"Лято е, време е за купони и море". Това гласеше текста на една известна поп-фолк песен. Да, лято е, но къде са купоните? Тази година е по "умряла" от египетски фараон по отношение на забавленията, поне покрай мен. Единственото което правя е да спя до 12, да ям по 4-5 пъти на ден и то не защото съм гладна, а просто по навик, и да гледам някой скучен филм, туна телевизора, ту на компютъра. Няколкото ми опита да се включа във всеобщото "забавление" бяха толкова жалки, че чак аз не си завиждам.
Вече втора седмица съм в отпуска, а най-интересното което ми се случи беше да отида до една приятелка и тя да ми гледа на карти. Не се оплаквам от преживяването, защото не се бяхме виждали от бала ми насам (края на май), пък и ми беше интересно да разбера нещо за бъдещето. Нали нямах възможност да го направя с онзи гадател-врачка-мъж, та поне сега разбрах, че мой приятел (мъж с женски вътрешни черти) ще ме предаде заради жена, която не познавам. Беше забавно да си блъскам главата да се сетя кой пък ще е тоя. Сетих се, спокойно и не няма да кажа, защото може и да прочете словоизлиянията ми и да ми се разсърди по-рано от предсказаното.
На те почивка, момиче! Това ти се полага.
Имам чувството, че съм по уморена от всякога. Разпадам се без причина. И психически, и физически.
Без значение остават моите брътвежи. По-лесно е да се отмине, да се продължи напред и да се забрави грозната картина на окаяните зад нас. Загърбвайки проблемите на другите не разрешаваме нашите. Наложи ми се да го разбера и сега вървя по пътя си напред, но често посядам и говоря със спрелите, помагам им и заедно се изправяме и продължаваме да се борим заедно.
неделя, 28 август 2011 г.
неделя, 21 август 2011 г.
Колкото и да не вярваш, винаги ще те помня
Преди две седмици с баба ми си говорихме за нещо в кухнята ѝ. От дума на дума разговора отиде до някакви стари спомени за нейна приятелка, с която се надпявали като малки. Оказа се, че приятелката ѝ е починала преди повече от година и баба ми така и не разбрала. Зачудих се, ами ако (не дай си боже) някой мой познат умре, да кажем бивш съученик, как бих се чувствала, какви мисли ще минат през главата ми? Защо изобщо ми хрумна тази идея!
Не знам как да го кажа, защото както и да го сторя ще прозвучи глупаво, бездарно, повърхностно и тъпо. Случи се.
Никога не съм била особено близка с него. Всъщност докато учех с него изобщо не се понасяхме, май дори веднъж се сбихме. Въпреки това той не го заслужаваше. Да умреш на 18 години не е нещо което си заслужава.
Как се чувствам ли? Не знам. Не съм сигурна какво точно трябва да изпитвам. Да ми е неприятно - неприятно ми е. Да ми е тъжно - тъжно ми е. Въпреки това се чувствам не на място, сякаш нищо не е станало. С него се виждахме по 2-3 пъти в годината и не ми липсва присъствието му. Нямах телефонния му номер, или скайп, или фейсбук, нямах никакъв пряк или косвен контакт с него. Затова и се чудя какво ми е. Та аз го познавах и въпреки, че се недолюбвахме като цяло нямах представа, че може пък и поне малко да ми липсва.
Ядосва ме, обаче, факта, че всички от града са сложили черни панделки на личните си профили във всички възможни социални мрежи. Говорим за хора имали явни конфликти или дори такива, които до онзи ден просто не знаеха името му. Възможно ли е всички да се възползват от смъртта на един човек, за да се сдобият с малко популярност? Защо черното стана толкова модерно изведнъж? Явно да покажеш истинската си скръб като се наплачеш вече е банално и всички замениха сълзите с голямо R.I.P. и изтеглена набързо от гугъл панделка.
Да, аз го познавам. Не беше от най-добрите хора на тази земя, но въпреки това не заслужаваше да умре по този начин. Не заслужаваше и отношението, което му отдадоха неговите близки, роднини и дори непознати.
