За теб...

Имаше нещо

2012-02-13T17:08:00.003+02:00

... и все забравям какво. Май ми се налага да пия Гинко Билоба или още по-добре! да си намеря един клон и да го гризкам докато ми дойде акъла.
Имам чувството че съм забравила нещо. Нещо много важно. Като това да си забравя панталоните в къщи или пък чантата в таксито. Мъчи ме, но не помня. Нищо. Няма да е такава загуба (и продължавам да стискам палци да е така).
За настроение се настанявам по близо до печката и поглеждайки през прозореца се чудя дали ще мога да се измъкна от къщи за да отида в Търново навреме ... Да, може ида се получи ако снега спре до утре.
За финал: Един кадър от състоянието на Река Дунав от 12.02.2012г. направен по обяд при гр. Мартен. И да отбележа, че само ненормалните,лудите и аз ходим в това време да правим снимки :)

П.С. Взех Философията!!!! С 5!!! :D По щастлив човек в този момент може и да не е имало (особено като се има предвид колко подскачах като млада планинска козичка, опитваща се да стигне по-високо клонче от храста, с който се храни)

Зимна приказка

2012-02-07T11:47:00.004+02:00

Навън наистина е като приказка. Снега продължава да трупа и не оставя под въпрос дали скоро ще спре. Просто няма такава възможност. Единственото нещо, което поставя под въпрос дали се намирам в реалността е шумотевицата точно под прозореца. Няколко гарджета се карат как точно да извадят колата си от пряспата. Явно не им е съвсем ясно, защото се опитват на практика да приложат идеите си от повече от половин час и въпреки това остават на същото място.
Снега се сипе тихо, бавно, меланхолично... Затрупва всичко. Сякаш то е толкова грозно, че няма право да бъде видяно. Розовото училище точно пред прозореца ми някак странно се откроява на фона на бялото покривало. В момента имам само огромното желание да седна на леглото и по пижама да прочета поредното любовно романче... Но, не! Съдбата е отредила да уча по философия. Макар и все още да съм по пижама (въпреки, че е 12 по обед) не мога да се излегна и да чета просто така за удоволствие. Не. Трябва да чета за никому ненужната философия. А изпита е утре. Утре в 10. Утре в 10, в 610 стая на 5-ти корпус, до който ще стигна с автобус №5.
Пак се отвличам. Не искам философия. Не искам. Ако реши да ме препитва устно ще му кажа! ( :D )
- И какво от това! Ще му кажеш и той като нищо да ти намали оценката, защото много ти знае устата. Пак ще направиш някоя простотия и отново и за пореден път ще се простиш със стипендията, защото не можеш да си държиш езика зад зъбите. Точно както предишните 4 години. - Гласа в главата ми почти крещи.
- Да, но има и възможност той да оцени искреността ми и начина по който мисля! Защо винаги трябва да ми внушаваш, че правя грешка!?
- Защото ВИНАГИ си правиш прибързани и грешни изводи, освен това ...
И така спора в главата ми продължава до безкрай.

Единствено приложение

2012-02-06T18:00:00.004+02:00

Ако някъде там има рай, то със сигурност тези страници щяха да са само мираж, сън, химера ... и когато отвориш очи вместо да се налага да ги четеш за стотен път, щеше да откриеш, че те не съществуват.

Единственото приложение на лекциите по философия е ... да стоят прави докато гледам някой филм. Оказа се, че да си в сесия е точно като онзи виц за студента натикан в клетката на слоновете, които от скука започнал да брои решетките. Не не си броя решетките. Започнах да си почиствам компютъра, после стаята и гардероба, а вече обмислям да измия и прозорците. Оказва се, обаче, че и така ще науча повече, отколкото ако четях. Не се шегувам! Учебника е написан като за доктори по философия и сякаш и не е предназначен за първокурсници по специалност нямаща абсолютно нищо общо с предмета.
Искам да разбера защо за бога всички тея хора (имам предвид Кант, Хегел, Сартр, Сократ, Пирон, Спиноза, Бейкън, Паскал, Монтен, Платон, Лок ... и така до безкрай) са се хванали с тая работа да философстват и толкова много си харесвали труда, та чак го запазили като изписали тонове хартия, която за мое огромно нещастие е успяла да стигне до наши дни почти напълно непокътната.
Въпреки, че с помощта на няколко умни глави и допълнителни материали успяхме да сведем учебника от 440 страници до нищожните 5, пак е много.
Мисля, че се отчаях след следното изречение: „Що се отнася до диалогичния смисъл на диалектиката, той трябва напълно да се еманципира от отделни софистични форми на изразяване и да се изведе от отражението на сходство-съвпадение или разлика-несъвместимост между обектите.“ Лошото е че то се намира още във вторият абзац на първата тема. Да е жив и здрав проф. Андреев, ама да помисли малко! Все пак сега го уча, не го завършвам, я! Това, за бога, е въведението в учебника, а не разгара на някоя от последните теми.
Явно ще се простя със стипендията още преди да си помисля за нея. Жалко вече я бях „сместила“ в бюджета за следващите 6 месеца. Както и да е. Не може все пак да живееш като студент в чужд град и все пак нещо да не ти куца.

За "самостоятелните" и "справящите" се сами ... Наздраве!

2012-01-13T14:04:00.003+02:00

Днес станах в 09:35. Доста рано за моя стандарт от 12:30 :D Е, какво да направя, поспалива съм! Сигурно и затова главата ми се опитва да ме цепи. Нищо, ще преживея и чуковете, които се опитват да счупят черепа ми.
Станах аз и се замислих ... Дали да отида с колежката до центъра или да остана!? Докато се надигах от леглото реших. Явно двучасовата обиколка от вчера си е казала думата и краката ме болят. Ще се стой в общежитието. А то поне да имаше какво да се прави! Все още обмислям дали да не се обадя по скайпа на баба ми. Поне и двете да скучаем заедно.
Добре, имам въпрос! Защо, за бога, всички "печени" (според тях) студенти, хващат всяко възможно превозно средство възможно най-бързо и заминава при мама и тати веднага след лекциите. Уж не се понасяли, уж вече не траели да им казват какво да правят, уж вече били големи и можели сами да се справят в живота, а първата им работа всяка божа седмица е да се върнат вкъщи! Е това не го разбирам! Или имам проблеми с възприемането или няма логика. Интересното е че никога до сега не съм имала проблеми с възприемането ... Тенденцията да се връщаш в "гнездото на осите" (майка ми, баща ми не се сърдете :D ) обаче не е само мода в Търново. От всички градове и селца в неделя има наплив на "Туристи". Само да не се оплакват от БДЖ-то, защото аз празен влак не съм виждала, пък и не съм чувала за такъв никога. Потока е толкова голям, че често хората се чудят къде да седнат и стоят в коридора.Е, не това беше темата. Просто ... хм, писмено изразявах изумлението си от иначе така "самостоятелните" и "справящи" се сами студенти.
За общежитие като моето (т.е. не чак толкова голямо както в представите на хората) това повече от половината му обитатели да напуснат "килиите" си е като великото преселение на народите през 4-7 в. Четвъртък, петък и събота са толкова умрели дни, че сигурно чувам как гълъбчетата гукат на покрива 4 етажа над мен. Ето ти студентски живот! За първи път наистина далеч от контролния пакет "Родителско тяло" и все пак всяка минута е отделена или на разговори мястото, което си напуснал или за мисли за него или поне на път за там.
Жалко е да видиш, че бъдещите отговорни единици на България тичат при мама и татко в края на всяка седмица и плачейки до полите им и ядейки топлите им манджички ще управляват и без това затъналата до гуша Майка България. На Ви майки и бащи! Оплаквайте се че няма да доживеете до пенсия, защото още ще вдигат пенсионната възраст, именно защото точно Вие не отгледахте отговорните и способни хора, които да се грижат за Вас на старини.

Зайо Байо срещнал една загубена душа ...

2012-01-10T22:48:00.004+02:00

Казва се Чарли и е подарък от колежките за именният ми ден. Пухкав е, не спори и постоянно ме гушка. За последните 24 часа не съм се отделяла от него. Получава се нещо като връзка с .... плюшено зайче. Типично в мой стил. Но така е по-лесно.
Както и да е. Не затова пиша. Всъщност реших да пиша защото не мога да пиша. Практически мога, но нещо все ме спира. Не е от вдъхновението - всичко около мен е достатъчно ново и същевременно достатъчно познато за да мога да го изразя черно на бяло. Не е и от това, че не се сещам. Напротив! През последния месец сядах пред компютъра поне 31 пъти. Явно има нещо друго, нещо непознато, нещо обвито в мъгла. Смятам, обаче, да го оставя такова. Не искам да знам защо. Живота винаги е бил по интересен заедно със своите чудатости, забулени в мъгла. Нека поне тази невзрачна и почти безлична част от живота ми си остане там в ъгъла, да се крие от света. И на нея ще ѝ дойде времето както и на гласа ми.
Ето нещо, което повечето ми познати и приятели не вярват. Преди не обичах да говоря. Знам, дори звучи неадекватно да се закачи такава табелка на врата ми. Аз ... Да не говоря!!!? Това е невъзможно... и все пак аз съм дете на мислите си. Всеки свободен момент отделям на тях. Не спя по цели нощи блъскайки си главата в стената. Цели дни минават пред очите ми за минути и все пак ... нещо ми липсва.
Не, не е плюшено зайче. Вече не. Не е и шумна компания, не ми липсват усмивки, приятели, вълшебни сънища, откачено семейство, необмислени постъпки, жалки опити за пеене или дори безбрежно въображение. Всичко това го имам. Липсва ми само някой на когото да се опра. Трябва ми един единствен човек, който ще ми помогне да се отърва от товара. Искам да плача и все пак да има някой на когото наистина ще му пука. Разбирам, че има такива хора. Семейството ми може и да е много откачено, но пък ме подкрепя дори и там където не искам. Имам приятели, които ще направят всичко, за да се опитат да ми помогнат, но те просто не разбират.
Искам просто да плача. Не знам защо. Просто така. Искам да си излея всичко, но просто няма какво да се излива. Имам нужда от някой с голямо рамо и кутия носни кърпички, които няма да пита и все пак ще слуша. Ще се пита да ме успокой и все пак ще ме остави да плача, докато аз пожелая да спра. Искам просто една ръка, която да милва гърба ми и да повтаря непрестанно, че всичко е наред.
Писна ми от това всеки пък това да съм аз. Не искам да знам нищо за проблемите на възрастните. За Бога! Та аз съм само на 20, а мога пълноценно да заместя работеща самотна майка на 2 деца, без собствено жилище и роднини. Понякога се и чувствам така. Сякаш света ме изпива и аз искам да плача. Ей така просто, защото ми се плаче. Жалко е само това, че за тази работа се наема Чарли. Май това име наистина му отива ...

Понякога чувам

2011-12-06T01:26:00.005+02:00

А имам ли право!?

Имам чувството, че вече цяла вечност стоя полу-седнала на леглото и наблюдавам как времето отминава. Нямам часовник. Нямам стрелки, които да отмерват ударите. Вместо това усещам ударите на басовете от музиката на съседите. Обичайното тик-так е заместено с бум-бум-бум ... Времето продължава да лети. В слушалките ми се лее музика, но почти не я чувам. Само усещам ... с всяка своя фибра усещам отмерването, поредното бум отминава, но идва ново, и ново, и ново...
Меланхолично ми е. Някак сякаш всичко в мен е заспало. Но някъде в далечината, там зад хоризонта, небето започва да червенее. Там, някои или нещо чака своя край ... или начало. Главата ми бумти. Няма музика просто едва осезаемото бумтене. Поредния епизод на Отчаяни съпруги се върти безспир на лаптопа на съквартирантката ми. Въпреки музиката долавям отделни реплики, безлични думи и викове по някакъв Майк или нещо също толкова значимо за моята вселена, колкото и масовото производство на китайски ветрила за кафявите мечки.
Хммм, след по малко от 11 часа ще трябва да се изправя пред група непознати и да говоря за устройството на човешкото сърце. А, ако не искам!? Не искам да се занимавам с тези материални, далечни от интересите ми неща. Искам да видя душата на човек. Да се докосна до Същността. Не ми трябва сърцето. Дали телешко, човешко или свинско няма значение. То винаги ще си остане само 1/5 от нещата. Ако липсва душа, то е безполезно. Просто помпа, която работи 0,6 секунди и почива 0,2 за един удар.
Бум, почивка, бум, почивка, бум, ...бум, ...бум...
Също като басовете от долния етаж ... или моето собствено сърце, което бавно измерва края на вечността.

Неочаквано

2011-11-13T10:38:00.003+02:00

Усещах, че е зад мен, въпреки че не го виждах с очите си. Сякаш всичките ми клетки бяха намагнетизирани и просто бяха насочени към него. Не исках да става така, но тялото ми не ме слушаше, то отговаряше на някакъв импулс, които не можех да контролирам. Бях седнала на ръба на масата с гръб към него, поредния отчаян опит да изградя стена между телата ни. Когато той се надигна, аз настръхнах. Какво щеше да направи сега!?
Не ми се наложи да чакам, за да разбера. Усетих ръцете му да ме обвиват в силна прегръдка. Гърдите му се надигаха бавно и се отпускаха. Как можеше да диша нормално при тези обстоятелства, за мен това бе невъзможно. Бузата му се подпря на главата ми, но не остана дълго така. Скоро той се понадигна и леко целуна косата ми. И отново, и отново, и отново. Беше приятно и не исках да спира. Малко след това започна да обсипва с милувки и слепоочието ми, а после и бузата ми. Докато се усетя вече се бях предала и не давах никакъв отпор. Чувствата ми ме бяха завладели и не се движех, за да не разваля магията.
Когато ме пусна си помислих, че всичко е свършило. Нали казват - всяко чудо за три дни. Вярно, моето се събираше в три минути, но пък си беше чудо. Все още бях замаяна когато усетих, че той не се е отказал. Просто заобиколи масата, която досега беше единствената ми защита, и ме хвана за раменете. Движеше дланите си нагоре-надолу по ръцете ми и само ме гледаше в очите. Когато чух гласа му се стреснах, не очаквах, че могат да съществуват думи подходящи за ситуацията, но ето че се намериха.
- Искаш ли да те целуна.
Боже, защо ме питаш! Не знаеш ли отговора!? Не, не, не, не. Не исках, но част от мен вече не издържаше. Искаше да опита. Просто да разбере какво е чувството. Само заради любопитството, нищо повече.
- Не знам
Какво казах? Не, това не бяха мой думи. Не, не искам, остави ме намира. Явно мозъка и устата ми бяха магически разделени едни от други и не получаваха сигнали помежду си. Когато изрекох думите, обаче, почувствах облекчение. Досега в главата ми бучеше нещо неизречено, нещо което искаше да излезе, но сега то притихна.
Видях как главата му се накланя бавно към мен. Тогава загубих всяка връзка със света и вселената. Чувствах единствено докосването му. Устните му бяха върху моите и само това имаше значение. Не мислех, не се налагаше, нямаше нужда. Точно когато отговорих на целувката му, той се отдръпна. Сложи ръце на бедрата ми, погледна ме в очите още веднъж и ми се усмихна. Няма да обяснявам какво почувствах след тази усмивка. Просто се разливах върху масата.
Не знаех какво да направя, но явно той беше наясно. Пусна ме и просто се обърна и се отдалечи. Видях гърба му облечен в тъмно синя тениска да прекосява стаята. Ами сега!?
Да го последвам или да остана?

01:23

2011-10-30T01:25:00.001+03:00

Това показва часовника, но в главата ми звучат "любимите" ми парчета на Емилия, Преслава и Галена. И това е само от съседната стая. Иначе Макарена и хитовете на Слави Трифонов (но само тези от началото на '90-те) са любимите музикални тракове на момчетата от долния етаж.
Странно ми е да живея така. До преди месец не се съобразявах с това колко силно ще си пусна да гледам някой филм, защото мога да преча на някого да спи или пък щях да точа водата в банята поне половин час преди да вляза под душа, за да не замръзна. Въпреки това съм щастлива. Дори преливам от ... вълнение, щастие, радост и т.н.
Иначе си представях живота на студента по друго яче. Може би малко по-самотен поне в началото и по-забавен и труден.
Тази част със самотността я прескочих още докато чаках на опашката, за да си получа номера на стаята си. Още там се запознах с бъдещата ми съквартирантка и с още около милион неориентирани първокурсници като мен. Оказа се, че въпреки, че не познавам града или дори една-единствена личност, пак съм по-добре от други. Запознах се с минимум 100 човека и въпреки това запомних само 2-3 имена (да поясня вече мога да позная имената на поне половината от колегите ми, за другата половина не отговарям :).
После очаквах онази част с трудното. Нали се отделям от гнездото. Май трябваше поне да ми е мъчно или нещо от този род. Предполагам, е съм социопат (от онези, които са неспособни на човешки чувства). Нямаше дълбока мъка, сълзи или дори дълги и просто неповторими разговори със семейството или приятелите. Кратко "Как сме?" и после червената слушалка. Няма драми, май съм неспособна на такива чувствени излияния.
Накрая имах очаквания за процеса на работа. Знам, тъпо е! И затова пак се хванах на собствената си въдица. 3-4 часа пиша и после пак живот. Мола и Макдоналдс се намират на около 10 минути пеша от общежитието и само чакат да бъдат преоткрити. Всичко от което мога да се нуждая се намира на един хвърлей от вратата ми.
С колежките от петия етаж се събираме на домашно вино и не се сърди човече. Какво повече би могъл да иска един студент!? Представях си нещо коренно различно. Нищо общо с реалността. Но знаете ли какво!? Не се оплаквам, по хубаво е.

Представям Вииии .... Жорко

2011-10-14T00:57:00.003+03:00

Това е Жорко. От две седмици живея в общежитие и единствения постоянен обитател в сградата той. Жоре, спасяваш ми живот, брат. Когато съквартирантката ми я няма, ти си единствения, който ми прави компания и гледа тъповати сериалки с мен. Преклон пред теб и твойте ... гащи.
Всъщност до скоро Жорко нямаше бельо. С колежките дори не бяхме сигурни, че той е момченце, но в процеса на работа над неговите гащи решихме: Това ще е Жорко! Единствения въпрос останал нерешен след 3-часовите спорове за гащите, беше дали израстъка на главата е нос или ухо. Ако някой има предложение, моля да го изпрати на адрес:

Велико Търново
П.К. 5000
ул. Арх. Георги Козаров 1
Студентски общежития блок №3
стая 206

или поне напише един коментар. Спешно се нуждаем от съвет, защото на Жорко му предстой солариум и нова прическа (цветни боички и моливи).

!!!

2011-10-10T20:45:00.004+03:00

I'm watching you

Поздрав

2011-09-28T21:39:00.002+03:00

Тази песен ме тормозеше в продължение на месеци. Всеки път когато я чуех по радиото тя се набиваше в главата ми и така и не разбрах как се казва. До днес. Направих няколко предположения и накрая успях.
"Еврика" е викал Архимет.
"Black Velvet" му отговарям аз.

Подарък за рожден ден

2011-09-23T18:57:00.004+03:00

С огромно закъснение (от 2 дни) искам да честитя рождения ден на сестра ми. Малкото порасна, както метафорично, така и буквално, защото със своите 175см се извисява над простосмъртните люде.
Честит да ти е рожденият ден! Да пораснеш голяма (ама този път само метафоричната част). Да станеш на 15 си е голяма работа. Не съм сигурна, че помня моя 15-ти рожден ден, но явно просто не е имало нищо за помнене. Надявам се, че твоя да е минал по-паметно и да си го спомняш мнооого дълго време, защото лошото на рождените дни е че никога не се повтарят.
Подаръка за този ден го измислих преди месец и просто нямах търпение да го взема, защото като цяло си е голяма зарибявка. Достатъчно е човек само да го види, за да се засмее и веднага ще каже че е може би най сладкото нещо на този свят.

