избрали най-позорното място на земята. Това от което седнали в калта и наблюдаваме звездите, а единстеното нещо, което трябва да се направи е да се изправим и да протегнем ръце, за да ги стигнем.

• Хубаво е отвреме на време да се заслушаш в ритъма на живота, а не в думите на хората.

• Това да избягваш хората не те прави по-зрял, а по-егоцентричен.

• Израстването е индивидуален процес, а не на матричен принцип.

• Не винаги света изглежда така както ти го виждаш.Понякога е по-бял, понякога по-черен, но винаги трябва да имаш на ум, че съществуват и други цветове.

• Отбягването на проблемите не ги прави да изчезнат, а само да се задълбочат и разширят до момента в които станат дълбоки и трудни за попълване пропасти.

• Края е толкова близо, колкото ти сам решиш.

• Дадената наготово истина е само половин истина. Ти сам трябва да я заслужиш, за да я разбереш на пълно.

Баба Данга ви пожелава весело прекарване на предстоящите празници и се извинява за загубеното време. Дано не я видим скоро, защото ако тя трябва да дойде на помощ, то тогава положението никак няма да е розово.

Колко... време ни остава?

Колко време ни остава до 3 часа? 4 часа. Колко време остава до Коледа? 28 дни. Колко време остава до зимната олимпияда? 77 дни. Колко време остава до рожденния ми ден? 3 месеца. Колко време остава докато умра? Колко време остава до края на човечеството? Колко време остава докато слънцето се превърне в черна дупка? Колко време остава докато вселеата се свие отново?
Много въпроси с не чак толкова много отговори.Но кой от всичките е верен? Кой от всичките е този който търся?Кой от тях е моя въпрос?
Може би верния въпрос е :
Колко време НИ остава?
Питам, защото виждам какво означава това "НИ" в очите на хората. То чисто и просто значи една голяма и доста закръглена нула. Една спънка по пътя към върха, по пътя за собственото превъзнасяне.
И защо, питам аз, трябва да бъде така?! Не е ли по-добре, когато сме заедно, когато се чувстваме ограени от приятели и семейството си?
Неведнъж съм казвала, че човека е стадно животно и няма да спра да го повтарям докато не го проумеете.Няма нужда да се опитваме да променим биологичните постулати. Такива сме и не можем да променим нищо. Колкото и да лакирваме ноктите си, боядисваме косите си и дори да си присадим опашки ние ще си останем хора и хора ще си умрем. Защо трябва да променяме своята същнотс когато това не е нужно.
И както животните в стадата стоят и се пазят едно друго, така и ние хората трябва да се пазим взаимно.Би било много приятно да знаеш, че зад теб са застанали хора, които са готови с цената на всичко да те предпазят, а не да те наплюят и да те оставят на улицата като сираче - сам и отритнат от света, нищожен и никому значим.
Не дори и сирачетата не заслужават тази съдба. Подкрепата между нас може да значи много, много повече от подмазване. Тя може да значи съчувствие, загриженост, любов.
Чудя се какъв би бил света ако всичко бе така както би трябвало да бъде? Може би едно прекрасно място почти без тъга (почти, защото абсолютно всяко човешко човешко чувство е важно - било то тъга, злорадство, злоба, завист, мързел или егоистичност), в което човек би могъл да разгърне потенциала си. Ето това щеше да ми хареса.
Да ама не, защото не виждам нищо от това да се случва. Виждам само разединение, което обхваща все повече и повече хора. Сякаш това е някакъв вид извратена мода, стараеща се да избие всичко човешко в нас. Не обичам да говоря по този начин, но вече приличаме на скотове или на слонове в саван.Не знам дали сте гледали такива филми, но аз гледам и в тях и изоставения винаги умира сам (обикновенно в кална локва, където е заседнал и умира от глад и жажда след около седмица). Гледката е отвратителна.
Добре, променям въпроса.
Колко време ни остава заедно, като общество, като група от хора, живеещи заедно и грижещи се един за друг?
Отговор: Ама това е отминало доста отдавна, и мисля че отдавна е настанало време да се обединим и да станем едно цяло. Цяло, което се подкрепя и знае своите приоритети и мисли за бъдещето като постижима цел.