Не знам как да го кажа, защото както и да го сторя ще прозвучи глупаво, бездарно, повърхностно и тъпо. Случи се.
Никога не съм била особено близка с него. Всъщност докато учех с него изобщо не се понасяхме, май дори веднъж се сбихме. Въпреки това той не го заслужаваше. Да умреш на 18 години не е нещо което си заслужава.
Как се чувствам ли? Не знам. Не съм сигурна какво точно трябва да изпитвам. Да ми е неприятно - неприятно ми е. Да ми е тъжно - тъжно ми е. Въпреки това се чувствам не на място, сякаш нищо не е станало. С него се виждахме по 2-3 пъти в годината и не ми липсва присъствието му. Нямах телефонния му номер, или скайп, или фейсбук, нямах никакъв пряк или косвен контакт с него. Затова и се чудя какво ми е. Та аз го познавах и въпреки, че се недолюбвахме като цяло нямах представа, че може пък и поне малко да ми липсва.
Ядосва ме, обаче, факта, че всички от града са сложили черни панделки на личните си профили във всички възможни социални мрежи. Говорим за хора имали явни конфликти или дори такива, които до онзи ден просто не знаеха името му. Възможно ли е всички да се възползват от смъртта на един човек, за да се сдобият с малко популярност? Защо черното стана толкова модерно изведнъж? Явно да покажеш истинската си скръб като се наплачеш вече е банално и всички замениха сълзите с голямо R.I.P. и изтеглена набързо от гугъл панделка.
Да, аз го познавам. Не беше от най-добрите хора на тази земя, но въпреки това не заслужаваше да умре по този начин. Не заслужаваше и отношението, което му отдадоха неговите близки, роднини и дори непознати.
събота, 20 август 2011 г.
На тази дата
Преди няколко дни слушах тази песен. Сетих се за нещо станало преди много години в една малка кухня. Музиката звучи от радиото върху хладилника, леля ми, отново изсипала гримовете си на масата, се цапоти, а аз (около 5-6 годишна) обикалям и се правя на шут. Не очаквам да разберете. Не се и налага. Пиша не за вас, а по скоро за мен, защото тези чувства не могат да отидат другаде, освен тук или на някой забравен лист хартия. Честно казано предпочитам да е тук, защото на света има поне още един човек, които ме разбира - този който е загубил някой важен за него човек.
Август винаги е бил натоварен месец. Натоварен в смисъла на това, че половината рода има рождени дни тогава (същото е и през декември, но това е без значение сега). Всичко обаче е започнало с една жена - прабаба ми.
Повечето хора не помнят и бабите си, но аз имам късмета да познавам, както баба си, така и прабаба и пра прабаба си. Това е буквално малко повече от хилядолетие история, която ми е била разказвана, а аз забравям всеки ден, малко по малко. Жалко е колко спомени, преживявания и случки остават в историята без дори да са споменати.
Прабаба ми е родена на 20.08.1923 г. Точно тази жена е отговорна за повечето неща, които знам. Буквално съм закърмена с историите и приказките, които по цяла вечер ми четеше. Винаги, когато можеше ми разказваше за нещата които е преживяла - за живота в нейното село, за преместването ѝ в големия град, за сватбата ѝ, за втората световна война, времето прекарано в Македония, починалите ѝ деца и приключенията на всичките ѝ седем внуци и правнуци. Тя ме научи да готвя (и как да гася пожари в кухнята), да пея, да плета, да бродирам, да играя на карти, възпита ме да обичам книгите и всичко написано на хартия, помогна ми да осъзная някой важни неща и остана до мен много дълго време.
Отдавна не се бях сещала за нея и това ме кара да се чувствам зле. Толкова ли съм се отдалечила от света, който тя ми показа!? Нима в мен е оставила нещо важно, а то вместо да израсте и порасне, е закърняло. Осъзнавам, че вече дълго време я няма, но това значи ли, че е изчезнала напълно от живота ми? Значи ли, че всички онези уроци, които ми предаде са изчезнали в небитието, просто така са се изпарили?