По релсите

2011-09-21T00:07:00.001+03:00

Бях пристигнала по-рано на гарата и се налагаше да чакам докато дойде влака. Исках да се прибера възможно най-бързо и да забравя всичко. Съквартирантката ми ме побъркваше като постоянно носеше момчета в стаята ни, хазяйката днес за четвърти път ми напомни, че като се върна трябва да ѝ дам наема, а и наближаваше важен изпит. Трябваше да се откъсна поне за малко от тази неразбория. Не че като се приберях в къщи щеше да е по-различно. Братята ми щяха да започнат да ме разпитват, баща ми да сумти шумно, а майка ми да ми опява колко съм далече и колко рядко ѝ се обаждам. За мен нямаше спокойно място на света. Всички кътчета бяха заети.

В далечината се чуваше тропота на колелата. Всички чакащи пътници се приближиха към перона и зачакаха влака да се появи из зад завоя. Ето го и него. Червения локомотив се носеше по релсите и бавно намаляше скоростта. Когато спря от вратите се изсипа толкова народ колкото се опитваше да се качи. Мъчно се провирах през тесните вагони с големият си куфар, но се налагаше да го правя, защото възпълна жена зад мен постоянно недоволстваше, колко туткави могат да бъдат младите хора. За да се отърва от опашката си, влязох в първото празно купе, което видях. Вдигнах куфара над главата си и зачаках влака да тръгне. На гарата обаче имаше още пътници и явно пак щяхме да тръгнем със закъснение.

- Здравей.

- Ъъъ, здрасти. - На вратата стоеше момче и гледаше малко глупаво към мен. На лицето му грееше огромна усмивка и белите му зъби блещукаха на светлината.

- Може ли да остана с теб? Няма други празни купета, а в съседното една жена се оплаква от влаковете. Чудя се защо ли не е тръгнала в автобус!?

- Да, разбира се че може. - Пък и как бих могла да го спра след като вече се беше настанил.

Следващия половин час и двамата прекарахме в тайно наблюдаване. Аз му хвърлях погледи от време на време, а той извръщаше очи и се правеше че гледа пред прозореца, когато се засичахме. Познавах го по външен вид. Съквартирантката ми беше излизала с негов приятел и двамата много искаха да ни съберат на едно място, но винаги нещо се случваше и някой отсъстваше от "сбирката". Лия - съквартирантката ми, ми го беше показала един следобед, докато минаваше под прозореца ни. После тя се раздели с приятеля си и плановете ѝ пропаднаха.

Времето минаваше бавно и от случайно хвърлени погледи преминахме, на Усмивки, а накрая вече говорехме свободно.

- Аз имам по-голяма сестра, но разликата ни е дванадесет години и винаги съм чувствал, че съм единствено дете. А ти?

- Двама братя. По-голям и по-малък. И двамата се правят на мои защитници, но само за пред момичетата. Винаги са ме използвали като средство да "доставка" на нови приятелки.

- Защо не сме се засичали до сега?

- Всъщност щяхме, ако поне веднъж бяхме отишли на някоя от срещите на Ник и Лия, които бяха така любезни да ни канят всеки божи път, когато излизаха.

- Значи ти си тази Лора, за която Лия толкова много говореше. Да знаеш доста комплименти получи и честно казано всичките си ги заслужаваш.

Май започнах да се изчервявам. Това само по себе си беше достатъчен комплимент. Познавах Лия и знаеш какви глупости може да наговори за някого само за да изпълни целта си.

- Благодаря. Жалко е наистина, че не сме се срещали по-рано.

Продължавахме да говорим и говорим, а времето, което ни оставаше заедно се скъсяваше неимоверно много. Не исках да спира. Нито влака, нито разговора, нито тишината. Въпреки, че се намирахме в купето, въпреки постоянното обикаляне на пътниците назад-напред и отварянето на вратата, ние винаги оставахме сами. Човекът пред мен ми беше позволил да вляза в неговото тихо кътче. Там нямаше контрольори, билети, изпити, братя, съквартирантки и хазяйки. Всичко, което можех да видя беше тишина и спокойствие.

Още две гари. Още две гари и щяхме да се разделим. Тишината щеше да изчезне, а приятния разговор да се стопи в суматохата. Още една гара. Още една гара и момчето до мен щеше отново да се превърне в този, с когото никога не успях да се запозная, просто силует преминаващ под прозореца.

Влака започна да забавя ход. Скоро спря и двамата слязохме. Той тръгна на дясно, аз на ляво. Вървях бавно към стоянката за такситата. Щях да хвана първото и да се върна у дома, където щях да прекарам двата почивни дни със семейството си. Някой би си казал, че водя невероятно скучен социален живот, но щом веднъж свикнеш, нищо вече не може да ти направи впечатление.

- Лора, чакай. - Зад мен се чу вик и за се обърнах. Той идваше към мен с бързи стъпки. - Чакай, не успях да взема номера ти. Ще ми го дадеш ли!? Много бих се радвал, ако някой път излезем да се видим отново, когато си свободна. - Дадох му номера си малко по обнадеждена, но почти сигурна, че никога няма да се обади.

Тръгнах отново към такситата. Слънцето вече залязваше и на мен ми се прибираше. Тъкмо отварях вратата на автомобила, когато телефона ми иззвъня от джоба. Вдигнах бързо и казах:

- Идвам си скоро, влака закъсня, не се притеснявай. - Очаквах майка ми вече поне три пъти да ми е звъннала да ме пита какво става и защо още не съм се прибрала. Гласа от другата страна, обаче, не беше нейния.

- Свободна ли си? Надявах се да отложиш още малко прибирането. Дано не са ти нужни много увещания, за да се убедиш, че това е най-доброто решение.

Обърнах се и на десетина крачки зад мен го видях с телефон в ръка и огромна усмивка на лицето.

- Мисля, че мога да се обадя, че ще закъснея още малко.

Новогодишно желание

2011-09-20T00:35:00.003+03:00

Беше навечерието на Нова година. Даяна и приятелките ѝ бяха решили да прекарат последните часове на старата и първите на новата година в китайски ресторант. Странно и все пак логично. Едва ли много хора биха прекарали празника в опити да ядеш с пръчки и сърбане на спагети. Тук компанията от шест момичета грешеше. Ресторанта беше повече от претъпкан. Бяха сложени и допълнителни маси, а сервитьорите нямаха време да обслужат всички. Хубавото беше, че момичетата имаха резервация.

Даяна и Алина се забавиха на входа.

- Али, сигурна ли си, че идеята е добра? Не мисля, че китайския ресторант е много добър избор.

- Дай, спокойно. Нали точно ти искаше да се откъснем от учебниците за малко и да прекараме поне тази вечер без да мислим за лекции и изпити.

- Знам и все пак не се чувствам на място.

Другите момичета вече се бяха съблекли и тъкмо се настаняваха на масата. Цялата компания беше събрала пари, които трябваше да се изхарчат. Това беше условието на вечерта. Сумата възлизаща на издръжката на всяко едно момиче по отделно за повече от месец стоеше в бял плик в чантата на Алина и просто чакаше да бъде пропиляна за едното ядене.

Всичко се започна със супата. Тя беше много пикантна и ярко червена. Последваха я неизброими блюда с всякакви вкусотии и откровено казано дори и няколко не особено ядливи неща. За момичета, с общо тегло под 200кг, яденето изчезваше с феноменална скорост. Едва след като Елена обяви, че не може да диша темпото се забави.

Часовете до настъпването на Новата година се меняха бързо. След поредната наздравица с безалкохолно (още едно от условията на вечерта: Никакъв алкохол преди 12:00), Даяна просто трябваше да излезе. Стените вече я притискаха и въздуха не ѝ достигаше.

- Али, излизам на вън за малко. След малко ще се върна. - Прошепна тя на приятелката си.

- Искаш ли да дойда с теб.

- Не, няма нужда.

Дочули разговора другите подвикнаха след гърба на Дай:

- И да се върнеш преди полунощ. Тогава отваряме шампанското… - Всичко след това остана в ресторанта.

Времето навън беше ясно спокойно. В далечината се чуваха гърмежи от пиратки и възгласи на хора, но на улицата нямаше никого. Даяна вървеше напред към една градинка между сградите. През пролетта и лятото тя беше ярко зелена и пълна с деца, но сега беше пуста. По снега имаше следи от малки ботушки. Съборения и отъпкан сняг говореше, че по-рано през деня на това място е имало жестока битка със снежни топки. Снега на една от пейките беше съборен и момичето седна на нея. То гледаше към небето и макар, че не виждаше звезди знаеше, че са там.

- Може ли да седна до теб? - Гласът я стресна.

- Да, да разбира се. - Към Даяна се беше приближило момче с тъмно яке и сива шапка. То седна до нея и погледна към небето точно както тя преди малко.

- Жалко, че не се виждат. Щеше да е наистина красиво.
- Да, жалко е. - Дай вече не гледаше звездите. Момчето до нея сякаш я беше пленило. Беше сладък, но факта, че се появи от нищото и седна точно на тази пейка, а не продължи по пътя си, я изненада повече. Двамата стояха така дълго време. Той наблюдаваше небето, а тя него.
- Извинявай. Не се представих. Влад , и не като граф Дракула.
- Даяна, приятно ми е. - Ръката, която пое в своята беше голяма, топла и мека. Би било доста изтъркано, ако не беше толкова странно.

Някъде над тях започнаха да гърмят фойерверки. Небето се освети от множеството сини, зелени, бели и червени светлинки. Наоколо се чуваха свирки, викове и всякакъв вид шумове издавани на хората, когато празнуват Нова година.

- Даяна, знам, че не се познаваме, но би ли ми изпълнила едно новогодишно желание? - В погледа му се четеше молба и може би още нещо, което момичето не разбра.

- Зависи. Ако мога да помогна - с удоволствие.

Влад обърна цялото си тяло към нея. Сложи едната си ръка върху кръстосаните ѝ крака, а другата на бузата ѝ. Ръката върху коляното ѝ стоеше сякаш, за да не може да избяга, но нямаше сили за това. Тя беше пленена от сивите очи на момчето и нямаше намерение да ходи никъде. Бавно, но сигурно Влад я придърпа към себе си и я целуна съвсем леко по устните. Даяна не беше сигурна дали изобщо нещо се случило, но мястото малко над коляното, на което стоеше ръката му до преди малко, сякаш леко пулсираше. Докато тя се осъзнае и разбере какво е станало момчето беше станало и с ръце в джобовете се беше отправило в посоката, от която се беше появило.

Даяна стана от пейката и викна към отдалечаващия се силует:

- Не ме попита какво е моето новогодишно желание.

Влад спря да върви и се обърна с лице към нея. Не беше очаквал тя да е толкова близо.

- Е, какво искаш ти за Нова година.

Дай хвана яката му и я дръпна към себе си.

- Мисля, че се досещаш...

За луната

2011-09-05T21:02:00.004+03:00

Седнала съм на пода с лице към прозореца и наблюдавам. Всичко което виждам, обаче е луната. Гледам белия полумесец, а единственото, за което мисля е една от таро картите, които разглеждах скоро. Беше колесница, теглена от два коня - черен и бял. Също като страните на луната - едната светла и видима, а другата тъмна и обгърната от мистерия.
Не съм сигурна какво ми става, но ме побиват тръпки. Нещо познато се опитва да изплува, но не успява. Някакъв стар и подтиснат спомен иска да излезе наяве и да напомни за себе си. Опитвам се, наистина, но нищо не се получава.
Винаги когато погледна към луната ме побиват тръпки. Сякаш някой ме покрива с влажен чаршаф или нещо подобно. Цялата ми кожа е настръхнала, а аз просто стоя, наблюдавам и чакам.
Май просто въображението ми си играе отново с мен. Може и да е заради двойното количество вампирски сериали, който гледам напоследък. Или пък може би не...
Тайно се надявам, че там някъде далече в тъмнината има нещо неизвестно, което се спотайва и чака да бъде открито. Скучно е да живееш в свят, в които всичко е известно. Нали заради това испанците са тръгнали да търсят нови светове (или поне част от тях). Луната винаги ми напомня за това колко скучно е да си землянин. Знаем всичко основно, а останалото няма да стане достъпно докато не еволюираме в нещо по-приемствено или поне отворено за истината.
Надявам се, че там някъде истината стои под някой храст и чака да бъде открита. Не искам да знам със сигурност дали има нещо мистично, свръхестествено, окултно или митично. Искам само надежда.

(Лятна) Ваканция

2011-08-28T14:41:00.001+03:00

"Лято е, време е за купони и море". Това гласеше текста на една известна поп-фолк песен. Да, лято е, но къде са купоните? Тази година е по "умряла" от египетски фараон по отношение на забавленията, поне покрай мен. Единственото което правя е да спя до 12, да ям по 4-5 пъти на ден и то не защото съм гладна, а просто по навик, и да гледам някой скучен филм, туна телевизора, ту на компютъра. Няколкото ми опита да се включа във всеобщото "забавление" бяха толкова жалки, че чак аз не си завиждам.
Вече втора седмица съм в отпуска, а най-интересното което ми се случи беше да отида до една приятелка и тя да ми гледа на карти. Не се оплаквам от преживяването, защото не се бяхме виждали от бала ми насам (края на май), пък и ми беше интересно да разбера нещо за бъдещето. Нали нямах възможност да го направя с онзи гадател-врачка-мъж, та поне сега разбрах, че мой приятел (мъж с женски вътрешни черти) ще ме предаде заради жена, която не познавам. Беше забавно да си блъскам главата да се сетя кой пък ще е тоя. Сетих се, спокойно и не няма да кажа, защото може и да прочете словоизлиянията ми и да ми се разсърди по-рано от предсказаното.
На те почивка, момиче! Това ти се полага.
Имам чувството, че съм по уморена от всякога. Разпадам се без причина. И психически, и физически.
Без значение остават моите брътвежи. По-лесно е да се отмине, да се продължи напред и да се забрави грозната картина на окаяните зад нас. Загърбвайки проблемите на другите не разрешаваме нашите. Наложи ми се да го разбера и сега вървя по пътя си напред, но често посядам и говоря със спрелите, помагам им и заедно се изправяме и продължаваме да се борим заедно.

Колкото и да не вярваш, винаги ще те помня

2011-08-21T21:51:00.005+03:00

Преди две седмици с баба ми си говорихме за нещо в кухнята ѝ. От дума на дума разговора отиде до някакви стари спомени за нейна приятелка, с която се надпявали като малки. Оказа се, че приятелката ѝ е починала преди повече от година и баба ми така и не разбрала. Зачудих се, ами ако (не дай си боже) някой мой познат умре, да кажем бивш съученик, как бих се чувствала, какви мисли ще минат през главата ми? Защо изобщо ми хрумна тази идея!
Не знам как да го кажа, защото както и да го сторя ще прозвучи глупаво, бездарно, повърхностно и тъпо. Случи се.
Никога не съм била особено близка с него. Всъщност докато учех с него изобщо не се понасяхме, май дори веднъж се сбихме. Въпреки това той не го заслужаваше. Да умреш на 18 години не е нещо което си заслужава.
Как се чувствам ли? Не знам. Не съм сигурна какво точно трябва да изпитвам. Да ми е неприятно - неприятно ми е. Да ми е тъжно - тъжно ми е. Въпреки това се чувствам не на място, сякаш нищо не е станало. С него се виждахме по 2-3 пъти в годината и не ми липсва присъствието му. Нямах телефонния му номер, или скайп, или фейсбук, нямах никакъв пряк или косвен контакт с него. Затова и се чудя какво ми е. Та аз го познавах и въпреки, че се недолюбвахме като цяло нямах представа, че може пък и поне малко да ми липсва.
Ядосва ме, обаче, факта, че всички от града са сложили черни панделки на личните си профили във всички възможни социални мрежи. Говорим за хора имали явни конфликти или дори такива, които до онзи ден просто не знаеха името му. Възможно ли е всички да се възползват от смъртта на един човек, за да се сдобият с малко популярност? Защо черното стана толкова модерно изведнъж? Явно да покажеш истинската си скръб като се наплачеш вече е банално и всички замениха сълзите с голямо R.I.P. и изтеглена набързо от гугъл панделка.
Да, аз го познавам. Не беше от най-добрите хора на тази земя, но въпреки това не заслужаваше да умре по този начин. Не заслужаваше и отношението, което му отдадоха неговите близки, роднини и дори непознати.

На тази дата

2011-08-20T00:13:00.004+03:00

Преди няколко дни слушах тази песен. Сетих се за нещо станало преди много години в една малка кухня. Музиката звучи от радиото върху хладилника, леля ми, отново изсипала гримовете си на масата, се цапоти, а аз (около 5-6 годишна) обикалям и се правя на шут. Не очаквам да разберете. Не се и налага. Пиша не за вас, а по скоро за мен, защото тези чувства не могат да отидат другаде, освен тук или на някой забравен лист хартия. Честно казано предпочитам да е тук, защото на света има поне още един човек, които ме разбира - този който е загубил някой важен за него човек.
Август винаги е бил натоварен месец. Натоварен в смисъла на това, че половината рода има рождени дни тогава (същото е и през декември, но това е без значение сега). Всичко обаче е започнало с една жена - прабаба ми.
Повечето хора не помнят и бабите си, но аз имам късмета да познавам, както баба си, така и прабаба и пра прабаба си. Това е буквално малко повече от хилядолетие история, която ми е била разказвана, а аз забравям всеки ден, малко по малко. Жалко е колко спомени, преживявания и случки остават в историята без дори да са споменати.
Прабаба ми е родена на 20.08.1923 г. Точно тази жена е отговорна за повечето неща, които знам. Буквално съм закърмена с историите и приказките, които по цяла вечер ми четеше. Винаги, когато можеше ми разказваше за нещата които е преживяла - за живота в нейното село, за преместването ѝ в големия град, за сватбата ѝ, за втората световна война, времето прекарано в Македония, починалите ѝ деца и приключенията на всичките ѝ седем внуци и правнуци. Тя ме научи да готвя (и как да гася пожари в кухнята), да пея, да плета, да бродирам, да играя на карти, възпита ме да обичам книгите и всичко написано на хартия, помогна ми да осъзная някой важни неща и остана до мен много дълго време.
Отдавна не се бях сещала за нея и това ме кара да се чувствам зле. Толкова ли съм се отдалечила от света, който тя ми показа!? Нима в мен е оставила нещо важно, а то вместо да израсте и порасне, е закърняло. Осъзнавам, че вече дълго време я няма, но това значи ли, че е изчезнала напълно от живота ми? Значи ли, че всички онези уроци, които ми предаде са изчезнали в небитието, просто така са се изпарили?
Почти всички моменти от детството ми са свързани с нея. Помня как винаги преди да легне заставаше над леглото прошепваше тихо своята молитва и тогава лягаше. Много пъти съм я питала за какво се моли. Отговора винаги беше един и същи - за вас. Никога не съм разбирала какво иска да каже. Май и никога не съм се опитвала, но сега, години по късно осъзнавам, че за нея децата ѝ са били единственото важно нещо на света. Всяка нейна мисъл беше насочена към един от нас.
И досега понякога имам чувството, че ако отида до нейния апартамент ще я намеря точно там където винаги е била. Сякаш никога не ни е напускала. Седнала на ръба на леглото ще наднича през прозореца и ще пее нейните неспирни песни. Ще пее и ще се усмихва на нас - ние, които я обичаме.

Сънувах нещо откачено.

2011-08-13T22:36:00.004+03:00

Преди три дни сънувах, че шия (не че в реалността мога) маншетите на едно наметало. Изведнъж се оказа, че това е мантията невидимка на Хари Потър и той дойде и си я взе като много учтиво ми благодари и ми се усмихна. Явно удълженото работно време преди отпуската и общата преумора си казват думата и пак вземам да изкукуригвам без време. Разказвам всичко това, защото днес се събудих и изведнъж ме връхлетя спомена за съня, които бях сънувала до преди малко. Преди малко реших да проверя какво значат събитията от него. Обикновено не го правя, но мисля, че е повече от очевидно, че по принцип ми е невъзможно да го правя. Просто все още не съществува съновник, в които да бъдат включени Хана Монтана, Робърт Патинсън, Хари Потър или там подобни.
Снощи обаче съня ми беше съвсем реален (или поне основната част). Стоях на масата, на която работя по принцип и колежката ми стоеше до мен и ми говореше нещо от типа на това колко високо кръвно има. После извади една каничка (от онези с мерните единици отстрани, за да си мерите брашното или захар у дома) и един нож и започна да точи кръвта си, после ми предложи да ме научи и аз да го правя, дръпна ми ръката и започна да ми пуска кръв и на мен. Въпреки сигурното отвращение което сигурно биха изпитали нормалните хора, аз дори бях любопитна какво ли ще е чувството и го направих с някакъв вид (извратено) удоволствие.
Преди малко се сетих за ялата история със съня и реших да проверя какво значи кръвта в такива ситуации. Резултата е че сега знам, че ще кажа някаква истина на близък човек, той също ще ми сподели нещо лично, но от него ще ме заболи, ще се почувствам зле и накрая ще успея в някакво начинание, но няма да мога да му се насладя.
Чудя се ... вярвате ли в подобни "тълкувания"? Дали един нормален човек (особено живеещ във времена на технологии) все още се осланя на вътрешното си шесто чувство, дали вярва на предупрежденията, който сам си изпраща и дали изобщо вярва в себе си и мислите си!?

