Towel Day - Don't Panic

вторник, 24 май 2011 г.

За една счупена антена, едно розово (оранжево) романче и един празник. Част 2

Един от първите ми спомени изобщо е как лежа в леглото с прабаба ми и тя чете. Винаги беше нещо различно, но най-много ми харесваха онези съвсем тънки розови книжлета, с корици покрити със снимки на жени по бански и мъже с просветлели от слънцето коси. Като малко по-голяма вадех всички тези малки книги на пода и ги подреждах по това колко ми харесва момичето отпред. Никога, дори за миг, не съм се и замисляла какво е съдържанието изписано върху тънката хартия. Спомням си и леля Гинка от съседния вход да идва у дома, за да донесе на прабаба ми новата си розова придобивка. После смениха кориците. Мисля че станаха зелени. Съдържанието обаче беше същото. Направиха и други серии например Страст или Суперроманс. Ха, като се замисля всички баби в блока притежаваха поне две-три романчета и си ги разменяха пред балкона.Ако трябва да съм честна до преди по-малко от година никога не бях и чела подобни книги. После в програмата ми бе заложено да имам два поредни часа английски. Така и факта че не четях нищо в розово се промени.
Всъщност няма значение дали съм чела или не. Няма значение дали цвета на корицата е розов, зелен, син или оранжев. Няма значение дали книгата е в обем от 90 или 300 страници или пък (по западен модел) се нарича с модерното ЧикЛит. Единственото което помня е прабаба ми легнала до мен. Нощната лампа свети, а аз съм сложила главата си върху нейната ръка. Чувам я как диша, усещам топлината и, знам че след малко ще започне да заспива, а розовото нещо ще се наклони напред към лицето и. Усещам всяко нейно движение и заспивам спокойна под дебелия юрган.
Не знам къде са отишли тези книги. Нямам си и идея на кой таван са се озовали или в кой кашон лежат. Искам просто да ги видя, да ги наредя на пода и да ги подредя според това колко ми харесва модела на корицата. Искам да усетя текстурата на страниците, да ги отворя, да ги разгледам, да усетя аромата на кожата и, който се е пропил в порите на хартията. Искам просто да си я спомня.

неделя, 15 май 2011 г.

Днешният улов


Да врабче. И да с голи ръце. Я сега да видим кой е майстор и кой ще остане гладен :)

петък, 6 май 2011 г.

За една счупена антена, едно розово (оранжево) романче и един празник. Част 1

Тя стоеше на рамото ми и плачеше. Беше толкова уплашена, че ме беше прегърнала през кръста и не спираше да хлипа. Не съм от страхливите, напротив, мога с гордост да кажа, че не ме е страх от почти нищо, но от вида и - плачеща и трепереща от страх, ме побиха тръпки. А трябваше да я оставя, трябваше да разбера. Нали точно за това бях отишла там! Не съм виновна аз , че е чула нещо, което не е искала ... Чувствах се зле, но все пак я оставих сама на неудобното канапе. Тръгнах по пътеката и когато стигнах почуках на вратата. Отвътре се чу глас и аз влязох. Първите му думи бях: "Искаш ли да знаеш кога ще умреш?" Побиха ме тръпки. Замислих се дали все пак искам да знам или предпочитам това да си остане мистерия както до сега. И докато мисля думите сякаш сами излязоха от устата му: "Мислиш, че имаш много време? Не се заблуждавай! Остава ти точно един месец..."
Тогава картината прекъсна и се събудих обляна в пот. От години не бях сънувала кошмари, но това ме изкара извън нерви. Единствената тема, която някога ми е била болна е тази, а точно тази вечер трябваше да се сещам. На следващия ден трябваше да отида на гадател, а точно вечерта преди това сънувах, че ми казват кога ще умра! Ха, на ти напрежение. Според поне (със сигурност има и още) една от съученичките ми имам слаба психика. Ха, ела да живееш с моето семейство и ще те видя какво ще стане с твоята след време! Давам ти около 3 дни. Може и по-малко да изкараш. Както и да е. Слаба или не, нервната ми система се крепи някак си. Или поне се опитваше.
Стана 12.30, свърши 5 час и грубо казано си вдигнахме дупетата и отидохме до офиса на гадателя. Първото момиче стоя 15 минути, второто 10. Аз излязох след 1. Не няма правописна грешка. Още от вратата мъжа ме погледна и каза, че заради скрита тайна в семейството аз не предавам сигнали. Ха, ето ти слаба психика. Та аз съм счупена антена. Лесно предвидима, бързо подвижна и леко счупена. И после върви и питай защо не съм наред и се държа като 10 годишно хлапе.
А аз просто исках да се обнадеждя. Исках някой да ме успокои, че всичко ще бъде наред. Исках някой, пък бил и този непознат, да разпръсне облаците и да ме накара да се почувствам по-добре. Нещо ме гложди. И аз самата не знам какво ... Надявах се да получа отговори, макар и да знам, че те ще са плод на нечие болно желание за изкарване на лесни пари.
Просто исках нещо за което да се хвана, а получих само новината, че явно нещо не ми е наред ...
Дали пък не трябваше да остана с нея и да я успокоя? Защо изобщо ми беше да я оставям сама. Та тя имаше нужда от мен.