Една безименна

Веднъж се зачудих защо се заглеждам в сапунки по телевизията. Не че ги следя, но ако няма нищо друго за гледане и те вършат работа. После забелязах, че колкото и различни сапунки да гледам има такива които пренебрегвам и дори такива които харесвам. Всички турски, американски, немски и дори единствената българска май не са ми по вкуса, но за разлика от тях мексикански, бразилски и чилийски - бих гледала по цял ден.E какво му е странното на това и защо заговорих точно за сапунките ли?
Отговора е доста прост и колкото и странно да звучи се крие в "детската" ми душа. Сапунките направени в Германия или САЩ са някак си вписващи се в моя живот. Те могат да се изпълнят и в ежедневието ни са някак достижими, а моята душа не иска това. Тя жалее да е свободна и не ограничена от нищо.Тя иска да се рее из въздуха или да язди див мустанг из някоя прерия (но на някое топло място).Ето защо някак "далечните" сапунки от Латинка Америка са по-близки до мен от колкото "Дързост и красота" или "Хотел 5 звезди".
Това бе причината да започна да говоря със сапунките. Исках, макар, и със доста странен пример да покажа колко съм различна. И не, аз не се обиждам от това хората да не наричат странна или различна - гордея се с това. Наричали са ме по абсолютно различни начини кои от кои по странни, но чак преди около 3 седмици се замислих за това - едва когато Nezzo ме нарече странна. Замислих се и дори я попитах какво значи това "странна" в нейните очи. Тя каза, ще перифразирам, необикновенна.
Ако сте чели назад моите постове може би сте забелязали, че доста често използвам тази дума и може би тя е една от любимите ми заедно с думата "идиот", но това е за друга тема. Изглежда има и защо да ми е любима. Няколко дни по-късно друг мой приятел ми каза, че аз съм доста странна смеска между супер сериозен човек (когато се налага) и и някаква доста вдетинена личност (почти постоянно). Той обясни,че съм успяла да уравновеся две неща, които е почти невъзможно да се поставят на кантар и после съм ги вложила в себе си, за което искам да му благодаря (той си знае кой е).
Да се върнем на темата. Та така тези двама мой скъпи приятели ме накараха да се замисля и да будувам цялата ваканция и дори преди това, заради техните изказвания.И накрая в 02.16 часа след полунощ, след края на чилийската сапунка "Наследниците Дел Монте" отново размислите за мен самата ме налегнаха и го осъзнах. най-накрая осъзнах, че те са напълно прави. Аз съм най-странния човек които познавам.
Средно дълга, вече не чак толкова руса коса.
Сини очи, с изключение на едно кафяво петно в десния ирис.
Нормални дрехи.
Нормален ръст.
Ненормални мечти.
Но нали точно мечтите ни, ни правят точно това което сме всъщност. Те определят какво искаме от живота си, какво ще постигнем и какво ще пренебрегнем по пътя за постигането им.
Ето защо гледам Латински "бабешки" (моля бабите да не се засягат) филми. Просто далечното, странното за моето ежедневие винаги ме е привличало. Да живея в обширно ранчо с много коне и крави е като сън в лятна нощ за мен - отпускащо, красиво и неповторимо. Но какво е определила съдбата за мен? Живот в предградията на голям град - най-скучното място на планетата (моля отново без обидени).
Едва ли родителите ми са искали за мен това, когато са ме взели от родилното, но имам чувството, че съм създадена за нещо по-необикновено от това което съм в момента.
И както и аз така и всички около мен са най-необикновените хора, с които съдбата е можела да ме срещне. Семейството ми е на пръв поглед най-обикновено четири членно семейство, но само докато разберете, че майка ми е работила над 30 неща (по свое желание), баща ми е бил републикански шампион по конен спорт за 1988г., а а сестра ми е все още много малка за определения, но май се е насочила доста добре (иска а става адвокат работещ като маникюристка).
Ето цялата тази атмосфера ме кара да ненавиждам еднаквите (нямам предвид близнаци и там подобни). Мразя, тези които се сливат с обществото нарочно, не харесвам, тези които се опитват да се смесват в кутийката си и живеят там докато е осъзнаят, че живота им е литнал през прозореца. не харесвам хората излезли сякаш от конвейер, със зададени предварително характеристики, който бълва клонинги.
Обичам странните и красиви неща и хора. Харесвам открояващите се предмети и души. Ето затова мечтите ми са колкото странни толкова и (не)обикновени. Аз просто искам