История без край

2011-08-01T20:26:00.006+03:00

Стоях приведена над ниската масичка и гледах фееричната тъкан пред себе си със странен примес от погнуса и възхищение. Работех като наръчник в една шивашка фирма за лятото, а през есента щях да се преместя и да уча в университет. Чакането на резултатите за приема убиваше. Всичко ставаше толкова бавно и протяжно. Подаването на документите, чакането на класиранията, записването. Цялата работа си беше просто губене на време, но нямах избор, трябваше да мина по стандартната процедура.За да избегна напрежението от очакването си намерих и тази работа. Просто трябваше да стоя и да махам конците от готовите дрехи с една малка клъцка. Нито беше трудно, нито беше лесно. Все пак осемчасовото взиране в плата и безформените дрехи не е най-приятното и развличащо нещо на света.
Този ден трябваше да оглеждам поредната партида от грозно блатно-зелени блузки на дребни цветчета, направени от хлъзгава и прозрачна материя. Всичко ми се размиваше, а очите ми кой знае защо сълзяха. Мястото, на което се намирах, беше най-стратегическото в целия цех. Виждаше се абсолютно всичко, както вън през прозорците и вратата, така и из цялото помещение. Изведнъж чух вратата пред мен да се отваря. Чу се присъщото за нея скърцане на панти и хрущене на начупен метал при натискане на бравата. Не погледнах кой идва, защото през целия ден все се намираше някой, който иска да излезе "за по цигара" и се връщаше след половин час.
Аз продължавах да "чистя" грозната дреха, но някой твърдо беше решил да ми пречи. Който и да беше, той стоеше на пътя на светлината ми и затъмняваше всичко пред себе си тоест ръцете ми.
Станах, за да го скастря, но когато вдигнах поглед видях само две големи зелени очи. Следващото нещо, което помня беше, че не чувах боботенето на шевните машини, а само приглушено хихикане и две топли устни залепени за моите. Докато се осъзная какво става той просто се врътна бързо на пети и излезе от помещението, оставяйки ме само с дрехите и зяпнала уста. Най-близко стоящата шивачка ме попита през смях кой е той. Честна дума в момента си нямах ни най-малка представа, но имах намерение да разбера. Тези очи ми бяха много познати.
Пуснах бързо всичко на бялата маса и изтичах навън. На всяка цена трябваше да разбера за какво беше цялата тази работа. Когато се качих по стълбите и отворих врата не видях никого. Продължих напред по улицата, надявайки се той да е свил по една от близките преки. Оглеждах се, поглеждах във всеки вход на близкия блок, но не го виждах никъде. Когато стигнах до кръстовището се озовах на една от най-оживените улици в тази част на града. От него нямаше и следа.

* * *

Дълго се чудих как трябва да завърши историята. По-принцип обичам щастливия край, обичам да знам че любовта е възтържествувала над всичко друго и хората са щастливи. Този път, обаче, не мисля че героинята е нещастна. Напротив, тя има цел. Все пак реших да се допитам до вас.

Дали края е подходящ за това приключение?

Просто чувство

2011-07-31T18:31:00.003+03:00

През последната седмица слушам много музика. Песен след песен се опитвам да избягам реалността и да вляза в онзи мой измислен свят, които ме спасява от сивото ежедневие. Слушам и пея до пръсване и въпреки това нещо ме притеснява. Всъщност не знам какво ме притеснява и може би точно затова пиша. Със сигурност не е глобалното затопляне, измирането на определени видове от флората или фауната или дори евентуален сблъсък с комета. Живота ми си е съвсем същия както преди ходя на работа, ям стабилно, спя недостатъчно и чета розови романчета и кримки до пръсване.
Всичко е същото с изключение на напрежението, което се усеща във въздуха. Хората продължават да вървят по пътя си, птиците летят и пеят неразбираемите си песни, влакове, коли, самолети, колелета, тротинетки, кораби - всички продължават само напред и не виждат нищо. Понякога имам чувството че единствено аз обръщам внимание на дребните неща. Онези, които уж ни разграничаваха от животните. Никой не успява да разбере какво чувствам, просто явно съм страшно сложна (това се доказва още веднъж от факта, че ясновидец не успя да прочете бъдещето ми).
Знам, звуча като куку или американски тинейджър, който си мисли, че е кой знае какво. Сигурно ако някой истински психолог почете някое мое словоизлияние ще реши да ме затвори някъде заради възможност за самоубийствени мисли. не, спокойно аз не се поддавам лесно на такива глупави мисли, май дори не съм си го мислила, но сега не това е въпроса.
А ето дори не знам какъв е въпроса! Напълно съм неориентирана, а имам компас и знам как да го използвам.

Носталгично

2011-07-30T23:09:00.002+03:00

Всички животни са се изпокрили, дори и нахалното славейче, което по принцип не ме оставя да спя се е приютило някъде на завет и сладкото му гласче не се чува. За цвят на цялата атмосфера слушам саундтраците на Линкин Парк към Трансформърс и си припявам. Направо като идилия извадена от филм или книга. Въпреки спокойното, и почти необезпокоявано от флора и фауна съществуване, в момента се чувствам като притисната от нещо. Сякаш през цялото време някой стои над главата ми и ми диктува какво да правя, как да го направя и изобщо не ми дава обяснения защо изобщо върша всичко. Или пък се намирам във филма "Индиана Джоунс и храма на обречените" и тавана бавно, но сигурно пада над мен и онова малко индийче, а русата мацка не се решава да бръкне в дупката с буболечките, за да ни спаси. Усещам напрежението, просто не знам кога ще стане толкова много, за да ме "изтрещи" като гръм и да ми подпали опашката. Ако трябва да съм честна дори не знам какво точно предизвиква заряда. Може да е от вълната, от която бяха направени онези поли, които шиха шивачките във фирмата, в която работя, въпреки че се съмнявам. Като заговорих за Индиана Джоунс ми се догледа Междузвездни войни, ама старите серии, не тези нови изчадия на киното. Честно казано предпочитам Харисън Форд и Марк Хамил пред Хейдън Кристенсен с опашка, въпреки че не бих отказала и на Юън Макгрегър (просто има страшен мотор).
Апатията е обзела всички и е превърнала ежедневието в еднообразна пепелява каша от работа в задушно помещение, притеснение относно резултатите за университета и сън обезпокояван от странни видения. Всъщност напоследък почти не бях сънувала, може би защото бях изморена. Въпреки това онзи ден сънувах нещо много странно. Ако трябва да съм честна сънувах три напълно различни неща, единственото което ги обединяваше беше че ги сънувах аз.Иначе и след трите останах с много странно впечатление.
Като се замисля от много отдавна не съм Го сънувала. Много, много, много отдавна. Как ми се иска да Го видя отново. Ето това е вид фигура или троп които със сигурност не знам. Аз никога не съм Го виждала наистина, въпреки това искам да го направя. Това са думи на един изпаднал в отчаяние човек, които чака нещо, но и той не знае какво точно. Добре за да е всичко точно трябва да се изразя така "Как ми се иска да го сънувам отново", но не искам. Аз наистина искам да го видя. Да го зърна на живо, да говоря с него и после да помня поне в най-общия смисъл думите му. Не както в сънищата - само една или две реплики. Искам да разбера дали е свестен или пък е от онези идиоти, които не стават да сварят и яйце без да забравят да си завържат обувките.
Преди малко в главата ми изникна идеята че Търново е място където се събират много хора от различни краища на страната и защо не един от тях да е Той.Не ме бърка дали се казва Ник, Макс, Стоян или дори Елвис, важното е да се вписва в този глупав образ които не мога да изхвърля от главата си. Най-лошото обаче е че самият той започва да избледнява. Сякаш е нарисуван с флумастери, а после някои е разлял вода отгоре и картинката се е размазала. Спомням си очите, тялото, косата, ръцете, части от лицето, но усета е изчезнал. Няма ги топлите устни, ръцете обхванали главата ми, топлото чувство в стомаха, та дори и ръката поставена върху коляното ми е избледняла. Просто не я усещам. Знам, че съм сънувала точно това, че се е случило по същия начин, но самият допир липсва. О, как искам да усетя всичко отново.
Тези зелени очи са някъде там и наистина си заслужават да бъдат намерени.

Топло е

2011-07-10T17:09:00.002+03:00

Не, не е топло, истинска жега е. Дори за човек като мен, който вирее чудесно в топлото време, атмосферата е прекалено нежежена. От всеки камък, всяка стена, сграда, паметник, от асвалта и паветата, от всичко се излъчва задух. В момента просто си умирам да е заветните 30 градуса, но не и повече! Бутилката с газирано, подпряна до мен на канапето е почти пресушена. Остават само около пет глътки и ще трябва да се поя с чиста водица, докарана по водопровода от язовир Йовковци.
Утре са и двата ми кандидатстудентски изпита. Мхммм, двата са един след друг. Исками се да знам каква ще е темата. Щеше да е къде-къде по лесно от това да уча цялата българска история.

Някъде там

2011-07-09T21:47:00.006+03:00

Някъде там в далечината, през стени и огради, отвъд коритото на реката, се намира един град. Един вечен град изграден от хора останали в историята с великите си дела. Крепостта е все така величествена и всява чувство за може би грандоманските виждания на строителите, а във въздуха витае сигурността излъчвана от дебелите каменни зидове.
Тук съм обаче, не за да разглеждам забележителности и музеи, да пазарувам от мола (както обичат да правят всички русенци) или дори да се разходя по калдаръмената градска чаршия, в града съм, за да положа изпит по история на България. Същата тази история, която дълго време се е развивала именно тук, в този град, на съседния хълм. Странно е да чета от учебника и в същото това време да виждам резултата. За утре съм планирала да отида до самата крепост. Да усетя камъка под краката и ръцете си, да се разходя на същото това място, на което и нашите царе и царици (и дори единствения ни крал) са се разхождали и са обсъждали бъдещето на държавата. Там където са били едни от последните битки за независимост и първите за свобода. Там където се е състояло почти всичко важно в нашата история.
Всъщност не съм сигурна дали има втори такъв град на цялата територия на България. Дали има друго такова място, което да привлича с такъв магнетизъм, да притежава този възрожденски дух и въпреки това да остава толкова достижим за разбиранията на един съвременен човек.

Романтика - пфу!

2011-06-25T14:07:00.002+03:00

Цял живот съм мечтала да дойде мига, в който ще открия истинската любов. Сигурна съм, че някй ден ще се смея на собствените си думи, но искам нещо необикновено. Искам нещо просто да се случи, а аз да не го очаквам. Просто смятам, че така ще е по-интересно. Искам да че връхлети и да не отминава.
Понякога се чувствам изключително глупава и то точно заради тези мисли. Кой нормален човек, който ме познава ще ме открие неочаквано, ще ме притисне до себе си и ще ме целуне въпреки публиката!? Искам някой които да ме държи в ръцете си и просто да ме подкрепя. Не желая подаръци. Не искам и голям красавец. Просто мечтая за ръцете и топлината. За подкрепата, за уважението, за добротата, за любовта. Понякога обаче си мисля, че искам прекалено много. От къде ще се намери такъв човек? Та дори и в мойте глупави романчета мъжете или се дърпат и не си признават чувствата, или са толкова лигави, че чак ми се доповръща. А в реалния живот е още по-зле. Всичко е с краката на горе, а аз искам малко любов.
Последните два дни са прекалено странни дори за мен. Всеки път, когато някой отвори вратата, аз очаквам нахълтване, на някой които търси мен. Той просто би могъл да дойде, да ме целуне и да си тръгне. Не искам нищо повече от него. Аз ще го последвам. Не трябва и да се съмнява. Въпроса обаче не е в самата мечта, а в реализацията. Колко от хората които познавам биха направили подобно нещо? - Не много! Колко биха направили подобно нещо с мен? - Николко!!! Става ми жал за самата мен. Чувствам се леко отритната и дори позабравена. Трагедия...
Как ми се иска да си имам някого. Как ми се иска да споделя тази “мечта“ с някого и той да ме разбере, да ми се усмихне мило и да каже, че просто трябва да почакам и всичко ще се сбъдне, не да ми се изсмее злобно и да започне да ми се присмива. Е, живота е тежък. Тежки са и проблемите свързани с него. Не, че това моето може да се нарече проблем, де. Въпреки това продължавам да се надявам на чудо. Дори и да спра да желая този фарс да се случи, не мисля, че ще мога току-така да спра да очаквам нещо, когато вратата се отвори.

За една счупена антена, едно розово (оранжево) романче и един празник. Част 2

2011-05-24T23:37:00.003+03:00

Един от първите ми спомени изобщо е как лежа в леглото с прабаба ми и тя чете. Винаги беше нещо различно, но най-много ми харесваха онези съвсем тънки розови книжлета, с корици покрити със снимки на жени по бански и мъже с просветлели от слънцето коси. Като малко по-голяма вадех всички тези малки книги на пода и ги подреждах по това колко ми харесва момичето отпред. Никога, дори за миг, не съм се и замисляла какво е съдържанието изписано върху тънката хартия. Спомням си и леля Гинка от съседния вход да идва у дома, за да донесе на прабаба ми новата си розова придобивка. После смениха кориците. Мисля че станаха зелени. Съдържанието обаче беше същото. Направиха и други серии например Страст или Суперроманс. Ха, като се замисля всички баби в блока притежаваха поне две-три романчета и си ги разменяха пред балкона.Ако трябва да съм честна до преди по-малко от година никога не бях и чела подобни книги. После в програмата ми бе заложено да имам два поредни часа английски. Така и факта че не четях нищо в розово се промени.
Всъщност няма значение дали съм чела или не. Няма значение дали цвета на корицата е розов, зелен, син или оранжев. Няма значение дали книгата е в обем от 90 или 300 страници или пък (по западен модел) се нарича с модерното ЧикЛит. Единственото което помня е прабаба ми легнала до мен. Нощната лампа свети, а аз съм сложила главата си върху нейната ръка. Чувам я как диша, усещам топлината и, знам че след малко ще започне да заспива, а розовото нещо ще се наклони напред към лицето и. Усещам всяко нейно движение и заспивам спокойна под дебелия юрган.
Не знам къде са отишли тези книги. Нямам си и идея на кой таван са се озовали или в кой кашон лежат. Искам просто да ги видя, да ги наредя на пода и да ги подредя според това колко ми харесва модела на корицата. Искам да усетя текстурата на страниците, да ги отворя, да ги разгледам, да усетя аромата на кожата и, който се е пропил в порите на хартията. Искам просто да си я спомня.

Днешният улов

2011-05-15T15:14:00.005+03:00

Да врабче. И да с голи ръце. Я сега да видим кой е майстор и кой ще остане гладен :)

За една счупена антена, едно розово (оранжево) романче и един празник. Част 1

2011-05-06T12:44:00.011+03:00

Тя стоеше на рамото ми и плачеше. Беше толкова уплашена, че ме беше прегърнала през кръста и не спираше да хлипа. Не съм от страхливите, напротив, мога с гордост да кажа, че не ме е страх от почти нищо, но от вида и - плачеща и трепереща от страх, ме побиха тръпки. А трябваше да я оставя, трябваше да разбера. Нали точно за това бях отишла там! Не съм виновна аз , че е чула нещо, което не е искала ... Чувствах се зле, но все пак я оставих сама на неудобното канапе. Тръгнах по пътеката и когато стигнах почуках на вратата. Отвътре се чу глас и аз влязох. Първите му думи бях: "Искаш ли да знаеш кога ще умреш?" Побиха ме тръпки. Замислих се дали все пак искам да знам или предпочитам това да си остане мистерия както до сега. И докато мисля думите сякаш сами излязоха от устата му: "Мислиш, че имаш много време? Не се заблуждавай! Остава ти точно един месец..."
Тогава картината прекъсна и се събудих обляна в пот. От години не бях сънувала кошмари, но това ме изкара извън нерви. Единствената тема, която някога ми е била болна е тази, а точно тази вечер трябваше да се сещам. На следващия ден трябваше да отида на гадател, а точно вечерта преди това сънувах, че ми казват кога ще умра! Ха, на ти напрежение. Според поне (със сигурност има и още) една от съученичките ми имам слаба психика. Ха, ела да живееш с моето семейство и ще те видя какво ще стане с твоята след време! Давам ти около 3 дни. Може и по-малко да изкараш. Както и да е. Слаба или не, нервната ми система се крепи някак си. Или поне се опитваше.
Стана 12.30, свърши 5 час и грубо казано си вдигнахме дупетата и отидохме до офиса на гадателя. Първото момиче стоя 15 минути, второто 10. Аз излязох след 1. Не няма правописна грешка. Още от вратата мъжа ме погледна и каза, че заради скрита тайна в семейството аз не предавам сигнали. Ха, ето ти слаба психика. Та аз съм счупена антена. Лесно предвидима, бързо подвижна и леко счупена. И после върви и питай защо не съм наред и се държа като 10 годишно хлапе.
А аз просто исках да се обнадеждя. Исках някой да ме успокои, че всичко ще бъде наред. Исках някой, пък бил и този непознат, да разпръсне облаците и да ме накара да се почувствам по-добре. Нещо ме гложди. И аз самата не знам какво ... Надявах се да получа отговори, макар и да знам, че те ще са плод на нечие болно желание за изкарване на лесни пари.
Просто исках нещо за което да се хвана, а получих само новината, че явно нещо не ми е наред ...
Дали пък не трябваше да остана с нея и да я успокоя? Защо изобщо ми беше да я оставям сама. Та тя имаше нужда от мен.

Един ден в снимки

2011-04-25T16:20:00.012+03:00

Още вчера споменах, че изобщо не ставам за фотограф. Това обаче не ми пречи да си снимам на воля (и да показвам произведенията си на горките хорица, които нямат друга работа). Избрах именно този ден защото е понеделник! :) Да, бе да. Още от вчера беше планиран поход до близкото хълмче и с удоволствие Ви предлагам да видите снимките, които не се размазаха :)

Така започна деня (в 10.30)

Това беше усърдния труд в двора на баба ми...

...а това истинското начало.

Накрая все още гладни се прибрахме у дома ...

... и на купичка сладолед от теменужка разглеждахме стари снимки на родата.
(Възрастната жена в центъра е пра-пра-пра баба ми Цона, мъжът - пра-пра дядо ми Стоян с жена си - пра-пра баба ми Виша и трите им деца - прабаба ми Николина, правуйчо Георги(Все още е жив и се мотае из София) и правуйчо Слави. Портрета е правен (според надписа) 1932г.)

Христос Воскресе!

2011-04-24T19:53:00.007+03:00

За днес се очертаваше да бъде един от най-лошите дни в годината. Вместо да остана у дома, както обикновенно, ми се наложи да отида в едни не чак толкова приятни познати, които били поканили цялото семейство. Това е по-лошо дори от това да прекарам Коледа с цялата рода (а тя не се е събирала абсолютно НИКОГА заради разни там ... глупости). И така насила бях замъкната в средата на западната индустриална зона в Русе. Само името подсказва колко е интересно самото място. Навсякъде заводи, чорапени фабрики и разни складове. Първите 10 минути ги преживях и след една-две физиономии получих 5 лева, за да си хвана автобуса и да се върна у дома. Ха, а пък аз си помислих, че няма да подейства. И така с 5 лева, ключ и сестра под ръка извървях целия 5 километлов "преход" до спирката. Героя на деня!!!
Така доста бързо се оттървах от "най-лошия ден". За сметка на това изживях един, които ще помня цяла година. Пътешествието (както пеша, така и с автобуса), голямото плюскане, разходката по близката полянка, голямото търсене на отворен магазин за сладолед, посещението на гробището и не на последно място събирането на камъни по брега на Дунава.
Не съм добър фотограф, пък и се сетих да снимам чак в края на деня, но пък гледката си струваше.

