За "самостоятелните" и "справящите" се сами ... Наздраве!

Днес станах в 09:35. Доста рано за моя стандарт от 12:30 :D Е, какво да направя, поспалива съм! Сигурно и затова главата ми се опитва да ме цепи. Нищо, ще преживея и чуковете, които се опитват да счупят черепа ми.
Станах аз и се замислих ... Дали да отида с колежката до центъра или да остана!? Докато се надигах от леглото реших. Явно двучасовата обиколка от вчера си е казала думата и краката ме болят. Ще се стой в общежитието. А то поне да имаше какво да се прави! Все още обмислям дали да не се обадя по скайпа на баба ми. Поне и двете да скучаем заедно.
Добре, имам въпрос! Защо, за бога, всички "печени" (според тях) студенти, хващат всяко възможно превозно средство възможно най-бързо и заминава при мама и тати веднага след лекциите. Уж не се понасяли, уж вече не траели да им казват какво да правят, уж вече били големи и можели сами да се справят в живота, а първата им работа всяка божа седмица е да се върнат вкъщи! Е това не го разбирам! Или имам проблеми с възприемането или няма логика. Интересното е че никога до сега не съм имала проблеми с възприемането ... Тенденцията да се връщаш в "гнездото на осите" (майка ми, баща ми не се сърдете :D ) обаче не е само мода в Търново. От всички градове и селца в неделя има наплив на "Туристи". Само да не се оплакват от БДЖ-то, защото аз празен влак не съм виждала, пък и не съм чувала за такъв никога. Потока е толкова голям, че често хората се чудят къде да седнат и стоят в коридора.Е, не това беше темата. Просто ... хм, писмено изразявах изумлението си от иначе така "самостоятелните" и "справящи" се сами студенти.
За общежитие като моето (т.е. не чак толкова голямо както в представите на хората) това повече от половината му обитатели да напуснат "килиите" си е като великото преселение на народите през 4-7 в. Четвъртък, петък и събота са толкова умрели дни, че сигурно чувам как гълъбчетата гукат на покрива 4 етажа над мен. Ето ти студентски живот! За първи път наистина далеч от контролния пакет "Родителско тяло" и все пак всяка минута е отделена или на разговори мястото, което си напуснал или за мисли за него или поне на път за там.
Жалко е да видиш, че бъдещите отговорни единици на България тичат при мама и татко в края на всяка седмица и плачейки до полите им и ядейки топлите им манджички ще управляват и без това затъналата до гуша Майка България. На Ви майки и бащи! Оплаквайте се че няма да доживеете до пенсия, защото още ще вдигат пенсионната възраст, именно защото точно Вие не отгледахте отговорните и способни хора, които да се грижат за Вас на старини.

Зайо Байо срещнал една загубена душа ...

Казва се Чарли и е подарък от колежките за именният ми ден. Пухкав е, не спори и постоянно ме гушка. За последните 24 часа не съм се отделяла от него. Получава се нещо като връзка с .... плюшено зайче. Типично в мой стил. Но така е по-лесно.
Както и да е. Не затова пиша. Всъщност реших да пиша защото не мога да пиша. Практически мога, но нещо все ме спира. Не е от вдъхновението - всичко около мен е достатъчно ново и същевременно достатъчно познато за да мога да го изразя черно на бяло. Не е и от това, че не се сещам. Напротив! През последния месец сядах пред компютъра поне 31 пъти. Явно има нещо друго, нещо непознато, нещо обвито в мъгла. Смятам, обаче, да го оставя такова. Не искам да знам защо. Живота винаги е бил по интересен заедно със своите чудатости, забулени в мъгла. Нека поне тази невзрачна и почти безлична част от живота ми си остане там в ъгъла, да се крие от света. И на нея ще ѝ дойде времето както и на гласа ми.
Ето нещо, което повечето ми познати и приятели не вярват. Преди не обичах да говоря. Знам, дори звучи неадекватно да се закачи такава табелка на врата ми. Аз ... Да не говоря!!!? Това е невъзможно... и все пак аз съм дете на мислите си. Всеки свободен момент отделям на тях. Не спя по цели нощи блъскайки си главата в стената. Цели дни минават пред очите ми за минути и все пак ... нещо ми липсва.
Не, не е плюшено зайче. Вече не. Не е и шумна компания, не ми липсват усмивки, приятели, вълшебни сънища, откачено семейство, необмислени постъпки, жалки опити за пеене или дори безбрежно въображение. Всичко това го имам. Липсва ми само някой на когото да се опра. Трябва ми един единствен човек, който ще ми помогне да се отърва от товара. Искам да плача и все пак да има някой на когото наистина ще му пука. Разбирам, че има такива хора. Семейството ми може и да е много откачено, но пък ме подкрепя дори и там където не искам. Имам приятели, които ще направят всичко, за да се опитат да ми помогнат, но те просто не разбират.
Искам просто да плача. Не знам защо. Просто така. Искам да си излея всичко, но просто няма какво да се излива. Имам нужда от някой с голямо рамо и кутия носни кърпички, които няма да пита и все пак ще слуша. Ще се пита да ме успокой и все пак ще ме остави да плача, докато аз пожелая да спра. Искам просто една ръка, която да милва гърба ми и да повтаря непрестанно, че всичко е наред.
Писна ми от това всеки пък това да съм аз. Не искам да знам нищо за проблемите на възрастните. За Бога! Та аз съм само на 20, а мога пълноценно да заместя работеща самотна майка на 2 деца, без собствено жилище и роднини. Понякога се и чувствам така. Сякаш света ме изпива и аз искам да плача. Ей така просто, защото ми се плаче. Жалко е само това, че за тази работа се наема Чарли. Май това име наистина му отива ...