Towel Day - Don't Panic

вторник, 22 май 2012 г.

Кошмар = не ми се мисли


Да пак за сънища ще говоря.
Съжалявам. Просто снощи се случи нещо много странно. Сънувах кошмар. Аз не сънувам кошмари. Всъщност моята идея за кошмар не е просто нещо страшно, защото по представите на хората зомбита и динозаври нещо лошо. По скоро чувството, което усетих беше… смразяващо.
Имаше зомбита (не не съм гледала „Заразно зло“ … скоро) и всички бяха познати. Преподаватели, приятели, студенти от общежитията (познати и непознати). Всички с грозна бяла пяна засъхнала около устата. Докато вървях по улицата те се обръщаха към мен. Само гледаха. Погледите им ме пронизваха. Професорката ми по информатика вървеше срещу мен. После се разминахме и тя просто ме отмина. Вървеше си бавно в някаква неизвестна посока и тъкмо, когато беше най-близо, се обърна и ме погледна. През цялото време се чувствах странно и леко настръхнала, но когато тези две воднисто сини очи ме пронизаха наистина се изплаших.
Падала съм много здраво, гонило ме е куче, хапало ме е куче, удряла съм си главата, влизала съм в тесни пространства, падала съм по стълби (и не говоря за последното ми падане от второто стъпало), падала съм от колело, катастрофирала съм, но никога не съм изпитвала по-голям страх. Предполагам някаква реакция на тялото е точно тук да се събудиш. Аз наистина се събудих и като типичен представител на родата пак заспах.
Съквартирантките ми ме следваха, децата в някаква детска градина играеха на някаква катерушка, в някаква аптека жени с бели мантии се въртяха в кръг и събаряха картонените кутийки по пода. Този път те ме преследваха. Не бързаха, вървяха бавно, сякаш знаеха, че няма къде да отида. Влязох в някаква сграда и видях телата по пода. Някои бяха с прегризани гърла, други с откъснати крайници. Не от тях се отвратих, а от очите. Всички бяха вперени в мен и наблюдаваха. Тръпки ме побиха и отново се събудих.
Трябваше да заспя отново. Беше 3 среднощ, а имах лекции от 8. Сънят не идваше и се замислих. Нищо хубаво не вещае да сънувам два поредни пъти кошмари. Първия път, когато ми се случи три вечери под ред сънувах избухваща атомна централа. Малко след това прабаба ми почина. Миналата пролет отново. Три поредни нощи. Три пъти не успях да спра машините и централата избухна. Полето около мен се разлюлява, хората с бели престилки изчезват и виждам облака с форма на гъба да се насочва към небето. Нищо хубаво не следва след кошмар. Тогава го усетих. 03.03 посреднощ, на другия край на България става земетресение. Помислих си, че съм си внушила. Случва се. Днес обаче новините казват друго. 5,8 по Рихтер. Мразя кошмарите си. Винаги, когато сънувам нещо лошо, наистина става нещо лошо.

четвъртък, 3 май 2012 г.

Цирк на покрива


Прозореца е отворен и заедно с леките повеи на вятъра се носи аромата на цъфнала акация. Сладък и омайващ, той ми напомня на нещо. Само усещане, не истински спомен, но достатъчно силно, за да дразни възприятията. Връщам се някъде назад. Там където акациите цъфтят, където упойващият им аромат се носи на километри и омайва умовете на всички, които го вдишат.
От близкия храсталак трелите на славейчетата и косовете се смесва с чуруликането на врабчетата. Всичките мелодии се смесват в една, която става част от аромата. Странна смес от това което искам да чуя и тока което искам да усетя.
Единствения минус – спи ми се. Съседите от 105 правиха купон и не оставиха главата ми намира. Идеалния ден, предшестван от не чак толкова идеална вечер. Денонощия прекарано в размисли за отминали времена. В ушите ми звучи и сирената на цирка, които се е настанил на 15-тина метра от общежитието. Гърми обявлението за „малки големи и още по-големи момичета и момчета“  и новото представление от 18.00 часа. Малък цирк ли е тук, за да идва и друг!? С усмивка на лице се сещам за тухлите четворки, които пренасяхме по етажите с колежките миналата седмица, незаконната котка от горния етаж и двете млади дами, които играят федербал в коридора на третия етаж. Ако прибавим и купоните от 105 и 407, то не обикновен цирк, а направо подходящ за крале и кралици си имаме. Адреса е същия както и предния път.
Цъфналите акации и конския кестен са единствената ни публика, но не се оплакваме. Врабчета, врани и косове ни правят компания, но пак сме си добре. Хубав е живота на бедния студент в топлите пролетни дни и нощи, особено когато е заобиколен от такава приятна компания.