Това е хор на зайци народни певици.

Заради честата заблуда на всички казвам: Това е Мъжки заек с ПАНДЕЛКА на врата :)

2011-03-28T10:22:00.002+03:00

Не ми се е случвало да пиша просто ей така от много отдавна. Май станах твърде заета и може би прекалено отвеяна. Хората казват, че живота буквално завъртал хората в водовъртежа си и те нямали време да правят, това което харесват. Никога не съм вярвала в това. И все още не вярвам. Винаги съм бягала от този вид клишета, защото вярвам, че за да попаднеш в такъв вид водовъртеж трябва сам да се оставиш на течението. Така е по лесно.
и все пак явно се отказах. Може би ръцете ме заболяха да плувам, може би просто се отказах, я от мързел, я от скука. Да, да се бориш е скучно и често самотно занимание. Та кой друг просто така би оставил нормалното си спокойно ежедневие, за да се впусне в непознати води. Май не чак толкова много хора биха изоставили сигурността.
Ето точно в момента пред мен стои една личност, на която честно казано се възхищавам. Той е е просто нестандартен, той е себе си. Често мълчалив и сякаш напълно незабележим, но всъщност изпъка повече от всички други. (Тук трябва да отбележа, че трябва да го видите без тениска, за да разберете за какво говоря.) Въпреки мускулатурата, сините очи и светлата коса, той е изключително нестандартен.
Това е само един пример за нещо, иначе превърнато в клише, което се е откъснало и върви по свой собствен път. Цепи вълните и изобщо не му пука дали ще си намокри косата или ще попадне в плитчина.
Понякога и на мен ми се иска да приличам на него. Усещам, че често се всушвам в хорското мнение и забравям за своето. Забравям, че и аз имам глава на раменете и мога да реша дали да продължа да отглеждам коса с прическа тип Птиче гнездо или не (въпреки, че този въпрос никога не е стоял на дневен ред).
Това е. Опитвам се да бъда това, което не съм. А трябва ли!?

За живота

2011-03-24T13:08:00.004+02:00

Нека пием за живота! Явно ще го живеем дълго и преславно щом преживяхме още един край на света. Остана ни само 2012, но и с него ще се справим.
Е скъпи мои фаталисти отново не познахте! Няма да се мре ... Както и да е... Явно ще се наложи да си плащаме тока и да внесем вноските по кредита. Е все пак сте поне една идея по близо до Истинския край.
Живота обаче продължава, а аз не мога да си намеря свестни обувки за бала. И да си счупя краката от ходене в Русе няма хубави обувки. Явно всички магазини зареждат от една и съща борса. Липсата на обувки обаче означава само едно (всъщност поне три неща, но карай да върви) - явно търговията не върви. И въпреки това подължавам да си оставам без цървулки (на поне 10-сантиметров ток), а те ще са ми нужни. Остана и проблема с прическата. Тя пък изобщо липсва за сега, о да не забравя и грима... Ох, това да подготвяш бал не е работа. Казвам го напълно отговорно и без да трябва да се чувствам зле после. От тези балове ми писна още преди да съм отишла на моя собствен. Започвам да получавам обриви само като се спомене думата "бал". Само можете да предположите колко пъти обличах рокли и мерих разни дрипи и дрипаляци докато реша какъв боклук ще си ушия по-късно и защото българските бални рокли са натрюфени и изключително грозни (в повечето случаи)и се налага да си купиш нещо напълно безполезно, а и НЕносимо иначе. Ох започнах да си изливам сърцето твърде рязко, а?
Да, така е. Няма смисъл да си говорим глупости и да е лъжем в очите. И най-интересното е че въпреки че се оплакаме от всички тези безполезни ритуали никога не поемаме риска да не ги изпълним (хмммм, това изречение ми звучи глупаво, но пък продължавам да смятам, че съм права). Няма смисъл, знам. Всичко си ни е заседнало в съзнанието и там ще си остане.
А сега да вдигнем още една наздравица (препоръчвам да е с натурален сок, който не е направен от престояло грозде), но нека този път той е за бъдещето, за това което и очаква. Наздраве!

Вдъхновението на (между)градския транспорт

2011-03-16T20:24:00.003+02:00

Вървя насам, вървя натам, спирам, качвам се, чакам по спирки, гоня разписания. Ежедневната борба за оцеляване. Пък и местата за сядане не са много. Всъщност като се замисля така и не успявам да се докопам до място, все стоя до врата и я подпирам, за да не се отвори сама докато се движи автобуса. Стоя до неизвестно от кога немити хора, парфюмирани мъже, напудрени момичета, меломани с явна липса на слушалки (и обноски), познати, непознати, та дори и един неандерталец от женски пол. При всичкия този хаос, обаче, царува безподобен ред.
И при всички тези колебания в околната обстановка стоя аз, здраво хванала се за жълтата тръба и мисля за едно по-светло и прекалено невъзможно бъдеще. Обувки, рокли, матури, балове, кандидатстудентски изпити. Всичко минава като на лента пред очите ми, въпреки че ще си потече още вода до тогава. Стигам до места в живота си, за които копнея, за такива които предпочитам да избегна, такива за които дори не предполагам. Пресичам го целия правя си изводи, търся си грешките, съжалявам за едни постъпки и се гордея с други. И всичко това за един предполагаем живот!
Един живот съчинен набързо в автобуса на път към дома.

На една роза разстоятие

2011-02-20T17:15:00.007+02:00

Като цяло работата няма нищо общо с розата. Тя бе просто подарък за рождения ми ден вчера и невероятно много ме зарадва, защото обожавам рози.
Днес исках просто да напиша поредната история, която ме развълнува.
Тя обаче започва много отдавна. Всъщност ето тук и надявам се да не свърши никога. Защото две години образа на това момче живя в главата ми. Това изречение се превърна в мантра, която ту забравях, ту неспирах да си го повтарям. Някъде там, обаче, по пътя между тогава и сега се залутах. Изгубих му нишката. Забравих го напълно. Описанието се превърна в бледа следа. Разказа продължаваше да лежи в папката.

"... достатъчно висок, с красива тъмно черна коса ... облечен добре
за момче на неговата възраст ... КРАСИВИ ЗЕЛЕНИ ОЧИ..."

Но по Коледа отново го сънувах. Този път се представи и дори си поговори с мен, не избяга както предишния път. Инес дори предложи, че е по добре следващия път като го сънувам да го попитам за адреса, за да не се измъчвам повече.
Вчера, обаче, получих продължението. Двамата главни герои вече живеят заедно. Имат тайни един от друг, но са щастливи и са заедно. Четох, четох, четох, четох и не спрях. Вече си нямам и на идея колко пъти прелиствах страниците и се взирах в съдържанието. Цялата история си беше пропита с това,което обожавам да намирам в една книга - любов, загатка, раздвоение на личността, оръжия и отново любов.
Искам да попитам (като разбира се се надявам да получа отговор) някой да познава момче с подобно описание? Трябва ми и вече не мога да го чакам сам да се появи. Започвам настъпление. Ако се наложи да стоя и да сънувам още малко ще стане така, че лежа по цял ден докато ме осени идеята, че ми стига толкова (а тя никога досега не ми е идвала в главата).
Чакам и се надявам. Стоя и се взирам. И пак нищо. Ако все пак съществуваш бих се радвала на поне един SMS или коментар или поне една роза ...

Фонтанът

2011-01-27T21:57:00.004+02:00

Виждате ли сградата!? Разбира се, че я виждате!
Тя е построена през 1898 година от арх. Петко Момчилов в Русе и е била уникална докато не построили неино копие във Варна, но това няма значение. В тази красива постройка се е помещавала първа мъжка гимназия "Княз Борис 3", два пъти е била превръщана в болница (по време на световните войни), а днес се помещава СОУ "Христо Ботев". Но и цялата тази информация не Ви е нужна. Важното е да видите този красив фонтан отпред.
Чедтно казано през лятото е много красив (особено ако работи). Водата ромоли и пръска хората по пейките, а аз уча и гледам само през прозореца как децата си играят около него. Днес и аз обаче реших да си поиграя. Всъщност целия клас си "поиграхме". Като всички абитуриенти решихме да си правим албум. И като всички абитуриенти решихме да сме оригинални. Затова и дойде идеята да си направим половината снимки сега, а другата половина напролет.Точно от там дойде проблемът.
Някой викна "Хайде да се снимаме във фонтана!" и всички като невидели се нахвърлихме. Качихме се чак горе - там където никога не източват водата. Събрахме се цели 10 човека и ... леда поддаде. Цамбурнахме (повечето) в ледената вода и се накиснахме до кръста. После имам накъсани разкази и поне 4 версии на това което е станало, но един образ стои в главата ми и ме кара да се смея до припадък.
Аз лежа на леда, тъкмо излязла от леденото езерце, и поглеждам нагоре към една съученичка, която събува ботуша си и излива вода както става в анимациите. После както е с ботуша в ръка и по чорап тръгва през преспите. А фотографа снима, ли снима всичко, което се случва с една лукава усмивка на лицето.
Ако този ден е бил незабележим, не особено интересен или просто скучен препоръчвам направата на няколко снимки ей така за спомен, защото един напръв поглед обикновен момент може да се превърне в нещо, което със Сигурност ще разказвате на децата си.

Един снежен ден

2010-12-17T10:08:00.008+02:00

Май имаше филм с това заглавие. Както и да е. Въпроса е че навън е Зима с главно З.
Сутринта се събудих и това, което видях беше огромна пряспа! Да, и то на покрива на съседите! Помислих си, че няма да мога да се измъкна от къщата. Изведнъж до ушите ми достигна шум от лопата за сняг и осъзнах, че баща ми си е у дома и прави пътечка до кокошарника в дъното на двора (е все пак живея в бивше село). Това значеше, че ще се ходи и на работа, и на училище. И така нахлузих ботушите, сложих ръкавиците и хукнах към работа. А там ме очакваше картинка по интересна и вълнуваща от турска сапунка в прайм тайма на БТВ. Всички мъже от фирмата бяха впрегнати да ринат сняг с лопати и да правят път за бусовете и пикапите, които само чакаха да тръгнат на разнос. Прибрах се в офиса и гледайки от прозореца се смях от сърце! Картинката беше невъобраЗима. Всички бяха нарамили я лопата, я метла и правеха коловози и пътечки за автомобилите. И знаете ли кое е още по-смешното? 5 минути след като свършиха и влязоха отново имаше нужда от ринене.
Снега не престава да трупа, но и те не престават да ринат. Със замръзнали ръце и глави покрити със сняг всички продължават упорито процеса.
Дано все пак снега не затвори пътищата. Нали все пак довечера съм на Коледен бал! Трябва да удостоя всички с присъствието си :)
А въпреки моите притеснения дали ще мога да се прибера у дома довечера снега продължава да трупа. Трупа и затрупва всичко и всички. Заличава мръсотията и пошлостта. Премахва лошотията и оставя само чиста покривка, толкова ярко бяла, че заслепява очите, а на слъцето спектъра й се разтваря и по нея танцуват всички цветове на дъгата.
Ето това е Зима! Не онова, на което бяхме свикнали последните години. Това е Зима.

Първи сняг

2010-12-14T10:47:00.002+02:00

Не знам от къде сте. Не знам как е времето при Вас, но пък при мен е отвратително. 500-те метра, който трябва да мина от спирката до работа сутрин, днес не ми се сториха по-дълги, но пък в края им приличах на истинско Йети. От глава до пети бях покрита със сняг, който започваше да се топи и да ме мокри. Преди малко, пък реших да погледна през прозореца. От горкичкия сняг не беше останало почти нищо. Снежинките във въздуха се бяха превърнали в ситен дъжд, а снежната покривка (която със сигурност не бе дълбока) сега почти я нямаше. тъжно е как една бяла Коледа може да ти се изплъзна толкова лесно.
Всеки ден се събуждам и виждам снега по покрива на съседната къща. Всяка вечер заспивам с поглед взрян в същия този покрив, но вече гол и тъжен. Кога и при нас ще завали като хората? Кога ще газя в преспите с новите си ботушки?

Искам сняг бе хора!!!

Шест

2010-12-11T10:45:00.003+02:00

Да шест изпревари всички други числа. Пререди се нахално и зае едно хубаво място, така че да вижда добре.
Какво по хубаво за един отруден човечец, от това да му "треснеш" на масата още един работен ден. Една събота, която е можел да прекара със семейството си, мързеливо пред телевизора или просто излежавайки се до късно. Но, не! Те не заслужават почивка. те трябва да работят като мулета и за дърпат дисагите по склона на горе. И защо? За да не работи на 31 Декемвири, иначе един Официален Неработен ден. Та днес всички българи отработваме един Неработен ден от грегориански календар.
Ето така работната седмица става със ШЕСТ дни! О, имам една още по-добра идея! Хайде всички да станем невярващи! Да ни анатемосат от всички възможни религии и църкви на целята. Да станем единствената държава на Земята без официална религия и по този начин няма да има смисъл да почиваме никога! НИКОГА!!! Виж поне учениците ще имат лятна ваканция, депутатите ще имат пролетна, лятна, зимна и болнични, а обикновенните хора, които са около 70% от държавата ще работят всеки ден, докато не издъхнат върху бюрата си. И после, за да не се губят работни часове, веднага след училище ще се крадат деца от училищата, за да започват да работят.
Ако се купят и походни легла и надуваеми душеци (от онези плажните), може и да няма нужда да си купуваме къщи и апартаменти, да даваме излишни пари за наеми и ремонти. А фирмите за разнос на храна ще преуспеят!
И това е само един от възможните варианти за нашето бъдеще и това на децата ни. Нека даваме на депутати, парламентьори и тем подобни да си живуркат, а ние да работим и в събота.

Два

2010-12-07T17:56:00.005+02:00

Два. Два часа. Два развода. Два слона. Два лева.
Два загубени часа.
Всъщност това ми се случва за втори път днес. Странно е как в един-единствен ден може да се загуби толкова много време. Толкова полезно и същевременно толкова незабележимо. Днес загубих, пък и все още губя, точно 4 часа, вършейки напълно безполезни дейности, от които няма да спечеля нищо. Абсолютно нищо. Какво обаче да се прави!? Имам ли избор. Говорим все пак за училище. А можете ли да си представите час по информационни технологии с учител, който няма опит с дадена програма и все пак се опитва да ти обясни как да направиш емблемата на БМВ като веккорна графика. И аз не можех. Да до днес. Явно приказката, че човек се учи докато е жив е прекалено истинска. А какво прави човек в два ПОРЕДНИ часа. Това е масово самоубийство. Това е китайско средство за мъчение. Това е наказание от Бога. Всъщност не, по лошо е! Не, не мразя самия език. Дори го разбирам, проблема е в преподавателя. Натрапването на чуждите идеи и характер е ми се нрави особено, а в този час, това е ежедневие.
Какво ли е да чувстваш, че имаш нормален учител!? (Да знам, държа е като разглезена ученичка, но нали все пак затова съм седнала да крада от училищния интернет).
Та бях стигнала до някъде ... и разбира се забравих до къде. Како и да е. Трябаше да е заключение. Но пък беше хубаво ... Радвам се, че днес успях да се свържа с уж безплатния учиищен нет и той не спря за пореден път. Радвам се и че издържах поредния петък на мъчения, които май все пак беше досатъчно забавен, за да бъде запомнен.

Един

2010-12-03T23:06:00.004+02:00

Вървях сравнително бързо. Отново закъснявах за автобуса, а не ми се чакаше още час на спирката. На всеки две крачки ускорявах темпото, но нещо все ме спираше. Нощта ... пресилено ще е да кажа, че беше нощ. Наистина, беше тъмно, но пък градския часовник показваше 5.47. В ушите ми кънтеше Simple Plan, после се намеси и Джъстин Бийбър, а накрая за цвят и Кейти Пери.
Всъщност градския площад не е чак толкова дълъг, колкото излиза от описанието ми, но обстановката те кара да забравяш накъде си тръгнал. Коледната украса е светната. Малките дървени къщички по виенски модел отново са наредени в една дълга и стройна редица и магазинерите от вътре приканват със стоките си. Бонбони, шапки, гирлянди, халва, мед от парка около Русенски Лом, еленски рогца, наушници, шалчета, ръкавици във всякакви модели и цветове, лули и дори тарабка с наточени ножове. Всичко това чака да бъде купено и подарено.
А хора не липсват. Хладния северен вятър не е толкова силен както преди няколко дни и всички са излезли да се порадват на празничния базар. Тук там се срещат забързани мъже и жени. Те са онези, които се връщат от работа, те са онези, които нямат търпение да се върнат вкъщи при семействата си.
Но тези хора са малко. Тълпата върви бавно и протяжно, спира се, оглежда, мери, избира, тръгва, отново се спира и процеса продължава от единия край на площада до другия. Едни просто губят време до предстоящия концерт в театъра, други са запленени от красивите коледни играчки, трети просто убиват време до вечерната емисия новини. Стари, млади, деца, старци, жени, мъже, влюбени, разлюбени,ученици, работещи ... всички са там.
А аз бързам за автобуса. Или пък не! Мога да хвана следващия, мога да изчакам в кипящия град в града. Мога да разглеждам докато се наситя на светлинки и блестящи предмети. Мога да остана така още дълго.
Мъглата едва забелязваща се преди малко става все по-гъста. Края на площада започва да се замъглява. Поредния порив на вятъра ме блъсва в лицето. Водните капки се оцветяват от мигащите цветни лампички. Всичко изглежда магическо. Отново поглеждам градския часовник. 5.50. ХА! Само 3 минути. Едно дете врещи и дърпа майка си за близалка или поне за един от онези предизвикателни руски бонбони с пълнеж.
Отминавам бавно. Влизам в малката пресечка в дясно. Тъмна и глуха за сравнение с врящия и кипящ площад. Вървя. Сядам на спирката. Качвам се на автобуса. Прибирам се у дома. И знаете ли какво!? Този свят остава зад мен. Сякаш не е съществувал, сякаш не е оставил нищо в мен. Този блещукащо-цветен свят живее някъде там отвъд тъмната уличка и спирката, отвъд автобуса и стените на дома ми. Този свят ще остане там докато не намеря сили да го посетя отново. И защо не още утре сутринта ...

Една лъжа

2010-11-30T11:48:00.003+02:00

Беше в час по Етика и право. Значи са минали около 2-3 години от тогава ... Имахме задача за часа. Доста проста на пръв поглед, но с един "трап" по средата. Трябваше да измислим 3 (три) лъжи, които да изглеждат "Пълнокръвни". И така заехме се всички да мислим и да премисляме какво да излъжем. Накрая почти всички имаха по 3 (три) истински лъжи. Реши обаче учителката, че ще е забавно да ги четем един след друг. Чете първи, чете втори, чете трети .... всеки се диви! на лъжите на другия. Идва моя ред. Излизам с празен лист и гордо заявявам: " Не обичам да лъжа! Ако измисля лъжата по рано после винаги се разубеждавам и се отказвам от нея. Казвам истината и често това ми навлича неприятности. Ако все пак ми се наложи да излъжа това става на момента и никога с умисъл." И най-спокойно си седнах. Ето ако от това намерите по-цинична лъжа моля да ми се обадите по телефона!!!
Лъжа под път и над път, лъжа приятели и непознати, лъжа за добро или лошо, лъжа имайки полза или пък изобщо без такава. И най-лошото от това е че съм много добра. Гледам те в очите и без да ми трепне окото ти казвам, това което реша, че трябва да чуеш. Това е моят вид истина и знаете ли кое е ме безпокои? Това че лъжа с най-голямо удоволствие. Мога да измамя всекиго, но съдбата на лъжливото овчарче така и не ме сполетява.
Едно време баба ми ми разказваше тази басня и явно е очаквала тя да има ефект над мен, но въпреки това днес трудно се намират изпечени лъжци като мен.
Да, да знам, че всеки които прочете това и ме познава лично веднага ще метне с ръка и ще каже, че пак преувеличавам. А така ли е наистина!?
Можете ли да докажете, че това което дрънкам безпирно е истина!? Можете ли да сте сигурни в мен? По никакъв начин!

