Не ми се е случвало да пиша просто ей така от много отдавна. Май станах твърде заета и може би прекалено отвеяна. Хората казват, че живота буквално завъртал хората в водовъртежа си и те нямали време да правят, това което харесват. Никога не съм вярвала в това. И все още не вярвам. Винаги съм бягала от този вид клишета, защото вярвам, че за да попаднеш в такъв вид водовъртеж трябва сам да се оставиш на течението. Така е по лесно.
и все пак явно се отказах. Може би ръцете ме заболяха да плувам, може би просто се отказах, я от мързел, я от скука. Да, да се бориш е скучно и често самотно занимание. Та кой друг просто така би оставил нормалното си спокойно ежедневие, за да се впусне в непознати води. Май не чак толкова много хора биха изоставили сигурността.
Ето точно в момента пред мен стои една личност, на която честно казано се възхищавам. Той е е просто нестандартен, той е себе си. Често мълчалив и сякаш напълно незабележим, но всъщност изпъка повече от всички други. (Тук трябва да отбележа, че трябва да го видите без тениска, за да разберете за какво говоря.) Въпреки мускулатурата, сините очи и светлата коса, той е изключително нестандартен.
Това е само един пример за нещо, иначе превърнато в клише, което се е откъснало и върви по свой собствен път. Цепи вълните и изобщо не му пука дали ще си намокри косата или ще попадне в плитчина.
Понякога и на мен ми се иска да приличам на него. Усещам, че често се всушвам в хорското мнение и забравям за своето. Забравям, че и аз имам глава на раменете и мога да реша дали да продължа да отглеждам коса с прическа тип Птиче гнездо или не (въпреки, че този въпрос никога не е стоял на дневен ред).
Това е. Опитвам се да бъда това, което не съм. А трябва ли!?

За живота

Нека пием за живота! Явно ще го живеем дълго и преславно щом преживяхме още един край на света. Остана ни само 2012, но и с него ще се справим.
Е скъпи мои фаталисти отново не познахте! Няма да се мре ... Както и да е... Явно ще се наложи да си плащаме тока и да внесем вноските по кредита. Е все пак сте поне една идея по близо до Истинския край.
Живота обаче продължава, а аз не мога да си намеря свестни обувки за бала. И да си счупя краката от ходене в Русе няма хубави обувки. Явно всички магазини зареждат от една и съща борса. Липсата на обувки обаче означава само едно (всъщност поне три неща, но карай да върви) - явно търговията не върви. И въпреки това подължавам да си оставам без цървулки (на поне 10-сантиметров ток), а те ще са ми нужни. Остана и проблема с прическата. Тя пък изобщо липсва за сега, о да не забравя и грима... Ох, това да подготвяш бал не е работа. Казвам го напълно отговорно и без да трябва да се чувствам зле после. От тези балове ми писна още преди да съм отишла на моя собствен. Започвам да получавам обриви само като се спомене думата "бал". Само можете да предположите колко пъти обличах рокли и мерих разни дрипи и дрипаляци докато реша какъв боклук ще си ушия по-късно и защото българските бални рокли са натрюфени и изключително грозни (в повечето случаи)и се налага да си купиш нещо напълно безполезно, а и НЕносимо иначе. Ох започнах да си изливам сърцето твърде рязко, а?
Да, така е. Няма смисъл да си говорим глупости и да е лъжем в очите. И най-интересното е че въпреки че се оплакаме от всички тези безполезни ритуали никога не поемаме риска да не ги изпълним (хмммм, това изречение ми звучи глупаво, но пък продължавам да смятам, че съм права). Няма смисъл, знам. Всичко си ни е заседнало в съзнанието и там ще си остане.
А сега да вдигнем още една наздравица (препоръчвам да е с натурален сок, който не е направен от престояло грозде), но нека този път той е за бъдещето, за това което и очаква. Наздраве!

Вдъхновението на (между)градския транспорт

Вървя насам, вървя натам, спирам, качвам се, чакам по спирки, гоня разписания. Ежедневната борба за оцеляване. Пък и местата за сядане не са много. Всъщност като се замисля така и не успявам да се докопам до място, все стоя до врата и я подпирам, за да не се отвори сама докато се движи автобуса. Стоя до неизвестно от кога немити хора, парфюмирани мъже, напудрени момичета, меломани с явна липса на слушалки (и обноски), познати, непознати, та дори и един неандерталец от женски пол. При всичкия този хаос, обаче, царува безподобен ред.
И при всички тези колебания в околната обстановка стоя аз, здраво хванала се за жълтата тръба и мисля за едно по-светло и прекалено невъзможно бъдеще. Обувки, рокли, матури, балове, кандидатстудентски изпити. Всичко минава като на лента пред очите ми, въпреки че ще си потече още вода до тогава. Стигам до места в живота си, за които копнея, за такива които предпочитам да избегна, такива за които дори не предполагам. Пресичам го целия правя си изводи, търся си грешките, съжалявам за едни постъпки и се гордея с други. И всичко това за един предполагаем живот!
Един живот съчинен набързо в автобуса на път към дома.