• Да отида до Перу и да се кача до Мачу-Пикчу.
• Да участвам в американското издание на Шеметна надпревара просто защото знам че мога да спечеля.
• Да се върна назад в миналото през 16-17в. в Лондон - най-противното място в света
• Искам да отида напред във времето и да посетя нови места и да се срещна с нови хора.
• Искам да има епидемия от смъртоносна болест.
• Искам да стана лекар, но просто за да бъда като д-р Хаус.
• Искам да разбирам езика на животните.
• Искам да се прехвърля в алтернативна вселена.
• Искам косата ми да порасне (но тя е упорита и не ще).
• Желая на стана фея с крилца и супер сили точно като тези от Уинск или Уич.
• Искам да съм учител, просто за да докажа че мога.
• Искам да съм мутант.
• Искам момиченце, което ще кръстя Вероника.
• Искам да си купя пъзел с 13 200 части и да го наредя.
• Мечтая да съм известен изобретател.
• Мечтая да напиша бестселър.
• Желая да се срещна с Тейлър Лаутнър (Да, да знам Инес, но нали знаеш каква слабост имам към върколаците и особено този :)

Както сами може да забележите повечето от тези тук са просто НЕИЗПЪЛНИМИ колкото и вяра и желание да впрягам в тях, но за мен мечтите са място където живея.Те са моя ареал на местообитание и нямам намерение това да се промени.
Може би това е единствения сигурен начин да разбереш какъв е един човек наистина - питайки го какви са неговите мечти.
И като заключение искам да кажа само това : Преди няколко дни Nezzo тайничко посвети на мен един разказ. Тя написа : На теб заради това че вярваш (все още) в приказки. Да вярвам и дори смятам, че в това няма нищо лошо. Няма нищо лошо в това да си необикновен, странен или различен. Няма нищо лошо в това, че въпреки че си на 20г. обичаш да гледаш Уинкс, Н2О или Хана Монтана. Няма нищо лошо в това да искаш, макар и доста необикновените ти мечти да се сбъднат. Няма нищо лошо в това да вярваш в приказки. Няма нищо лошо в това, че в 2.30 часа след полунощ гледаш чилийска сапунка по БТВ.
Има, обаче, едно място, където всичко това може да стане реалност.
Това място е някъде, не чак толкова дълбоко във вас и само при най-малкото усилие ще го откриете.
Това е Вашето въображение, скрито във Вашата детска душа, играещо си с любимата си играчка - мечтите. Просто потърсете и разберете най-накрая , че няма нищо лошо в това да се открояваш от останалите. Нали точно това те прави пълноценен?!

Звезди

Звездите. Колкото и далеч да са винаги имаш чувството, че можеш да ги докоснеш просто като простреш ръка към небето. Ах мечти...
Все пак когато ги погледна (макар и само звезди) винаги си представям нещо друго. Всеки път когато погледна към небето отрупано с тях, се сещам за любимата ми анимация - Цар лъв и винаги се замислям над една от сцените, в която Пумба, Тимон и Симба си споделят какво са за тях звездите.
Това лято изпитах същото като тези измислени герои.Легнала върху одеалото на тревата пред къщата и гледайки звездите се зачудих какво значат те за мен. Дали са залепили се светулки за голяма паяжина,горящи топки газ в далечината или просто душите на добрите хора възкачили се там горе. Но ако е така защо има падащи звезди? Защо заслужилите губят мястото си на небето? Така се събудих и на следващата сутрин - със същия въпрос в главата и честно да си призная той така и не е излизал от там.

Затова чакам чужди мнения, които да избистрят моята голяма РУСА глава :) и такива които ще я накарат да избухне от информация само за да разбера какво са за Вас малките блещукащи точки на небето.