Да обобщя

2010-11-14T16:15:00.003+02:00

Обобщавам последната седмица, разбира се.
За една седмица живота на човек може да се промени много. За такъв период от време могат да се случат толкова на брой и различни неща, че накрая все някой ще си тръгне с главоболие и ще напусне сцената. Да, но както винаги това не се случва на мен. Малко е жалко особено след като винаги очаквам с нетърпение приключенията и новите неща в скучното ежедневие. Разбира се с времето се свиква и вече не се разочаровам при "вида" на новата седмица, задаваща се с бавна и протяжна крачка.
Изминалата вече седмица не ми донесе нищо ново (но това се очакваше). Вярно, имаше два момента, в които си помислих, че нещо може и да сепромени, нещо може и да изкочи от шапката. Нещо като заек или поне пеперудка, но на пук на съдбата се оказаха пингвини. по точно семейство пингвини с две малки пингвинчета. сладки и опаковани в два пощенски плика с указание за кого и от кого са. Мистерията се разгада , мъглата се вдигна, оказа се че пингвините не са от магическа шапка, а от човек, досетлив и явно добре познаващ ме.
Всъщност бях решила днес да обобщя само, това което АЗ правих тази семица, но явно това никога не ми се отдава. Защо обаче така и не разбрах. Винаги започвам от началото и стигам до края, но явоно по пътя се отклнявам на не едно място. И за да не се отклонявам повече продължавам само по права линия.
Филмите на седмицата:
Алиса в страната на чудесата - Филм като филм! Е, да ама не ... тази лента ме накара да се разчувствам. Накара ме да си спомня коя съм била и каква съм станала. И един съвет не бъркайте този филм с нова интерпретация на книгата. ТОВА Е АЛТЕРНАТИВНО ПРОДЪЛЖЕНИЕ! Не мислете, че ще разберете смисъл на филма с едно гледане. Това не е филм за момиченце в непознат свят, а търсене на самия себе си в обстановката, в която те поставят околните. Във филма няма измислица има само реалност.
Година първа - Ето това обаче е една измислица с хубав край. Жертвопринушения, царски особи и изобщо хумор за разядка! Какво друго да иска един човек ...
5 от филмите за Барби - Детско нали? Отново грешите. Има магия навсякъде около нас и само един образ като Барби може да представи околния свят по този вълшебен начин. Вярно, че живота не винаги е лесен, но ако не се отказваш, ако се бориш ще получиш, това което заслужаваш.
Чиракът на магьосника - Ха. Посмях се. Пордвах се. Почудих се на историята. Замислих се за митологията. Обърнахсе на другата страна и продължиш да си пея саундтрака. Бих казала само - филм с много неизчистени линии, филм с проблеми в сюжета, но филм който си заслужи гледането.
Музика на седмицата:
Имам странния навик да слушам една и съща песен до припадък или поне докато не я науча наизуст. Такъв беише случая и със следващите няколко парчета (макар, че няколко от тях вече съм слушала).
Can You Feel The Love Tonight - Не гледайте анимацията, заслушайте се в текста, почувствайте емоцийте. Красиво е нали?
OneRepublic - Secrets - Отново саундтрак. Отново нещо, което си заслужава.
OneRepublic - All The Right Moves
Avril Lavigne - Official Alice
Rihanna - Only Girl
Katy Perry - Firework

Какво научих това лято?

2010-09-13T12:49:00.006+03:00

Явно продължавам с лятната тема. Та нали още ми е лятно настроението :) И така, какво научих това лято? Много странен въпрос, който си зададох преди няколко дни и то съвсем случайно. Реших да обобщя:
Научих няколко много полезни клавишни комбинации, които използвам почти всеки ден (мишката ми се прецака :)
Научих се да ползвам EXCEL на едно доста високо ниво.
Разбрах защо не трябва да се опитваш да дишаш докато правиш кълбета под водата в басейна.
Научих къде се намират доста от частите на колите.
Научих, че много от тези части са доста скъпи.
Научих, че със сигурност не мога да пея.
Но въпреки това, когато грача с весела компания могат да се получат много добри "парчета".
Научих, че телбода е смъртоносно оръжие особено, когато се намира в ръцете ми!!!
Разбрах, че дори от далеч, можеш да се забавляваш с приятелите си.
Научих, че ярко зеления бански се забелязва мнооого отдалече.
Разбрах защо обикновенните хора не се пекът с къси панталонки (все още изпитвам на гърба (ъъъ краката) си резултатите от този урок:)
Научих колко им е трудно на всички работещи да не заспиват следобед, а да продължават да се трудят.
Научих ползата от лепящите се бележки.
Научих, че понякога е добре да си държиш устата затворена, но урока с обяснението как става този номер все още не ми е известен.
Научих се да правя справки на почти всичко, на което може да се направи справка.
Научих се да сглабям картонени кутии и кашони и вече съм доста добра.
Научих, че да работиш и да пишеш в Скайп са две взаймно изключващи се дейности и то в полза на Скайпа.

Едно лято

2010-09-12T21:35:00.023+03:00

Цяло лято си мълчах и мълчах и най-накрая реших да кажа нещо. Нооо защото все още го карам мързеливо Ви представям нещо научено в детската градина - разказ в картинки. Цяло лято прекарано и почти привършено с много добро настроение. И за да не се измарям с говорене започвам.

Празнота

2010-08-24T15:39:00.003+03:00

От известно време се крия от света и това някак си ми харесва. Крия се като последния страхливец и отказвам да разкрия местоположението си на заинтересувалите се хора.
Избягах от онзи мой свят, в който живееха онези еднорози и русалки, там където се подвизаваха мечтите и лудите ми сънища, и там където просто стоях и тихо съзерцавах, сякаш застанала в поза лотус в средата на плитко и спокойно езеро. Избягях и сякаш го изоставих някъде далеч в миналота си.
Избягях и от близките срещи с познати и приятели. Избягах от удоволствието да седна, когато си поискам и да гледам невъзможно глупав филм. Избягах от възможността за избор. Избягах от себе си.
Превърнах се в онези омразни, иначе роботи, способни да стоят на бюрото си по 8 часа на ден, пътуват с градския транспорт до жилището си, гледат тъпи сериали вечер и накрая заспиват рано, защото на следващия ден отново са на работа.
Ето това е ежедневието ми. И въпреки всички сиви моменти и всички така скучни нещо, които върша, аз не се чувствам скучна и сива.
Ноктите ми са лакирани ярко розово, нося късо потниче с огромен синеок жираф отпред, и слушам БГ радио по радиото в офиса. Избягах от един спокоен, но измислен свят и влязх в нов и непознат за мен, забързан, разпокъсан, жесток, строг и отдалечен свят. Влязох там и знаете ли какво? Не ми се излиза от там! Въпреки напрежението, умората и недоспиването аз се забавлявам точно толкова, колкото и преди.
Чувствам се добре. Чувствам се странно. Чувствам се някак пълна с живот.
Последните няколко седмици бяха трудни. Смених професията си около 7-8 пъти и пак бях удовлетворена. Превърнах се в професионален пловец, ветеринарен доктор, счетоводител, дарител на кръв, слънчасал летовник, фотограф, навигатор, възглавница и какво ли още не.
Мисля си, че живота ми отново се нуждае от промяна. Май е време за обединение. И както се пееше в саунтрака на моята най-любима анимация

Огледай се около теб,виж отвъд,

можеш да направиш неразривна връзка,

света около теб не е такъв какъвто изглежда,

душите разкриват неща отвъд най-дивите ти мечти

Толкова неща, които никога няма да видя

Толкова избора, които трябва да направя

Това може да е моята съдба

....

Ако духа ти е силен

можеш да бъдеш избрания

Мога да гледам света

и под друга светлина

Знам какво се иска

за да постъпя правилно

И НЯМА ДА СЕ ОТКАЖА ДА СЕ БОРЯ

(разбира се много груб и изрязан превод)

Реших да напиша всичко това просто като предупреждение. Преди известно време взех решение да събера двата свята (звуча като Хана Монтата). Събирам и после край !!! каквото се получи. Ще си ям кашата такава каквато я харесвам, а не такава каквато ми я направят. Слагам точка, край или каквото там се иска от мен. Може би скоро пак ще се чуем, може би не. Незнам , скоро ще разберем.

ПЪЛЛНА СККУККА

2010-07-14T13:19:00.002+03:00

Мислех си да пиша много отдавна. И времето този път ми стигаше, но пък не ми стискаше. И ето сега вися си в офиса и чакам някой да ми даде малко работа, ама няма и аз просто вися тъпо и гледам празното пространство с умен поглед.
Ако някой има идея да я сподели МОЛЯ ВИИИИИ СКУЧНО МИ ЕЕЕЕЕ!

Минава и заминава

2010-07-07T17:35:00.003+03:00

Доста време мина откакто за последно се чухме, но мисля, че времето не е загубено. Нови изживявания, нови запознанства, нови места, нови мисли, брътвежи и мечти. Това ни донасят "скучните" "забравени от бога" дни, които вървят бавно по-пътя си. Понякога си мисля, че един такъв 24-часов отрязък от живота ми е напълно безмислен и убийствено жесток към мен, но по-късно, когато мине време, в главата ми се уталожат онези мрачни и общо взето гадни мисли, разбирам, че си е заслужавало да ги изтърпя.
Не мислите ли така? Как през главата на някого може да минат толкова много лоши неща, които да се вселят в душата му, а тези малко, но щастливи моменти ни обягват. Може би човек е устроен по-този начин - да чувства и приема само злото, а доброто да държи колкото може по-далеч за да "пази" душата си от него.

И още един си отиде

2010-07-02T20:06:00.004+03:00

Отиде си и дори не остави нищо след себе си. Дойде бавно и макар и очакван от около 9-10 месеца той донесе само самота и тъга. Премина първо бързо, стрелкаше се като рибка в аквариум, после забави темповете си и накрая (или по точно сега) едва се ниже бавно и протяжно. Този ден наистина беше почти незабележим.
Нямам предвид, че няма да го запомня, а че просто няма това няма да бъде поредният блестящ момент в паметта ми. Е имаше си и златни моменти ... и какво от това? Днес свърших работата си както трябва, изпълних една своя ,макар и маловажна (всъщност тук греша - няма маловажни мечти), мечта, завърших нещо започнато много отдавна. И какво? Бавният и протяжен ден продължава да умира. Слънцето следва своя ход, сякаш вече уморено от еднообразната гледка и просто копнее за мекото си и чисто легло. И аз го предпочитам пред мръсотията и низостта на изостаналия ни свят. Един такъв свят изпълнен с забързани лелички, сърдити чичковци, важни господиновци и наклепани с грим и други помади госпожици.
Днес на четири пъти се хванах да бързам, защото закъснявах и погледнах часа на телефона си поне милион пъти. Колко по-добре се чувствах когато не ми трябваха такива техники, за да бъда в крак с времето. Къде отиде тази епоха, в която беше напълно нормално да спреш на пътя някого и да го попиташ колко е часа? В кошчето за боклук ето къде. Ама не кое да е кошче. За нея има отделено отделно кошче. Не може просто така да изхвърлиш нещо в боклука. Вече си има контейнери за всичко! За хартия, за стъкло, за метал, за биологични отпадъци, защо да няма и за вече забравени неща.
Хайде да изхвърлим и всичките си ценности и морални задръжки там заедно с нормалното и спокойно ежедневие, щастието, вярата и много други такива "вредни" и "дребни" "безполезни" елементи от живота си.
Май официално още един ден си отиде. Време е да си вървя. Май нямате нужда от мен ... поне за сега.

Изненадаааааааа

2010-07-01T12:02:00.003+03:00

Бях решила да започна лятната ваканция снещо друго, но явно някой горе се е изказал по различно и ми се налага да отложа проведената от мен анкета за друг път. Та за моя и всеобща изненада днес сутринта открих, че моето котешко домашно животно отново е бременно.
Как открих ли? Много просто! Тя започна да ражда! Та засега си имам НОВО котенце (второто поколение за тази година). Впрочем някой да иска да си осинови едно мнооооого сладко женско котенце, родено преди около 10-15 минути, цялото е шареничко. Ще си получите доставката след около месец. Обещавам ще е пухкаво и и и и .... абе искам да се оттърва от негоооооооо. Някой да ми помогнееееее....

За последните две (ЛУДИ) съботи!

2010-06-27T19:49:00.009+03:00

За две седмици могат да се случат мнооооого неща. При мен обаче не беше така. Първо на първо аз не правя нищо особено, за да си заслужа приключението. Или както казва капитан Скръц неприключението си живее в хармония с мен. Та въпреки това тези 14 дне не бяха пълна скука. Имаше два момента, които си заслужиха вниманието ми, а както ставя ясно и на Вас.
Момент №1!
Всичко се случи на 19.06.2010 година. Времето беше не много горещо, но не е прекалено хладно. Пеех в хора на училището и се наложи да отида на училище в събота, за да изпълня моята част от репертоара си. След монотонното клатене и провикване останах в задушливата стая, за да доизгледам церемонията, от която ми хареса една реч състояща се от думите: "Хайде най-накрая да започваме!" Та след това излязох с колежката да се поразходим из розариума. Да, обаче този розариум се намира на другия край на града и се поналожи да се разходим доста свястно. Стигнахме и се очаровахме от цялата нацъфтяло-почти прецъфтяла феерия от рози. Времето беше чудесно, птичките пееха, черниците тъкмо бяха узрели. Невероятен ден (развален по-късно от други събития свързани с косачка за трева, моите ръце и една доста пообрасла морава).

Реших да се похваля и за вчера (26.06.2010)!
За 3 дни в Русе беше направен Еньовденски карнавал с маски, който събра доста народ на площада пред Съдебната палата. Хора облечени като клоуни, римски легионери и граждани, Зоро и Катрин-Зита Джоунс, гигантски цигари, паляцовци на кокили и дори кокер шпаниол-камилата Абдула. Какво повече можеш да искаш от един ден! Танци, музика, конкурси за костюми, бате Енчо (които явно обича луканка), народ докъдето ти стигат очите и мнооого забавление. Е не спечелих от конкурса за костюм, но аз мнооого се гордея с него, защото сама си го лепих (буквално, ама не с лепило. Споко само малко подлепваща лентичка). Наглади от общината се раздаваха и от томболата с маските раздавани на публиката, която много се радваше на всичко костюмирани деца и възрастни. Какво друго да кажеш освен да покажеш казва баба Данга! Ето за това още малко снимков материал.

2010-06-13T11:23:00.002+03:00

Отдавна не съм писала. Вярно е че обещах и отново не изпълних обещанието си, но все пак съм зает човек (само да подчертая дебело, че в момента се смея с глас на себе си). Работата си върви добре, училището също, а аз се трепя по пътищата в тоя топлик. Между другото това е любимата ми температура. Чувствам се чудесно и чак се чудя как съм издържала цяла зима в тоя кучешки студ!
Бях решила да пиша още миналата събота обаче какво стана не знам. Все отлагах и накрая чак днес реших,че вече няма отърване. Муза обаче не ми липсва. Седя си аз в автобуса и ми просветват толкова много неща, че вече си ги записвам в бележките на телефона. Кога обаче ще седна да напиша нещо сериозно и аз се чудя. Може би скоро, може би не - кой знае. Сега ви оставям на хубавото време и отивам да се пека на слънце, защото съм по бяла от сметанов сладолед през зимата.

Къде съм

2010-06-04T12:44:00.003+03:00

Къде съм, къде съм. Ами на училище съм. Нямам време да пиша следобед. Няма време, казваше и едно човече от едно култово българско предаване. Като по-малка много го харесвах. Вече нещо ми е много скучно. Дали заради вързастта, дали заради тематиката, но не ме влече така както преди.
Както и да е.Реших да пиша защото имам малко свободно време. Освободиха ме от химия и сега ще диктувам разни точки някъде, на някого.Изобщо нямам идея къде, защо и как. Въпроса е че нямам химия. Не, че не харесвам химия, но не ми се слуша за алкални и алкалоземни елементи за пореден път. Нещо взе да ме изнервя цялото това повтаряне.
И така, работата върви добре, у дома нещата също са добре, малко съм изморена, но ще се оправя. Искам малко почивка, но явно ще я получа най-рано довечера. Ще си легна рано и утре ще спя до 12.30. АААААА добре ще ми се отрази.
Е свърши ми времето. Трябва да се заемам с работа. Ще се чуем скоро.

2010-06-01T19:42:00.002+03:00

Хейййй здрасти, отдавна не сме се чували или писали или виждали или каквато и да е друга комуникация. Както и да е. От време на време се сещам за вес. Наистина не се шегувам! Просто напоследък нямам много време. Реших обаче, че никого няма да изоставям и ще продължавам да ви пълня главите с нови неразбории и теории.
О, да се похваля. Днес започнах работа. Е, не е кой знае какво, но на мен ми харесва. Пък и за тинейджър, обичащ да чете книги, нямащ собствен доход беше доста трудно.
Е ариведерчи! Ще се чуваме май. (или поне така се надявам, защото забелязах, че мойте обещания вятър работа)Остатъка от статията тук

Извинявай

2010-04-04T18:03:00.003+03:00

Здравей,
Надявам си да си добре въпреки всичко случило се напоследък. Питам, защото аз не се чувствам добре. Усещам една такава тъпа и гадна болка, ей там долу близо до диафрагмата. Точно там където винаги си е съществувала, но аз винаги съм я подтискала, защото иначе живота би бил немислим. Вече свикнах с тази глупава болезненост, но скоро отново усетих засилането и. Може би си въобразявам, но жестоко се съмнявам в това.
Реших да напиша това ... писмо. Наричам го така, защото всичко беше замислено като едно истинко писмо. Такова с плик, марка и дори с печат от пощата. Нещата, както сигурно се досещаш не успяха да опрат до там и затова реших, че това е най-удачния метод за разнасяне на съобщения.
Отлагах доста дълго да започна, то сигурно се вижда и с просто око, но все нещо не ми достигаше, за да го започна. Я интернет, я муза, я време. И все пак това са само оправдания. Не би трябвало да се заслушваш в тях, знаеш много добре, че съм добра в тях, а понякога дори прекалявам.
Искам сега да продължа по същество. Да говоря за това, за което беше и замисъла на цялата тази галимация. Извинявай! Всъщност това исках да кажа. Не знам защо го казвам. Не се чувствам виновна ... не чувствам се виновна разбира се, но не се чувствам чак толкова виновна за цялата ситуация. Някак си, вътре в мен напират думите, с който мога само да те обидя. Мога да ги изрека. Мога да кажа, че само ти си виновна. Мога! Но не мисля, че съм права. В една ситуация, каквато и да е било, никога няма само един виновен. Това е достатъчно за да знам, че и аз имам вина за случилото се. И въпреки това се надявам да ми простиш.
Колко егоцентрично нали?! Можеш да кажеш, че го правя заради себе си. Да, сигурно си права. Тази каша преля и може би за това съм виновна аз, но не мисля че го правя заради мен. Всъщност не знам защо го правя. Изминаха доста дни откакто започнах да пиша и всеки път, когато се опитвах да публикувам или изтрия нещо се чудех зато. Защо изобщо го правя. За мен, за теб или за някой друг? Не, със сигурност не е за мен. Не искам да се чувствам прегрешила, но все пак съм такава и затова трябва да си нося кръста до край. Дали е за някой друг? Че за кого по точно? Няма друг такъв човек, на когото бих искала да се извинявам (не че не мога да открия де) и то толкова горещо. Дали е за теб? Не мисля, че и ти печелиш от това. Не мисля, че по този начин изобщо някой печели. Може би дори губи част от ... не нямах предвид достойнството си, всъщност и аз не знам какво имах предвид. Исках да кажа че по този начин, може би, няма да постигна нужния резултат.
Извинявай! Не исках да правя така. Всъщност мога само да подозирам какво точно съм направила, но това ми е напълно достатъчно. Ето затова отново те моля за прошка. Искам да знам, че не ми се сърдиш (въпреки че съм сигурна, че ми се гневиш). Искам всичко да е както преди, макар да ЗНАМ, че щом водата е преминала веднъж покрай едно дърво, тя никога не се връща отново.
Знаеш ли, просто искам да те попитам как си. И въпреки това нямам сили да го направя направо. Сякаш нещо ме спира, някаква барикада от струпани боклуци - неща ненужни никому. Винаги ли е било така. Съмнявам се, но усещането е такова.
Надявам се въпреки всичко да си добре и нищо да не ти тежи. Скоро ще се видим. А и късмет.