Почти всички моменти от детството ми са свързани с нея. Помня как винаги преди да легне заставаше над леглото прошепваше тихо своята молитва и тогава лягаше. Много пъти съм я питала за какво се моли. Отговора винаги беше един и същи - за вас. Никога не съм разбирала какво иска да каже. Май и никога не съм се опитвала, но сега, години по късно осъзнавам, че за нея децата ѝ са били единственото важно нещо на света. Всяка нейна мисъл беше насочена към един от нас.
И досега понякога имам чувството, че ако отида до нейния апартамент ще я намеря точно там където винаги е била. Сякаш никога не ни е напускала. Седнала на ръба на леглото ще наднича през прозореца и ще пее нейните неспирни песни. Ще пее и ще се усмихва на нас - ние, които я обичаме.
Август винаги е бил натоварен месец. Натоварен в смисъла на това, че половината рода има рождени дни тогава (същото е и през декември, но това е без значение сега). Всичко обаче е започнало с една жена - прабаба ми.
Повечето хора не помнят и бабите си, но аз имам късмета да познавам, както баба си, така и прабаба и пра прабаба си. Това е буквално малко повече от хилядолетие история, която ми е била разказвана, а аз забравям всеки ден, малко по малко. Жалко е колко спомени, преживявания и случки остават в историята без дори да са споменати.
Прабаба ми е родена на 20.08.1923 г. Точно тази жена е отговорна за повечето неща, които знам. Буквално съм закърмена с историите и приказките, които по цяла вечер ми четеше. Винаги, когато можеше ми разказваше за нещата които е преживяла - за живота в нейното село, за преместването ѝ в големия град, за сватбата ѝ, за втората световна война, времето прекарано в Македония, починалите ѝ деца и приключенията на всичките ѝ седем внуци и правнуци. Тя ме научи да готвя (и как да гася пожари в кухнята), да пея, да плета, да бродирам, да играя на карти, възпита ме да обичам книгите и всичко написано на хартия, помогна ми да осъзная някой важни неща и остана до мен много дълго време.
Отдавна не се бях сещала за нея и това ме кара да се чувствам зле. Толкова ли съм се отдалечила от света, който тя ми показа!? Нима в мен е оставила нещо важно, а то вместо да израсте и порасне, е закърняло. Осъзнавам, че вече дълго време я няма, но това значи ли, че е изчезнала напълно от живота ми? Значи ли, че всички онези уроци, които ми предаде са изчезнали в небитието, просто така са се изпарили?
Почти всички моменти от детството ми са свързани с нея. Помня как винаги преди да легне заставаше над леглото прошепваше тихо своята молитва и тогава лягаше. Много пъти съм я питала за какво се моли. Отговора винаги беше един и същи - за вас. Никога не съм разбирала какво иска да каже. Май и никога не съм се опитвала, но сега, години по късно осъзнавам, че за нея децата ѝ са били единственото важно нещо на света. Всяка нейна мисъл беше насочена към един от нас.
И досега понякога имам чувството, че ако отида до нейния апартамент ще я намеря точно там където винаги е била. Сякаш никога не ни е напускала. Седнала на ръба на леглото ще наднича през прозореца и ще пее нейните неспирни песни. Ще пее и ще се усмихва на нас - ние, които я обичаме.
събота, 13 август 2011 г.
Сънувах нещо откачено.
Преди три дни сънувах, че шия (не че в реалността мога) маншетите на едно наметало. Изведнъж се оказа, че това е мантията невидимка на Хари Потър и той дойде и си я взе като много учтиво ми благодари и ми се усмихна. Явно удълженото работно време преди отпуската и общата преумора си казват думата и пак вземам да изкукуригвам без време. Разказвам всичко това, защото днес се събудих и изведнъж ме връхлетя спомена за съня, които бях сънувала до преди малко. Преди малко реших да проверя какво значат събитията от него. Обикновено не го правя, но мисля, че е повече от очевидно, че по принцип ми е невъзможно да го правя. Просто все още не съществува съновник, в които да бъдат включени Хана Монтана, Робърт Патинсън, Хари Потър или там подобни.