Твоя
Йори

Няколко филма за размишление

2010-03-20T22:34:00.002+02:00

По принцип не пиша за филмите, които гледам, но не издържах, пък и подготвям този пост цяла седмица. Всъщност трябваше да го напиша доста отдавна, но нали се досещате, че моя велик мързел ме беше обхванал напълно. Та сега ще пиша за няколко филма, които гледах преди около седмица и на които дължа днешното си напрежение в корема. Това е разбира се съвсем друг въпрос и затова по-добре да започвам.
Само искам да отбележа с три (3) удивителни, че аз харесвам абсолютно всички филми и това, че съм харесала нещо не значи, че е нещо добро и заслужаващо да се гледа!!!
Та искам да започна с филма Шеруудската гора.
Това е един филм за Робин Худ, който представя класическата легенда по нов доста магичен начин. Преминаването от измерение в измерение, красива харпия, пъпчив мним крал и един великан с прякор "малкия". Въпреки, че основите на мита са останали същите, лентата ни предоставя доста доста разкривена версия.
Филм №2 разбира се е нещо, което наистина ми хареса. Мисля, че скоро сънувах нещо за него, но отново не помня нищо по въпроса. Говоря, разбира се за "Шерлок Холмс". Като начало само да кажа, че в моя мааалко болен мозък образът на д-р Уотсън винаги е бил свързан с пълен, сравнително възрастен чичко с монокъл. Ето този филм, обаче, разби всички мои представи. Хуморът, който лъхаше от екрана беше добре оплетен с криминалните главоблъсканици. Интересното е и че докато го гледах успях да направя паралели с друг американски филм и по-точно сериалката "Д-р Хаус", за който спокойно може да се каже, че е Холмс на медицината.
След тези "сериозни" размишления преминавам на нещо за развличане или просот "Новолуние". Най-накрая се реших да гледам продължението на "Здрач" (който между другото е абсолютно посредствен филм или накратко : мразя го!). Очаквах ... ами нещо, а отново получих нищо, абсолютно нищо. Образа на Джейкъб (тук би трябвало да се намира едно туптящо сърчице) беше "омазан" със странна гордост, саможивост и дори надменност. Бела изглеждаше дори по-глупава от Кристин Стюърд, а Едуард - малко циничен (на места) и понякога отвратителен (бележка за екипа: Хора има едно нещо наречено кола маска и то се използва тогава, когато актьора ви е толкова космат, че от космите на гърдите му могат да се плетат плитки, както и в дадения случай). Преди време получих няколко положителни критики от познати, обявяващи колко били плакали на лентата. Странното беше, че на опоменатите места аз се смят толкова, че ми бяха нужни толкова кърпички, че нямаше разлика дали съм плакала или смяла.
Следва една полу-аничация, която обожавам т.е Артур и отмъщението на Малтазар. Впървата част (Артур и минимоите) се бях влюбила. Гледала съм я повече от 20 пъти, но на това продължение нещо му куца. Сюжета беше доста орязан от действия, а с тази любов (между 12-годишни) доста се парадираше. Сякаш Селения и Артур бяха, не създадени един за друг, а направо свързани с белезници (отново повтарям 12-годишни). А бе тоя Люк Бесон да се осъзнае това е полу-анимация не сапунка я.
Следва ... Джеймс Бонд Квант утеха. Е време беше! Канех му се на този филм откакто излезе. И личи си, че филма е за Бонд Лентата е с добро качество, но нещо не схванах главната идея (може и да е нямало). Бяха заложили на ефектите и убииствата и затова сюжета беше някак изтикан на една страна и доста позакърнял.
Аватар - 3 оскара! Мисля, че това е дастатъчно (поне за сега). Сюжет наистина почти нямаше, но окото наистина се впечетлява лесно. Ефектите бяха невероятни и това около липсата на историята почти не се забелязва. Целият този свят създаден с една-едничка цел - да забавлява е завладяващ. Горите бяха превъзходни, животните - ... ами животни! Ето на случи се - влюбих се в поредното несъществуващо място.
Феята на зъбчетата е последния от филмите, които гледах. Ето това беше весело преживяване. Смях се от све сърце когато видях Скалата облечен с пачка и балетни обувки. Едрата му фигура доста добре се вписваше сред другите феи. препоръчвам го обачи като семеен филм за губене на време.

Това е за днес! Само забравих да ви поздроавя за пролетта, макар и с доста голямо закъснение. Аз ОБОНАВАМ топлото и сега започвам да се будя така, че да се надяваме ще се чуваме по-често.

Котката ми!

2010-03-15T17:36:00.002+02:00

Ъъъъ искам да започна с едно припомняне. То се състои в това ето ТУК. Да, но това беше отдавна. Сега е време за ново ... замислям се какво точно да кажа. Ами ето ще го изтърся направо. Котката ми отново забременя! Дааа и на това отгоре, връщайки се днес от училище получавам изненада - раждаща котка в гардероба! Да, би трябвало да съм свикнала вече, защото това се случва за поне 17 път, но всеки път си остава шокиращо.
Да си кажем честно и Вие бихте постъпили така, ако вашата котка ражда за 17 пореден път за 9 години и то с минимум на котетата - 3! Доста е смущаващо и когато се налага да ги дадеш на някого, защото това са грубо пресметнати около 60 котета, към които си се привързал и после се е наложило да се разделиш. Тъжно е, но не мога да гледам 60 котки я! Това е непосилно дори за стара мома.
Та реших да пиша, за ад се похваля и за да си издействам малко поздрави. Котето е мъжко, малко и черничко. Като порасне може и снимки да кача, но засега ще си останете с това описание.

Трудно е!

2010-03-13T23:58:00.004+02:00

Сериозно! Уморявате ме с вашите дразги и кавги. Уморявате ме с вашите неспирни простотии, леещи се като лава от супер вулкан. Уморявате ме, когато искам да ви помогна. Уморявате ме, докато само слушам. А аз слушам ли слушам. Май само това правя на последък. Наложи се да замлъкна - просто се занимавах с една "натресена" работа, която обаче много ми харесва. И не, мила, не съм тук да се оплаквам от работата. Изправих се за да ти кажа, всъщност да кажа на всички - "Писна ми!" Да!!! Писна ми от това да бъда вечната боксова круша. Писна ми да не знам какво АЗ искам, защото помагам на другите да го достигнат.
Не, наистина не се оплаквам. Аз обичам да помагам. Обожавам да помагам, но понякога е трудно. Трудно е да се грижиш за много хора наведнъж. Все се питам : Ами ако на мен ми се случи нещо такова? Ами ако ми се наложи да вървя по каменист път? Ще има ли кой да ми помогне? Оооо, поне в това съм сигурна! Да ще има, но всеки олисан в своя живот един ден просто ще ме остави сам-сама на пътя с кървящи крака. Без подкрепа. Без помощ. Без утеха. И пак аз просто обичам да помагам!!! Обичам да се чувствам полезна. Обичам да утешавам хората около мен. Обичам да наблюдавам, да изпитвам, да съчувствам, да усещам.
Но това значи ли да забравя за моите чувста, желания, мечти, сънища? Не ме карайте да се чувствам самотна просто защото вие не можете да постигнете своята заветна цел. Аз също обичам и искам да бъда обичана точно като вас. И да имах предвид точно Вас! Точно вие, тези които чрез дразги, караници и борби ме карате да страдам. Да! Да страдам, защото този път не ми позволявате да помогна. Не ме допускате до сърцата си.
Въпрос. Случвало ли ви се е да Ви нарекът "Душевно кошче за отпадъци"? Е, на мен ми се случва поне 10 (ДЕСЕТИНА) пъти в годината от поне 7-8 човека! И дори това ми е приятно. Обичам да надзъртам в сърцата на хората (с тяхно позволение разбира се). Там винаги е топло, закътано. Макар и понякога разхвърляно, мястото си заслужава да се посети. Та това "кошче", което представлявам доста наподобява стомаха ми т.е. прилича на бездънна яма.
Обичам да изслушвам хората, но понякога и на мен ми идва малко в горница! Просто от време на време искам да имам и свое място за изпразване. Място на което да споделя нещо и то да си остане там вечно, без да се питам кога и къде ще го видя отново.
Хубаво е да имаш приятели, особено такива, които те обичат! Приятели от които не се притесняваш! Приятели, които за нищо на света не биха те изоставили и пренебрегнали! Е, аз имам такива и много им се радвам. Лошото е че от време на време те успяват да ме разочароват и да ме накарат да пиша толкова лоши неща за тях, които биха ме накарали да обърна глава, ако бях в нормалното си весело състояние.

Честит празник!

2010-03-03T16:08:00.002+02:00

Честит Ви празник, българи! Днес отпразнуваме 132 години от Освобождението си. И интересното е че май не сме особено доволни от саможертвата на прадедите ни. Мисля си, че сме станали особено неблагодарни към жертвата им. Само в моят град наброяващ тогава 1-2 000 души има около 10-12 човека загинали някъде из Балкана и сигурно още поне 100, които са помагали с нещо. И какво? Днес никой вече не ги помни, а паметника им е избелял неподдържан и забравен! Голямо признание, нали? Вече си мисля, че празнуваме само за да има купон, танци и пиячка, а не за да си спомним за тези велики, незнаини българи дарили живота и смъртта си за Вас и мен като българка!
Гордеите се! Гордеите се с това, че сте част от тези самоотвержени хора. Не бъдете горделиви и сведете глава поне днес на празника в тяхна чест.

Честита Баба Марта!

2010-03-01T16:02:00.002+02:00

Ха сега честита ни дошла сърдитка! Дано сте се окичили стабилно с нови новенички мартенички и дано са ви обсипали с пожелания за добър празник. При мен работата върви доста бавно, но скоро преживях неистов шок и реших да си почина, а освен това останах без интернет за повече от седмица. Обаждам Ви се просто ей така, колкото да видите , че съм жива и здрава. Иначе скоро ще почна да Ви посещавам по честичко, но сега съм маааалко заета с маааалко работа (мръсните муй чинии), но иначе няма кой да я свърши и ако аз не го направя не ми се мисли (общо взето няма да има в какво да се яде!) та времето ми стига точно до тук така че засега се сбогувам с не особено голямо удоволствие. Остатъка от статията тук

Длъжна съм

2010-02-26T21:09:00.003+02:00

Ама изобщо не се оправдавайте с това, че неможе да пишете! Това не ми пречи да го правя и то с удоволствие. Време е да се събудите от зимния си сън. Навън е топло и приятно Мечки! Та мое задължение е ОТНОВО да Ви поканя в Nuervi. Просто напоследък често не присъствам в ефира и когато се добера до него осъзнавам, че не правя нищо особено. Затова реших и аз да прикоткам (накратко зарибя) някой нов автор или поне гост автор. Търсим си авториии или гост авториии! За повече информация моля да си направите труда да посетите страницата, която само междо другото е доста приятна.

Стрували ли си?

2010-02-15T21:29:00.002+02:00

Струва ли си да кажеш "Обичам те!"? Струва ли си да излееш душата си пред някого без да знаеш дали той ще ти отвърне? Струва ли си да говориш на някой, който не те слуша? Струва ли си да уважаваш някой, който не дава пет пари за теб? Струва ли си да бъдеш красив за някой, който няма да забележи? Струва ли си да бъдеш себе си? Струва ли си да живееш? Струва ли си целия този труд? Струва ли си да бъдеш самостоятелна личност? Струва ли си да искаш да бъдеш различен? Струва ли си да знаеш какво искаш от живота? Струва ли си за помогнеш на някого в беда? Струва ли си да похарчиш всичките си пари в една безумна покупка? Струва ли си да искаш да бъдеш обичан? Струва ли си да постъпваш неразумно и прибързано? Струва ли си да си играеш с огъня? Струва ли си да протегнеш ръка? Струва ли си да даряваш пари?
Странна работа! На всички тези въпроси отговарям с "Да". Независимо от последиците винаги има смисъл от действията ти. Може би не сега или утре, но някой ден последствията ще излязат на яве и ще се наложи да ги приемеш такива каквито са, без да можеш да избягаш от тях. Ето за това обичам да задавам такива въпроси. Те просто съдържат отговора в себе си. Те са тези неминуеми въпроси, пред които всеки от нас се изправя.
Има ли смисъл в тях това е ясно. Такъв не ти и трябва за да продължиш да живееш. Смисъла няма да ти осигури щастие, любов, късмет, усмивки, приятели или семейство. Всичко това зависи единствено от теб и то в настоящия момент.
Не отлагай днешната работа за утре, не защото тя ще се натрупа и ще стане повече, а защото така отлагаш своята съдба. Оставяш на страна и забравяш за ценностите и съкровищата, които се крият сред уморителното ежедневие. Загубваш нишката на пълноценния живот. И накрая просто загубваш себе си и забравяш защо си се изправил пред света с вдигната ръка и настояваш за истина.
Не се крии зад другите. Излез пред всички и настоявай за твоето изконно право - да бъдеш щастлив с тези хора, с които желаеш, сега и завинаги.
(Един съвет за неразбралите - Не се оставяйте на течението, а действайте. Така подобрявате шанса си за успех!)

Празници

2010-02-14T15:09:00.003+02:00

Днес бях решила да не пиша, но просто накрая не издържах! Това е просто, защото не разбирам смисъла от всичкото това суетене към чуждия празник! Това няма значение сега. Причината да престъпя решението си беше, че днес освен борещите се за предимство Св. Валентин и Трифон Зарезан се празнува и Сирни Заговезни. Като начало само да спомена на надяващите се, че от тук нататък няма да говоря за любов, вино, валентинки или лозя единственото, на което ще се отдам е обяснението ми за празнуването на Сирни Заговезни в гр.Мартен обл. Русе.
От сега да ви предупредя, че няма да споменавам за конеца, халвата, яйцето или други подобни, защото те са разпространени абсолютно на всякъде в страната и сигурно вече ви е писнало да слушате за тях. Затова и реших, че традицията в това малко градче, в което живея е доста по-интересна.
Та подготовката за празника започва около месец преди самия ден. Тя включва събирането на децата от квартала и обсъждането на плана за действие по нататък. В следващите 3 седмици те т.е. децата обикалят абсолютно целия град и чукат по вратите на абсолютно всяка къща (само да предупредя че градчето е малко и имаме единствено 5 блока с по 4-5 етажа) и от там събират следните материали : слама, стъбла на царевица, гуми (автомобилни, велосипедни, на трактор или др.), празни дезодоранти и дървени колове.
В последната седмица от подготовката събраните "неща" се донасят до определената за квартала голяма поляна и там се сглобяват в къща в височина 2 метра и размери около 2на 3 метра. Тя се пълни със всички останали материали и се затваря с изработена за целта врата. През следващата седмица "Чардака", както е името на къщичката се охранява ДЕНОНЩТНО. Има случай на деца които спят в чардаците си за да ги предпазят от посегателствата на децата от съседния квартал. Тези посегателства се проявяват в кражба на гуми и материали, разрушаване на чардака и дори по-ранното му запалване, което е един вид край на веселбата.
В самия ден на празника всички се събират около къщичката и децата мятат клечки кибрит към чардака като го запалват. Това се случва точно по здрач. След великото запалване всички са ДЛЪЖНИ да се нацапат с пепел за здраве. Известна е и играта да нацапаш всички други с възможно най-много пепел. Колкото по-оцапан толкова по-здрав казват старите хора от града.
Има поверие което казва, че тези огньове се палят за да се изгорят всички болести и лоши духове събрали се около хората през зимата, а цапането е един вид за да се сплашат вампирите (ох, да знам, че напоследък съм малко обсебена, но сега не беше нарочно) и вещиците и да избягат от населеното място.
Преди да си тръгнеш има още една важна традиция за изпълнение, която е задължителна за момчетата и препоръчителна за момичетата - огъня трябва да се прескочи отново за здраве и по-точно когато минаваш над огъня той изгаря всичко лошо по теб и то пада в пепелта и умира.
Днес децата, които изграждат чардаците със сигурност не знаят всички тези "бабини" глупости, но те винаги са ми били интересни. Ааа и още нещо. Днес по повод на празника се опитах да потърся нещичко в нета за празнуването на празника в моя край, но нищо не изскочи. Жалкото беше не това, а че не успях да намеря снимки, защото наистина си заслужава да се види. Вечер е още по красиво, защото над градчето се носи аромата на изгоряла слама и гуми, чува се гърмежа на дезодорантите хвърлени в огъня и радостта на децата при вида на чардака, който гори до сутринта на следващия ден, а щом погледнеш от по високо можеш да видиш и огнените езици на чардаците от другите махали.
Ето така празнуваме края на зимата и началото на пролетта в Мартен. Макар и тази година малко по-рано от обикновено надявам се всичко да мине както винаги - с викове и много пепел по лицето (която, вярвайте ми, се мие мноооого трудно).

По стъпките 2?

2010-02-13T22:57:00.004+02:00

Сигурно ви се е случвало да преживеете дежавю. Не всъщност съм 100% сигурна, че сте изживявали такова поне няколко дузини пъти. Е този път на мен ми се случи нещо малко по-различно, но с привкус на дежавю.
Връщах се аз от училище и отново се намесиха тротоарите. Все още затрупани от големите преспи те бяха почти непроходими или както обичам да казвам трябва да си цирков артист с голям коефициент на интелигентвост, за да оживееш след опита си да отидеш до кварталната бакалия, намираща се на 20 метра от входа. Беше около 19.25 и аз отново бързах за скапания автобус, който щеше да закъснее заради преспите.
Та пред мен се виеше абсолютно същата улица, която ме накара да забавя крачката си и предния път. Единствената разлика сега беше в това, че беше тъмно и високият мъж го нямаше.Тръгнах по тротоара като само вътрешно подозирах, че ще се случи нещо познато и така и стана.
След първите десетина крачки пред мен изведнъж изникна двойка държаща се за ръце. Въпреки тясната пътечка те успяваха да стоят един до друг и да се поддържат в хлъзгавия момент. И двамата облечени в черно от главата до петите се открояваха на фона на ярко белия сняг, който отразяваше уличните лампи и мръсния сив сняг избутан от снегорините буквално върху остатъка от тротоара.
Колкото и банално и изтъркано да звучи точно над светещият знак на Глобул стоеше оранжевата пълна луна и сякаш осветяваше пътя им. Казват, че за влюбения няма непреодолими препятствия, но едва когато видиш нещо подобно пред теб усещаш колко е истинско. Хванати за ръка те бяха по близко един до друг, от колкото биха били прегърнати. Връхните дрехи явно не им пречеха да се чувстват удобно.
Под ботушите на момичето се чуваше хрущенето на все още сравнително пърхавия сняг.
Студа, снега, дрехите, тесния тротоар, нищо не им пречеше да се чувстват влюбени. Нямаше значение кои върви зад тях или пред тях те просто бяха заедно, те бяха едно неразделимо цяло. Дългата до кокалчетата пола на момичето из шумя, когато се отърка в пряспата. Ето отново успяха да ме накарат да вървя бано. Просто нямаше начин да прекъсна точно тези хора, за да бързам за някъде, където няма да намеря нищо. Те просто се обичаха независимо от обстоятелствата и сигурно ще го правят още дълго.
Просто се чудех какво ли следва за тях? Явно си личеше, че не бяха повече 2 максимум 3 години по-големи от мен. Това значеше само, че живота е пред тях, но дали те щяха да останат такива каквито са сега? Дали ще го изживеят заедно или пътищата им ще се разделят и никога няма да се пресекат отново. Отговор няма да получа никога. Светофара светна зелено и аз продължих да вървя последните 15 метра с тях. Успях да се изравня и винях лицата им. Те не говорех, но се усмихваха, бяха щастливи. За тях нямаше значение какво ще се случи след 10 години, 10 дни или дори 10 час. Важното е че бяха заедно. Отново светна зелено и този път щом стигнахме от татък те продължиха напред, а аз свих на дясно към "любимата" ми спирка. Качих се в автобуса вече премръзнала и видях същите намусени физиономии както всеки ден. Тези хора не бяха като двойката отвън.
Те просто не разбираха света както трябва. За тях той беше само илюзия, нещо което не спира, само екран. За влюбените той беше нещо красиво, не само фон на който се играе, а част от пиесата, отделен актьор с отделна роля.
Ето това исках да кажа. Не знам може би просто ми хареса да виждам истината в непокворените очи на момчето и момичето, вместо лъжите на другите, които ме гледаха надменно и сякаш искаха нещо от мен. Обичам да преживявам подобни неща просто заради чувството, с което оставаш след като приключиш.
Аааа и един съвет за хората на които всичко това по-горе им се струва безсмислено. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого на когото държите никога не отказвайте. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого когото не познавате никога не отказвайте. Когато живота Ви предлага да изживеете нещо с някого когото не понасяте никога не отказвайте. Просто никога не се знае какво е намислила за вас съдбата.

Отдавна обещана + Любимец 13 от 9А

2010-02-12T21:44:00.005+02:00

Как да започна историята без тя да ви се стори изтъркана, вече доста пъти преговаряна или просто досадна? Доста трудно ще стане признавам си. Няма да е лесно да се говори за следващите същества без да се появят поне една-две недоволни и още една-две ентусиазирани физиономии (ако изобщо имам толкова читатели напоследък :). И това разбира се по простата причина, че напоследък с думата "вампир" доста се парадира. Дааа и аз като всички луди и доста често глупави тинейджърки (ако така могат да се нарекат всички 13-14 годишни момичета, а и моля без обидени) от известно време харесвам "такива" работи.

Интересното при мен е че моят интерес датира от ... ами от доооста отдавна. Може да се каже, че има няма десетина години са минали. И не, не съм гледала "Дракула 2000" или Интервю с вампир", което е странно защото това са истинските класики в жанра.
Та цялата тази работа с "не-мъртвите" се получи след манията ми да чета детски приказки (и не ме питайте как са свързани приказките с вампирите, защото и аз не знам), които разбира се бяха доста често свързани с митологията. Май вече съм споменавала за тази моя наклонност, но сега е време да затвърдим знанията си! Та от митология, на митология достигнах и до славянската митология. Мххм точно нашите прадеди са измислили тези същества, не както сигурно предполагате някой малоумен западно европейски народ.
Стига с далечната история. Преди една година. Да, отново точно преди една година без да исках разбрах за нова продукция която нашумя доста бързо, заради невероятно секси вампира - Едуард Кълън. Мхххм говоря точно за "Здрач". Та на рожденият си ден получих книга № 1 и от тогава не ми върви.
Що бе? Що не ти върви? (Този въпрос е истински и зададен от братовчедка ми преди време) Ми не ми върви, защото сънувам. Ама сънувам странни неща - Вампири, Хана Монтана, Вампири, Зомбита, Вампири.

Мина пролетта ура
и аз забравих веднага!

Радвайте се на успеха докато е забележим!

И отново е февруари. Имам рожден ден точно след една седмица, а на лице е новата драма в живота ми! Този път тя носи името "Дневниците на вампира". Започнах със сериалка с българската "Бела" и завърших с "Ох, мамо, Стефан ме гони да ме яде!" и две от пет книги, които очакват да бъдат прочетени до два дни.
Лично аз се изморих да бъда като "глупава разгонена 13 годишна пуберка", но в този случай съм безсилна, защото не аз избирам маниите си, а те избират мен.

P.S искам да поздравя "Любимец 13" от 9а клас, защото цял ден не ми излиза от главата този рус пич дето ме гледа като, че съм умопобъркана идиотка викаща след него, че света ще свърши утре и затова трябва да си купи Библия и да влезе в моята секта, която смятам да основа на небето след като мине Страшния съд, разбира се.

Смешка

2010-02-11T10:03:00.003+02:00

Какво стана с великия екип, който се заформи преди около 2 седмици?
Ами нищо особено освен, че замалко да се разпадне и всички членове се изпокарахме типично в български стил. Да, въпреки, че мислех, че това няма да се случи при нас, защото сме приятели.Е да и отново сгреших!Тааа мина определения от учителката срок и АЗ останах сама да свърша всичката работа, защото другите двама изчезнаха от хоризонта и решиха да ми се оправдаят с болест.
Свърши ли всичко? Дааа, най накрая свърши. Привърши мъчението на душата ми точно преди около половин час. Двамцата ми другари се сетиха преди ... ами единия снощи, а другия преди около 1-2 часа (сами разбирате, че вече беше ТВЪРДЕЕЕЕ КЪСНООО).
И накрая, да имаме шестици! Колкото и смешно да звучи (а също и невъзможно) получи се и колкото и странно да се бяха стекли нещата аз се радвам, че въпреки перипетиите всичко мина като по вода.

Информационно табло

2010-02-09T21:38:00.003+02:00

Е беше време както се казва. И каква беше ТОЗИ път причината да не пиша? Пак красива накратко! За седмица и половина останах с екранна клавиатура като единствено средство за писане. Красиво е, особено в скайпа. Накратко аз се завърнах (и се надявам ТОЗИ път да се задържа малко повече в ефира).
Та какво ново освен клавиатурата?
Ами освен нея получих и огромно количество сняг, което ме задържа последните два работни дни у дома. На пръв поглед весело, но като се вгледаш по-задълбочено предпочитам да ходя на училище. Мхххмм и не, не съм луда, просто да стоиш в къщи с родителите си цели два дни, заринат от сняг не е чак толкова весело. На това отгоре още утре трябва да стана в 05.30 часа (да, сутринта) за да си хвана автобуса и да стигна до даскало, избирайки най-безопасния маршрут (които не съществува, защото ИМА снягггг!).
Освен неприличното количество сняг стоварило се върху Русе и околностите май интересни неща не са се случвали освен ... а затова утре! Знам, че съм гадна, но още обмислям как да съобщя на света за новата си прищявка (спокойно нищо лошо, просто нещо ми се стовари на главата внезапно и не говоря за тухла или керемида).
Та лека нощ народе! Вие ще будувате, а аз ще хъркам на топло, а котката ще мърка в краката ми. Хак ви сега на вас които не харесвате котки :)

Каним Ви на ...

2010-01-28T22:20:00.004+02:00

Ами каним Ви на откриване. Да, колкото и странно да звучи аз съм член на екипа, създаващ Nuervi. За непросветените (най-вероятно абсолютно всички) това е проект създаден по идея на Nezzo.Та идеята тръгна от един пост преди около седмица (ами ето от ТУК)И така след моята доста закъсняла реакция МОЛЯ ВИ УДОСТОЕТЕ НИ С ВАШЕТО ПРИСЪСТВИЕ по късно ДНЕС.

What's up doc?

2010-01-26T13:51:00.003+02:00

За пореден път съм тук. Имам предвид кабинета по информационни технологии. И не само стоя, но и нямам какво да правя.
За пореден път се разочаровам от компютрите, и то не защото не стават, а защото просто не мога да вляза в зоопарка си. Та сега от скука се надявам да развия някоя тема, в която смисъла на живота ще се разкрие с пълна сила пред мен. Ииии нищо!!!
Пак съм разочарована от себе си! Очаквах след половин минутния сън върху якето на Марио да ме накара да се вдъхновя, но неееее трябваше да ми се доспи още повече и да не мога да напиша нищо свястно, което заслужава да бъде публикувана (което между другото ще се случи).
Таааа .... След последната въздишка зад мен, означаваща "Офф, какво ме карат да правя?" се чувствам по-убито от всякога. И така минава времето бавно като песъчинка чакаща да дойде и нейното време да падне през отвора на пясъчен часовник.
И ето сега вече стана страшно. Екипа ми се разби, заради глупав спор. Ей пусти технологии! Да бяхте по-... Оффф малко по-...
Както и да е. Явно ще правя презентация сама. Нищо нали все пак от всяко лошо нещо следва нещо добро?! Може и шестици да имаме.

По стъпките

2010-01-26T10:45:00.003+02:00

Още щом слязох от автобуса тръгнах след един мъж. В началото той просто ми пречеше да го задмина, защото вървеше твърде бавно, а беше доста едър. Но после ... после и аз последвах неговото темпо. Бавните, отмерени стъпки не ми се нравеха, защото аз никога не вървя бавно, винаги бързам и винаги закъснявам. Но този път, макар че отново закъснявах, не продължих с бързото темпо, а се поспрях. Може би защото темпото ми бе по-спокойно, аз виждах хората около мен с някаква странна яснота.
Ето срещу мен идва момиче "увито" в онези отвратителни шалове, приличащи повече на забрадката на пра-баба ми, с която си играех като малка. До нея има жена с толкова ярко розово червило, че сигурно пчелите (ако не спяха зимен сън) щяха да я нападнат за да прибират от тях прашец. Събеседничката и пък беше с огромни слънчеви очила и ярко червени, гумени ботуши. Двете явно бяха добра компания. Хмм покрай мен мина и група ученички, най-вероятно от прогимназията, толкова обилно намазали се с фон дьо тен, че дори носовете им не стърчаха а приличаха на пъпка по средата на лицата им.
Това разбира се е още една страна на днешната мода, която не разбирам. Не знам. Може би аз съм кривата в този случай, но просто не разбирам смисъла на цялата тази работа с тежкия, в доста случай грозен грим, предназначен например за хора с проблеми с кожата. А като си помисля за умрелите зайчета, мишки и маймуни, заради техните помади ми става жал, не толкова за животните, защото вече няма какво да се направи за тях, а за самите момичета, носещи буквално тази отрова върху лицата си.
След тях минаха и техните метросексуални приятели момчета. Аз попринцип съм човек с отворен ум и без много граници, но не приемам прекалената показност на даден феномен особено ако е подобен. Та дадените момчета, личеше си от километър бяха доста добре поддържани и с изправени коси (горкия баща получил искане за пари за преса за изправяне на косата). Та дотук добре и щях да приема нещата съвсем нормално и дори без да забележа нещо различно от другите, но... И да, това е моето любимо НО! Та, те, момчетата имаха съвсен същото количество фон дьо тен по лицата си като и приятелките им, явно и молива за очи и спиралата също си делят, защото и при двата пола беше явно прекалено и с двете. И не, не си мислете, че съм паднала от гората или съм някаква олигофренка, която не използва грим. Напротив!!! У дома има такива количества гримове, че със сигурност могат а се ринат с лопата. Нооо не съм съгласна тези гримове да се използват по този по-горе указан начин. Накрая (да най-после) забелязах, че и трите момчета бяха с така изскубани вежди, че сигурно нямаше да ги видя и с телескоп насочен към лицата им.
Ето пак се разпалих на тази банална тема, но не мога да си мълча, когато видя момиче, стоящо на улицата и носещо жълт чорапогащник, черно яке, оранжеви наушници, зелена шапка и розови ръкавици. Някак не ми се връзва в цялостната картина. То и аз нямам особен вкус, но не съм чак толкова откачена.
И ето докато се усетя бях задминала двуметровия мъж, които следвах. Пак не успях да се удържа. Нищо винаги има още един опит. Накрая вече бях пристигнала до училище и вече виждах, целещите се с сняг малки деца. Да, ето още един не добре използван момент.

Борба за надмощие

2010-01-24T16:22:00.003+02:00

Какво става по време на Първата световна война? Сбиват се два велики съюза - Антантата и Централните сили.Какво става по време на Втората световна война? Сбиват се два велики съюза - Оста Рим-Берлин-Токио и Съюзническите сили. Резултати от двете най-големи войни за последните 2-3 века : милиони умрели, милиони останали без дом и препитание, всъщност няма човек намиращ се в Европа, който да не е засегнат по някакъв начин от войните, било то заради роднини участващи в боевете, убити близки или просто криещи се от постоянните бомбардировки.
Днес на 24 януари 2010 година се "намираме" на векове от тези войни, но още усещаме последиците от провелите се тогава сражения.
Има само няколко неща, който мразя наистина много и за тях мога да говоря много. Това са
№1 Несправедливостите, но от тези в който си сигурен, че си прав, но ответната страна не ти дава шанс за доказване на твоята теза.
№2 Войните, но защото знам, че бихме могли да минем и без тях и защото те унищожават потенциала и всичко човешко у нас.
№3 Караниците, но само глупавите от тях. По принцип обичам да се карам, ей така просто за спорта.
Мразя тези тъпи спорове между приятели, които ги разделят, заради глупости, които не си заслужават. Мисля си, че просто трябва да говорим с хората на които държим по-открито и не толкова сдържано. Накратко се обявявам против странното държание на индивидите, отказващи да приемат действителността такава каквато е всъщност.
Истината е че винаги съм поддържала идеята за едно обединено цяло, което си знае мястото и работата, но напоследък се промених и това доведе до верижна реакция.
Кои са двете сили за които аз говоря сега?
Двама мои приятели на които държа, но това не променя ситуацията в което са в момента.
Резултати: Все още е рано за тях, но се надявам, когато всички узреем за тях те да са това, на което се надявам.

Компютъъъъъъррр

2010-01-21T10:07:00.003+02:00

Какво прави един блогър три поредни седмици без компютър? Ами брой ги и гледа празното място на кутията с жален поглед! Е, добре, че не съм типичен блогър, защото иначе щеше да стане доста напечено в къщи с две тинейджърки "гладни" за интернет.Вместо да изпадам в паника извадих стария компютър поддържащ единствено Windows 98 и играх карти до ... ами докато не станах толкова добра, че ми писна да побеждавам в 3 от 4 игри :) Та заветния момент дойде и аз отново съм с моя ... хммм, моята звезда.
Като се замисля тези 3 седмици не бяха толкова дълги, но успяха да ми помогнат да свърша малко работа отлагана отдавна. Започнах да чета отново и дори успях да прочета три книги, на които отдавна се каня, но все нямам време. Успях да пооправя стаята си (нещо което вече не си личи) и дори се забавлявах от сърце както преди. Май съм станала още малко по откачена, защото като ставам сутрин все ми липсва я крак я ръка, но иначе съм добре.
А щях да забравя : НЯКОЙ ЗАБЕЛЯЗА ЛИ СНЕГА НА ВЪН!!! ЩОТО АЗ ДА!!! И Е УЖАСНО!!! Сега се намирам в криза с обувките, които когато обуя сякаш не съществуват и стъпвам нараво в снега. Та снега е ужасно нещо и както вече не веднъж съм казвала : МРАЗЯ ГОООО!!!
Сега по-спокойно. От тук нататък се връщам и ще пиша отново по-често, за съжаление на някого :) Мисля скоро да се завръщам в ритъма които бях по загубила по празниците и дори да го позабързам, но затова има време.
И един малък упрек като за финал. Абе вие да не сте заспали бе? Мечките вече ще се будят пък вие местата им от сега се опитвате да откраднете. Сякаш е паднала бомба и е убила всички и сега няма кой да пише. Та това беше.

Сряда + Четвъртък

2009-12-24T14:45:00.002+02:00

Защо двата дни на веднъж ли? Ами просто е. Просто за цялата сряда не се случи нищо интересно, а няма нужда да натоварвам съзнанието на всички ви с ненужна информация. Та за четвъртък които все още не е свършил - още от сутринта (незнам защо) получих част от подаръците си.
Да те наистина бях под елхата и щом сестрата ги откри ме събуди с викове и последвало хвърляне върху мен, предизвестено само от стъпките и по стъпалата на горе. Тази вечер ще прекарам в компанията на братовчедка ми (едно много сладко 5-годишно хлапенце) - лудата фенка на Уинкс (Winx), гледайки разбира се клипчета на Уинск.За повече информация потърсете ме утре, защото тази вечер ще гледам Уинкс (за пореден път май станах банална)

P.S. Ауу щях да забравя! ЧЕСТИТ БЪДНИ ВЕЧЕР! Ха дано Ви върви по добре и от миналата година и дано таз годишното раждане на Христос е дори по-успешно от предното :)

Вторник

2009-12-23T13:49:00.002+02:00

След нощта прекарана в доста малко сън и ранното събуждане се чудех какъв ли ще бъде денят ми, но не ми остана много време за мислене, защото съвсем скоро всичко се оправи. Още от сутринта всичко си беше супер. Имах посещение, което ме отведе на места непосещавани от моята изтънчена личност (щот тая личност я мързи да си дигне четирибуквието и да отиде където и да е). Та шофьор (Занев), навигатор(Таня) и пътник (Инес of course) се вдигат и решават да ме посетят в Мартен, защото по стечение на обстоятелствата съм болна от ангина (това обаче не ми пречи в момента да си пея саундтрака на Царя лъв). И ми се донасят за да си получа подаръка за Коледа - разбира се книга и не толкова разбира се отдавна желания "Алхимикът".
Та идват те, радват се на двете ми мноооогоо грозни кучета (за справка Дратхар), на котката, която е без особена порода и на сивия ми заек. След това ходихме на сладкарница, през прозореца на която видяхме и Мартин. Таничка се втурна да го посреща и при урението, че брат му е в тях, посетихме и Августин (иии тук Инес беше права, като каза че той сигурно си е мислил че сънува, според мен кошмар:).
Накрая след тяхното заминаване получих обаждане, че баща ми няма да се върне скоро и дълго отлаганото палене на парно се състоя. Хмм вечерта също бе доста приятна. Родителите ми и сестра ми решиха да посетят приятели и аз - болната бях оставена на мира с судоку в ръка, седнала до радиатора и с вклучена печка срещу мен - РАААЙЙЙ! Деня беше невероятен и се надявам и следващия да бъде такъв и накрая До утре (отново)!

Понеделник

2009-12-21T16:00:00.004+02:00

Казват нова седмица - нов късмет. Е, на това се казва късмет. Тази сутрин се събуждам с невъзможността да преглъщам и с ужасно главоболие. Накратко ангина! Ако и нататък седмицата ми върви по този начин не съм сигурна, че ще запазя позитивното си настроение за Коледа. След горещия душ, посещението при личния, гостито при баба ми и следобедния сън се чувствам малко по добре. Но въпреки всичко това болеста си има и своите позитивни страни. Като например за разликаот всички вас аз вече съм в коледна ваканция (тук вече танцувам на стола, забравяйки, че всяко малко по-рязко движение ми доставя невероятно "удоволстивие" причинено от главоболието).
А новина. Сетих се за стария си Screen mate - овци. Това са едни мънички овчици играещи, скачащи, ядящи върху десктопа. МНОООООГО са сладки! Дамм, липсата на разнообразие си казва думата върху мен - вече говоря за овце :)
И понеже вече имам малко повечко време от преди за довиждане ще кажа До утре: До утре!

P.S. Щях да забравя! Вчера, незнайно защо от Twitter, и после от Krassyo разбрах за смъртта на Британи Мърфи. Хммм, жалко да умреш толкова рано. Накрая само Rest In Pease Британи! Приживе не те харесвах особено, дано това се промени поне сега.

Новини

2009-12-19T23:17:00.003+02:00

На кратко:
Имам две ГОООЛЕМИИИИ новини.
Новина №1!
Най-накрая се състоя блогърската среща. Всичко мина добре въпреки притесненията на едниния от организаторите. Срещата беше доста приятна и си прекарах супер въпреки ранното тръгване (пусти муи автобуси). Имаше и награди и изненади и коледни елхи и дядо Коледа. Дано получа покана и за следващата среща.
Новина №2!
Днес излязоха резултатите от Блог на деня. И колкото и странно да звучи съм спечелила. За това трябва да благодаря на Nezzo, която явно се е постарала да за това.
ААА щях да забравя. Честито на Nezzo за грамотата за най-добър блогър на 2009г. Мисля, че тя си я заслужи.Остатъка от статията тук

Блог на деня?