Снощи обаче съня ми беше съвсем реален (или поне основната част). Стоях на масата, на която работя по принцип и колежката ми стоеше до мен и ми говореше нещо от типа на това колко високо кръвно има. После извади една каничка (от онези с мерните единици отстрани, за да си мерите брашното или захар у дома) и един нож и започна да точи кръвта си, после ми предложи да ме научи и аз да го правя, дръпна ми ръката и започна да ми пуска кръв и на мен. Въпреки сигурното отвращение което сигурно биха изпитали нормалните хора, аз дори бях любопитна какво ли ще е чувството и го направих с някакъв вид (извратено) удоволствие.
Преди малко се сетих за ялата история със съня и реших да проверя какво значи кръвта в такива ситуации. Резултата е че сега знам, че ще кажа някаква истина на близък човек, той също ще ми сподели нещо лично, но от него ще ме заболи, ще се почувствам зле и накрая ще успея в някакво начинание, но няма да мога да му се насладя.
Чудя се ... вярвате ли в подобни "тълкувания"? Дали един нормален човек (особено живеещ във времена на технологии) все още се осланя на вътрешното си шесто чувство, дали вярва на предупрежденията, който сам си изпраща и дали изобщо вярва в себе си и мислите си!?
Снощи обаче съня ми беше съвсем реален (или поне основната част). Стоях на масата, на която работя по принцип и колежката ми стоеше до мен и ми говореше нещо от типа на това колко високо кръвно има. После извади една каничка (от онези с мерните единици отстрани, за да си мерите брашното или захар у дома) и един нож и започна да точи кръвта си, после ми предложи да ме научи и аз да го правя, дръпна ми ръката и започна да ми пуска кръв и на мен. Въпреки сигурното отвращение което сигурно биха изпитали нормалните хора, аз дори бях любопитна какво ли ще е чувството и го направих с някакъв вид (извратено) удоволствие.
Преди малко се сетих за ялата история със съня и реших да проверя какво значи кръвта в такива ситуации. Резултата е че сега знам, че ще кажа някаква истина на близък човек, той също ще ми сподели нещо лично, но от него ще ме заболи, ще се почувствам зле и накрая ще успея в някакво начинание, но няма да мога да му се насладя.
Чудя се ... вярвате ли в подобни "тълкувания"? Дали един нормален човек (особено живеещ във времена на технологии) все още се осланя на вътрешното си шесто чувство, дали вярва на предупрежденията, който сам си изпраща и дали изобщо вярва в себе си и мислите си!?
понеделник, 1 август 2011 г.
История без край
Стоях приведена над ниската масичка и гледах фееричната тъкан пред себе си със странен примес от погнуса и възхищение. Работех като наръчник в една шивашка фирма за лятото, а през есента щях да се преместя и да уча в университет. Чакането на резултатите за приема убиваше. Всичко ставаше толкова бавно и протяжно. Подаването на документите, чакането на класиранията, записването. Цялата работа си беше просто губене на време, но нямах избор, трябваше да мина по стандартната процедура.За да избегна напрежението от очакването си намерих и тази работа. Просто трябваше да стоя и да махам конците от готовите дрехи с една малка клъцка. Нито беше трудно, нито беше лесно. Все пак осемчасовото взиране в плата и безформените дрехи не е най-приятното и развличащо нещо на света.
Този ден трябваше да оглеждам поредната партида от грозно блатно-зелени блузки на дребни цветчета, направени от хлъзгава и прозрачна материя. Всичко ми се размиваше, а очите ми кой знае защо сълзяха. Мястото, на което се намирах, беше най-стратегическото в целия цех. Виждаше се абсолютно всичко, както вън през прозорците и вратата, така и из цялото помещение. Изведнъж чух вратата пред мен да се отваря. Чу се присъщото за нея скърцане на панти и хрущене на начупен метал при натискане на бравата. Не погледнах кой идва, защото през целия ден все се намираше някой, който иска да излезе "за по цигара" и се връщаше след половин час.
Аз продължавах да "чистя" грозната дреха, но някой твърдо беше решил да ми пречи. Който и да беше, той стоеше на пътя на светлината ми и затъмняваше всичко пред себе си тоест ръцете ми.
Станах, за да го скастря, но когато вдигнах поглед видях само две големи зелени очи. Следващото нещо, което помня беше, че не чувах боботенето на шевните машини, а само приглушено хихикане и две топли устни залепени за моите. Докато се осъзная какво става той просто се врътна бързо на пети и излезе от помещението, оставяйки ме само с дрехите и зяпнала уста. Най-близко стоящата шивачка ме попита през смях кой е той. Честна дума в момента си нямах ни най-малка представа, но имах намерение да разбера. Тези очи ми бяха много познати.
Пуснах бързо всичко на бялата маса и изтичах навън. На всяка цена трябваше да разбера за какво беше цялата тази работа. Когато се качих по стълбите и отворих врата не видях никого. Продължих напред по улицата, надявайки се той да е свил по една от близките преки. Оглеждах се, поглеждах във всеки вход на близкия блок, но не го виждах никъде. Когато стигнах до кръстовището се озовах на една от най-оживените улици в тази част на града. От него нямаше и следа.
Дълго се чудих как трябва да завърши историята. По-принцип обичам щастливия край, обичам да знам че любовта е възтържествувала над всичко друго и хората са щастливи. Този път, обаче, не мисля че героинята е нещастна. Напротив, тя има цел. Все пак реших да се допитам до вас.
Този ден трябваше да оглеждам поредната партида от грозно блатно-зелени блузки на дребни цветчета, направени от хлъзгава и прозрачна материя. Всичко ми се размиваше, а очите ми кой знае защо сълзяха. Мястото, на което се намирах, беше най-стратегическото в целия цех. Виждаше се абсолютно всичко, както вън през прозорците и вратата, така и из цялото помещение. Изведнъж чух вратата пред мен да се отваря. Чу се присъщото за нея скърцане на панти и хрущене на начупен метал при натискане на бравата. Не погледнах кой идва, защото през целия ден все се намираше някой, който иска да излезе "за по цигара" и се връщаше след половин час.
Аз продължавах да "чистя" грозната дреха, но някой твърдо беше решил да ми пречи. Който и да беше, той стоеше на пътя на светлината ми и затъмняваше всичко пред себе си тоест ръцете ми.
Станах, за да го скастря, но когато вдигнах поглед видях само две големи зелени очи. Следващото нещо, което помня беше, че не чувах боботенето на шевните машини, а само приглушено хихикане и две топли устни залепени за моите. Докато се осъзная какво става той просто се врътна бързо на пети и излезе от помещението, оставяйки ме само с дрехите и зяпнала уста. Най-близко стоящата шивачка ме попита през смях кой е той. Честна дума в момента си нямах ни най-малка представа, но имах намерение да разбера. Тези очи ми бяха много познати.
Пуснах бързо всичко на бялата маса и изтичах навън. На всяка цена трябваше да разбера за какво беше цялата тази работа. Когато се качих по стълбите и отворих врата не видях никого. Продължих напред по улицата, надявайки се той да е свил по една от близките преки. Оглеждах се, поглеждах във всеки вход на близкия блок, но не го виждах никъде. Когато стигнах до кръстовището се озовах на една от най-оживените улици в тази част на града. От него нямаше и следа.
* * *
Дълго се чудих как трябва да завърши историята. По-принцип обичам щастливия край, обичам да знам че любовта е възтържествувала над всичко друго и хората са щастливи. Този път, обаче, не мисля че героинята е нещастна. Напротив, тя има цел. Все пак реших да се допитам до вас.
Абонамент за:
Публикации (Atom)