2009-12-19T11:36:00.003+02:00

Ей така вчера Nezzo ми вметна в един разговор, че решила да номинира моя "За теб" за блог на деня. И аз разбира се останах с ококорени очи. И тази сутрин т.е. преди десетина минути като се надигах от леглото се оказа, че водя отново заради нея и неината кампания, която сигурно е нещо от рода на "Да помогнем на Данчето", за което много и благодаря. Искам също да изкажа поздравленията си и за самата нея, която победи вчера с доста голяма преднина. Честито!Остатъка от статията тук

Сняг

2009-12-18T10:41:00.006+02:00

Тихо се сипе първия сняг (нищо че не е първи)
галено щипе бузките пак (ох, да беше галено)
де е на двора стария пън (тук нямам нищо за казване)
снежко затрупа всичко на вън. (толкова го чакахме)
Наистина, толкова го чакахме тоя сняг и пак не сме доволни. Вчера, отново на спирката, две жени си говореха как им било студено и мразели снега, а само преди месец направо се молеха да завали. Странни птици сме ние хората. И вярно краката ми измръзват, не си чувствам ушите, сутрин като стана си виждам дъха си в стаята, но нали в това се крие чара на зимата. Накратко колкото по-студено, толкова по-добре. И това ви го казва доста зиморничев човек, който мрази зимата.
Като гледам как вали (макар и не на парцали) май и за Коледа ще си имаме от бялото вещество, което си е един вид чудо за сравнение с миналите години. Та нали Коледа без сняг е като ябълка без червей т.е. може и без, но не е същото. И макар, че днес отново ще мръзна по спирките си знам, че си е заслужавало.
Искам също да споделя една обществена тайна : Остават по малко от 7 дни до Коледа! Днес изядох и 18 шоколадче от коледния си календар (беше къщичка) и вече се чувства значително олекотяване в общото тегло. С напредването на коледните подаръци съм на нивото, което нормалните хора имат през месец юли и затова трябва да се захващам и с тях, занимание с което не ми се занимава.
Засега толкова и ако някои Иска да ме посъветва за подаръците да го направи в коментарите ЗАДЪЛЖИТЕЛНО. Ама наистина, защото си нямам ни най-малка идея за какъвто и да е подарък.

P.S. Дано тази година презкочим 2-вуметровите преспи като тази отгоре, защото не ми се рине сняг.

Каква седмица

2009-12-15T21:38:00.003+02:00

И отново като на влакче на ужасите всичко минава толкова бързо, че почти не го усещаш. Или поне това се случваше през цялата настояща година. Както и да е аз отново се отнесох. Та ставаше дума за тази седмица. Тя е най- обикновенна седмица, но изглежда няма да завърши така както започна. А как започна ли? ТЪЪЪЪЪПОООО!!! Как по друг начин да започне седмицата ти щом се намираш в гимназията и имаш два часа английски език? Да, съчувствайте ми, малко е страшно, знам.
За последните четири дни се карах и виках на толкова хора, че дори и аз се чудя на себе си. И все пак края на това е близо. Той настъпи още с четвъртък вечерта с моето присъствие на постановката "Гераците". Дам, аз ходя и на такива места. И дори доста се посмяхме. Петък вечерта е вечерта, която ще прекарам на свещи в съседната гимназия. Накратко ще присъствам на "Философия на свещи". Мисля, че идеята е оригинална и дано накрая не се разочаровам.
И такааа, стигам до кулминацията. СЪБОТА ВЕЧЕР ме очаква компания от блогъри! Иеееии (като малките деца :) Чакам, чакам и вече тръпна, защото единствените двама, които са осведомени си мълчат, сякаш устните им са зашити. Еи на! Няма да разбера нищо.
И така, остава само да изтърпя още малко училищно мъчение и мъъъничко натякване от сестрата и отново ще се озова на едно по красиво място (тук малко се включи и въображението ми ). Накратко ще изчакаме и ще видим, но аз лично нямам търпение.

Нов ден

2009-12-12T13:33:00.002+02:00

Ето днес започна един нов ден, но май той е различен за вички. Различен заради настроението, което ни обхваща когато видим какво е времето навън. Тази сутрин бях събудена от невероятния вик на сестра ми при вида на дори малкото количество сняг, което почти не се забелязва. Но какво от това! Нали има сняг.
Най-накрая. Вече бях решила, че за пореден път няма да видя сняг преди Нова година. Напоследък се бях скапала тотално, но сега дори след ранното събуждане по рано се чвствам страхотно. И как неслед като има СНЯЯЯЯГ. Единственото ми желание сега е той да не спира! Ще е жалко да се разтопи още утре и аз отново да се превърна във мърмореща леличка. И сега накрая на предълтия ми пост искам да Ви пожелая Честит Първи Сняг! Дано той ни донесе само хубави и приятни случки като например Дървена ваканция!

Какво ново?

2009-12-09T22:15:00.004+02:00

Какво ново? Как какво? НИЩЩООООО! Да, нищо. И как да има след като нищо не се случва! Освеен... Да, огромно количество дъжд в обувките и студ в пазвата. Как така за две седмици не се случи нищо, било то и лошо. Единственото нещо, което успя да ме заинтригува, бе това че черепа ми има странна сплесната част на темето. Това беше най-интересното и така значи можете да си представите останалото.Защо няма малко цвят? Защо всичко се изгуби в един единствен момент? дали аз предизвиках това? Не, не смятам! Май липсата на сняг в това отвратително време си казва думата. С този дъжд можем само да се изкъпем, което си е доста неподходящо занимание следкато е 5С. Искааам СНЯЯГ! Искааммм Колеедааа!
Толкова ли е сложно? Искам просто малко добро празнично настроение, нищо повече. Защо желанието ми е толкова трудно изпълнимо ли? Ами ето на всеки проговорил за Коледа е просто обсебен от нея. "Искам подаръци" , "Искам празненства!". Не беше ли празника просто начин да се събере цялото семейство? Просто така поне веднъж в годината да направиш нещо добро просто с присъствието си. Защо вече я няма тръпката от ваканцията, просто защото си е ваканция, а не защото можеш да се напиеш като свиня и на следващия ден да не трябва да ходиш на работа или училище.
Чувствам се отритната от тази нова традиция. И май като се замисля това е най-доброто за мен.

Мечтая си за най-обикновен празник, около ИСТИНСКА елха ухаеща на смола с най-близките си хора и просто така само заради традицията нещо дребно за подарък, но изпълнено с любов и празнично настроение.

Какво ново? Как се чувствате Вие? Спричастни ли сте? Няма смисъл да питам, нали?Какво ново може да ми кажете! Съмнявам се не, че мецтите ми ще се изпълнят, съмнявам се не че нещо ще се промени! Е, тогава защо ни е Коледа изобщо? Май тя се превърна в поредния повод за караници, вместо това което обичахме и почитахме.

2012

2009-12-04T10:42:00.005+02:00

В последната година абсолютно всеки от нас чу за предсказанието на майте, в което се казва, че глобален катаклизъм ще помете живота на планетата. Това разбира се е общо приетата история. Аз, като човек харесващ всякакви митологии, преди около 5 години срещнах в Интернет тази на майте, ацтеките и инките.Те като цяло (само като цяло) съвпадат подобно на гръцката и римската митологии. И понеже няма на кого вече, реших че е време и на вас да разкажа това което знам.
Според майте света e бил създаден от петте им най-велики божества. От тях помня само две, но мисля че и това стига. Те са Кетцалкоатл и Тлалок. Когато божествата създавали света те се скарали кои да го управлява и се сбили. Победилият бог се възкачил на трона и създал хората по свои образ и подобие. Минали много години, но другите богове отново се ядосали, че той управлява сам. Свалили го от престола на света и отново се сбили кои да управлява света. Следващия победител, обаче решил, че вече създадените хора са грозни и ги унищожил с огнени топки от небето (маи това трябва да са падащи метеорити). След време се случило същото и третия бог започнал да господства и отново унищожил хората, но този път с вятър (торнадо или циклон?). Четвъртия пък убил хората със страшна суша. Когато петия се качил на трона той използвал страшни земетресения. Според легендата обаче и той трябвало да слезе от престола някога и когато маите се научили да смятат той им пратил вест със съобщение кога ще е края на неговото управление. Така той бил сигурен че никои няма да умре след големия потоп.
Дали легендата е вярна - всеки решава за себе си. Аз съм малко скептична, но иначе обожавам приказките за подобни катаклизми. Въодушевявам се от такива неща. те са ми голяма слабост, както и смъртоносните болести, криминалните сериалки, кръвта и анимациите. Между другото съм чувала и други доста странни поверия за това как ще изчезне (почти) напълно цивилизацията ни. Като например някакъв импулс излъчван от ядрото на земята, които ще е толкова силен, че ще убие всички недостойни. Т.е. тези които са добри, умни, силни и живеят в тон с природата ще бъдат пощадени , за другите не е сигурно (кара те да се замислиш ти от кои си, нали?).
Разбира се има и други по позитивни тези. Например, това за ерата на Водолея. Според нея в момента сме в ерата на Рибите, за които не знам почти нищо, но според тази теза с настъпването на ерата на Водолея ще настъпят големи промени. По принцип представителите на тази зодия са мъдри, доста умни, философи и понякога малко прибързани. Смята се, че и епохата ще бъде такава - епоха на големи открития и разбиране на някои нелицеприятни истини. По една случайност всички казват, че маите не са пресметнали кога ще загине света, а кога ще се смени настоящата епоха. Странното в случая е че епохите на маите продължават около 5 000 години, а ерите на зодиака на 2 000 т.е. нещо не съвпада.
Всъщност да се върна на темата, за която исках да пиша в самото начало. Преди около половин час до изгледах ФИЛМА "2012". Страхотен филм. Страшно много ми хареса. Ефектите бяха невероятни (но все пак бюджета си е казал думата.Не са малко 260 млн.долара). Отдавна чакам филмчето и за разлика от други бози които ме разочароваха, този си заслужи чакането. Препоръчвам го на всеки гледал и разбира се харесал "Деня на независимостта" и "След утрешния ден" (съвсем по случайност от същия режисьор ;).
И така дали вярвате, в което и да е предание за 21.12.2012г. или не това си и ваша работа,но живейте живота си така както бихте правили ако знаехте, че ще умрете още утре и Ви обещавам, че когато заспивате няма да сънувате кошмари, а само красиви неща.

Баба Данга

2009-12-01T22:22:00.004+02:00

След доста дълко мълчание дойде най-накрая и моя ред да напиша нещичко. Въпросът тук обаче не трябва да е това, че напоследък ме мързеше и нямах време да пиша, а коя за бога е тая баба Данга. Та баба Данга е едно от многото раздвоения на личността, които притежавам. Да, раздвоението на личността е психическа болест, но кои нормален човек, който ме познава би казал, че съм наред!
Общо взето ако трябва да броя моите раздвоения то те са поне десетина, но сега искам да се спра само върху това подвизаващо се под името Данга, по прякор - Баба.
Тази "баба" всъщност обитава тялото на едно 17 годишно момиче и изобщо не я интересува какво ще стане с и без това доста крехката репутация на рецепиента. Ако трябва да съм честна тя ми харесва доста повече от някои други мои форми. Тя доста ми напомня на моята собствена прабаба - спокоина, открита, мъдра и дори понякога леко педантична. Всъщност моята прабаба беше невероятен човек и ми се иска да приличах повече на нея и да имах повече време което да прекарам с нея, но живота е несправедлив и точно когато не трябваше тя си отиде. Но ако продължа да пиша за това и ще трябва да си купувам нова клавиатура, защото тази ще бъде подложена на цунами.
и така говорехме за баба Данга. От къде възникна името?
То произлезе от моето собствено и разбира се името на една друга велика жена - баба Ванга. Нарекохме я (със страничните наблюдатели) така, защото когато тя каже нещо то попринцип се случва. Да не разправям сега, но има доста удари в десетката както от политическата сцена така и за мачове в англииската висша лига.
С какво се занимава баба Данга?
Тя е доста спокоено, но умен човек и затова може да я срещнете да плете или решава кръстословици. Неино любимо място са усамотените места и напечените от слънцето пейки в парка.
Какви са сферите на дейност на бабата?
Данга обича да разказва за себе си и за това там където се говори за миналото може да се намири следа и за нея. Политика, литература, философия, справедливост, проблеми с личността са любими неини теми за разговор.
Защо започнах да пиша за тази моя странност?
Наскоро осъзнах, че под влияние на неината личност съм се превърнала в радар за хора с проблеми, което е супер, защото се упражнявам в даването на съвети. Проблема при мен е че споделям лесно и очаквам да ме изслушат и да получа подходящ съвет. Обикновенните хора обаче никога не слушат, а само дрънкат, за това се наложи да си говоря сама и когато по-рано тази година ми се наложи да помогна на приятел с един негов проблем се оказа, че най-накрая съм открила попрището си - даване на съвети.
Звучи тъпо и смешно, но това ме кара да се чувствам полезна за другите. Нещо което особено напоследък ми се случва още по-рядко. Отпускащо е да знаеш, че някой ти вярва до толкова че би излял душата си. чувството е невероятно.
Като една съвсем леко егоистична личност баба Данга по принцип пази своите съвети за себе си, но днес реших, че доиде края на това време. Просто публикувам няколко от тези нейни философски истини, които най-много ми харесват.

Знаеш, че съм тежък случей и без да ти го кавам нали?

Хората не са лоши.Те могат и да помагат.

Няма лекарство за тъгата, защото няма лекарство за изтриване на паметта.

Ние хората сме си избрали най-позорното място на земята. Това от което седнали в калта и наблюдаваме звездите, а единстеното нещо, което трябва да се направи е да се изправим и да протегнем ръце, за да ги стигнем.

Хубаво е отвреме на време да се заслушаш в ритъма на живота, а не в думите на хората.

Това да избягваш хората не те прави по-зрял, а по-егоцентричен.

Израстването е индивидуален процес, а не на матричен принцип.

Не винаги света изглежда така както ти го виждаш.Понякога е по-бял, понякога по-черен, но винаги трябва да имаш на ум, че съществуват и други цветове.

Отбягването на проблемите не ги прави да изчезнат, а само да се задълбочат и разширят до момента в които станат дълбоки и трудни за попълване пропасти.

Края е толкова близо, колкото ти сам решиш.

Дадената наготово истина е само половин истина. Ти сам трябва да я заслужиш, за да я разбереш на пълно.

Баба Данга ви пожелава весело прекарване на предстоящите празници и се извинява за загубеното време. Дано не я видим скоро, защото ако тя трябва да дойде на помощ, то тогава положението никак няма да е розово.

Колко... време ни остава?

2009-11-26T10:26:00.004+02:00

Колко време ни остава до 3 часа? 4 часа. Колко време остава до Коледа? 28 дни. Колко време остава до зимната олимпияда? 77 дни. Колко време остава до рожденния ми ден? 3 месеца. Колко време остава докато умра? Колко време остава до края на човечеството? Колко време остава докато слънцето се превърне в черна дупка? Колко време остава докато вселеата се свие отново?
Много въпроси с не чак толкова много отговори.Но кой от всичките е верен? Кой от всичките е този който търся?Кой от тях е моя въпрос?
Може би верния въпрос е :
Колко време НИ остава?
Питам, защото виждам какво означава това "НИ" в очите на хората. То чисто и просто значи една голяма и доста закръглена нула. Една спънка по пътя към върха, по пътя за собственото превъзнасяне.
И защо, питам аз, трябва да бъде така?! Не е ли по-добре, когато сме заедно, когато се чувстваме ограени от приятели и семейството си?
Неведнъж съм казвала, че човека е стадно животно и няма да спра да го повтарям докато не го проумеете.Няма нужда да се опитваме да променим биологичните постулати. Такива сме и не можем да променим нищо. Колкото и да лакирваме ноктите си, боядисваме косите си и дори да си присадим опашки ние ще си останем хора и хора ще си умрем. Защо трябва да променяме своята същнотс когато това не е нужно.
И както животните в стадата стоят и се пазят едно друго, така и ние хората трябва да се пазим взаимно.Би било много приятно да знаеш, че зад теб са застанали хора, които са готови с цената на всичко да те предпазят, а не да те наплюят и да те оставят на улицата като сираче - сам и отритнат от света, нищожен и никому значим.
Не дори и сирачетата не заслужават тази съдба. Подкрепата между нас може да значи много, много повече от подмазване. Тя може да значи съчувствие, загриженост, любов.
Чудя се какъв би бил света ако всичко бе така както би трябвало да бъде? Може би едно прекрасно място почти без тъга (почти, защото абсолютно всяко човешко човешко чувство е важно - било то тъга, злорадство, злоба, завист, мързел или егоистичност), в което човек би могъл да разгърне потенциала си. Ето това щеше да ми хареса.
Да ама не, защото не виждам нищо от това да се случва. Виждам само разединение, което обхваща все повече и повече хора. Сякаш това е някакъв вид извратена мода, стараеща се да избие всичко човешко в нас. Не обичам да говоря по този начин, но вече приличаме на скотове или на слонове в саван.Не знам дали сте гледали такива филми, но аз гледам и в тях и изоставения винаги умира сам (обикновенно в кална локва, където е заседнал и умира от глад и жажда след около седмица). Гледката е отвратителна.
Добре, променям въпроса.
Колко време ни остава заедно, като общество, като група от хора, живеещи заедно и грижещи се един за друг?
Отговор: Ама това е отминало доста отдавна, и мисля че отдавна е настанало време да се обединим и да станем едно цяло. Цяло, което се подкрепя и знае своите приоритети и мисли за бъдещето като постижима цел.

История с продължение

2009-11-24T22:35:00.003+02:00

Това е един общ проект които без да искаме аз и Nezzo подхванахме днес. Всичко започна като на шега, но май и на двете ни хареса затова публикувам нашите измишльотини. Въпреки всичко което знам че ще последва искам да посветя моята част от произведението което все още няма име на Blade. Надявам се утре никои да не ми се сърди и да се върна у дома жива и здрава :)

Иед Колк беше повече от объркан, но все пак му се искаше да промени света. След като бе измислен от един училищен ... абе той се казваше Марио. Вярно, не беше много модерен или умен, но му беше страст да иска да промени света. За това той измисли Иед Колк и му каза „Човече, промени света и стани герой в неиното лице”. Марио обичаше своето произведение като първороден син, но имаше нещо в Колк, което беше много сбъркано, може би просто бе несигурен в себе си, може би беше странен в очите на другите хора. Героя макар и измислен бе същността на Марио, а може би бе малко сбъркан, точно като създателя си. Може би бе с един дървен крак и едно око, кой знае как го бе създал Марио. Но най-важното, той имаше душа на истински, морално подкрепен от близките си човек. Марио и Колк бяха свързани с едно единствено нещо – те бяха герой до мозъка на костите си, чак безумни. Можеха да умрат за героизма, но нямаше да кажат на жена, че е секси. О не, те бяха толкова еднакви и толкова загубени в собственото си отчаяние да спасят света, че биха пренебрегнали всичко в опитите си да бъдат герой. И двамата имаха една несподелена тайна. И двамата бяха влюбени в едно и също момиче (защото те споделяха едно и съшо сърце), Тя не беше от кой знае колко красивите, но Марио се беше влюбил в нея като дете, а когато беше създал Колк любовта му към нея се беше прехвърлила в Колк. Момичето се казваше Линда. Тя бе най-добрата му приятелка. Приятели бяха още от детската градина, когато той и бе помогнал да се скрие от родителите и когато се опитваха да я набият. Тя беше малко невзрачно момиченце, на което му връзваха две странни опашки високо в косата. Те изобщо не и отиваха, но неината майка наркоманка не я интересуваше това. Родителите на Линда изобщо не харесваха Марио и смятаха, че той е луд за дето е създал някакъв си робот, който щял да промени света. Глупости, казваха те. Това момче е сбъркано и не можеш да имаш нищо общо с него. Но стига толкова за Линда, нека разкажем какъв бил Иед Колк, а той бил като цяло просто изобретение на марио. Той въплатявал неговите идеали за човек и за супер-герой в едно. Тялото на на робот, но душата на човек – душата на Марио. Иед Колк обаче бил умно момче и наистина можел да промени света. Той обаче не бил особенно надарен от към ум, може би по това и приличал на създателят си. Колк обичал създателят си защото той му дал живот и го научил да живее, но не можел да разбере кое е най-важното нещо на този свят за това Марио му казал „Най-важното нещо на света е да обичаш. Но да обичаш истински. Намери истински приятели и това ще промени света.” Колк не разбрал за какво става дума. Но след време Линда умряла. Тя заболяла преди няколко години от рак на очните дъна и починала преди да успеят да я спасят. Марио и Колк били разбити. Въпреки всички усилия те не успели да измисят лек за болестта. На погребението Колк видял хората да плачат и питал какво е това? Марио не знаел как да му обесни какво е човек да плаче и му казал : „Това е нещо като да хората да им изтичат течностите през очите”. Колк разбрал за какво става дума, отишъл при другите хора и попитал и тях. Те разбира се отговорили абсолютно същото като Марио.